Обсидиановата стая

50.

Пендъргаст стоеше в ъгъла на апартамента с две спални неподвижен като мраморна статуя и наблюдаваше как работи големият криминоложки екип на ФБР. Вече привършваха: събираха фотографското оборудване, затваряха комплектите за взимане на пръстови отпечатъци, а доказателствата, залепени върху прозрачните лепенки, грижливо се архивираха. Затваряха лаптопите и кутиите за пликчета с доказателства, макар на практика да бяха празни.

Докато стоеше там, мобилният му телефон започна да звъни. Извади го, за да провери номера, но както можеше да се очаква, той беше блокиран.

— Да – каза Пендъргаст в микрофончето.

— Човече таен агент! – чу се гласът на Майм. – Обаждам се с обещаната актуализация.

— Слушам.

— Съжалявам, че отне толкова време, но твоят човек Проктър е все по-труден за проследяване. Особено след като се озова в Африка.

— Африка?

— Правилно си чул. Освен това не се движи по отъпканите пътища. Беше нужно усилието на цялата ми банда, така да се каже, за да си изградя представа какви ги върши. Добре, ето инфото: ще бъда кратък, защото сигурно си имаш работа, а аз не обичам да говоря повече от необходимото по телефона и особено по този. Успяхме да го проследим от Гендър до Мавритания и оттам до летище „Хосеа Кутако“ в Намибия. Обаче от там нататък следата изстина.

— Нямаш представа накъде е поел от летището?

— Моето предположение, основаващо се на разговори между полицаи, е, че е посетил автокъща от другата страна на улицата срещу летището и оттам се е насочил на изток, може би към Ботсвана. Но само толкова. Всичко, което опитах, всеки мръснишки номер, всяка тайна задна врата – нищо не помогна. Нали знаеш, че по онези места дигиталното бъдеще още не е настъпило.

— Разбирам. Но няма признаци, че е мъртъв, нали?

— Не. Трупът е нещо, което би изплувало на повърхността. Имам предвид дигиталната. Той е жив и е отишъл някъде.

— Майм, благодаря ти.

— Ще направя всичко, което мога, за да помогна на моя любим федерален агент. А сега да поговорим за моя хонорар? Този клетъчен дуплексер наистина ще ми дойде много добре.

— Имаш го. Ще присвоя един за теб. Разбира се, ти ще го използваш само за подпомагане на силите на реда.

— Разбира се! – чу се хриптящ смях.

— Благодаря ти, Майм. – Пендъргаст пусна телефона обратно в джоба на сакото си.

Продължи още няколко минути да гледа как криминологичният екип си събира нещата. След това прекоси всекидневната – гола и празна като останалите помещения – до най-близкия прозорец. Апартаментът в „Хамилтън Хайтс“ се намираше в една от най-новите жилищни сгради, двайсететажна постройка на „Бродуей“ и 139-а улица. До нея кафявите тухлени сгради и терасовидните къщи, които преобладаваха в квартала, изглеждаха като джуджета.

Прозорецът гледаше на запад към „Ривърсайд Драйв“ и река Хъдсън.

Натоварена баржа бавно плуваше нагоре по реката в посока Олбъни.

Зад него се чу шум и той се обърна. Пред себе си видя Аренски, началника на криминоложкия екип на ФБР. Мъжът стоеше там почтително и чакаше, за да говори с него.

— Да? – каза Пендъргаст.

— Свършихме, сър. Ако нямате нищо против, ще се върнем в центъра и ще започнем да обработваме данните.

— Много ли са?

Аренски поклати глава.

— Само няколко пръстови отпечатъка.

Пендъргаст кимна.

Когато Аренски се обърна и започна да събира екипа, входната врата се отвори и се показа Лонгстрийт. Високата му фигура изпълни отвора. Когато го видя, Аренски бързо отиде при него и те започнаха да разговарят тихо. Аренски жестикулираше насам-натам, викаше при себе си един или друг сътрудник, очевидно за да докладват лично на началството.

Пендъргаст наблюдава това известно време, после отново се обърна към прозореца. Вторачен над покривите на ниските постройки, които се простираха на запад към реката, можа да различи покрай дългите редици къщи от кафяви тухли високите фронтони и назъбените парапети на своя замък на „Ривърсайд Драйв“. Дори без бинокъл можеше ясно да различи входната врата, входа за прислугата, служебните входове и дори затворените с капаци прозорци на библиотеката.

Очевидно апартаментът беше избран, защото от него можеше отлично да се наблюдава какво става на „Ривърсайд Драйв“ № 891. Сега се наведе, за да огледа по-отблизо перваза на прозореца. Виждаха се два комплекта от по три дупки на равни разстояния една от друга. Бяха пробити в дървото, оформяйки два триъгълника на петнайсет сантиметра един от друг. Без съмнение за стойка на телескоп, която можеше да поеме тежестта на уред с увеличение шейсет или осемдесет и усилвател на светлинната енергия, какъвто Диоген би използвал. И да му осигури стабилност, докато наблюдава това частно жилище.

Когато се изправи, Лонгстрийт дойде при него и отговори на незададения му въпрос.

— Агент Аренски ми докладва – каза той. – Намерил е повече или по-малко онова, което очаквахме. Преди три месеца някой си господин Крамър е наел апартамента за една година.

— Без съмнение поредната самоличност за еднократна употреба на Диоген. Често ли са виждали този господин Крамър?

— Разговаряхме със съседите и портиера. Съседката, жена на около седемдесет, която няма работа, се оказа особено полезна. Доведохме полицейски художник, за да се опита да възстанови лицето му, не че това ще ни помогне много. Господин Крамър е виждан често в началото след наемането на жилището в компанията на млада жена.

— Флавия.

Лонгстрийт кимна.

— Няколко души я разпознаха по полицейската снимка, която им показахме. Но не разпознаха Диоген. Той обаче е бил тук. – Лонгстрийт обхвана с жест помещението. – Дори при простите сравнения с помощта на лаптопа открихме техни отпечатъци из цялото жилище.

— Разбирам.

— Известно време никой от тях не е бил виждан наоколо. Това без съмнение съвпада с периода им в Ексмут. След това, преди около десет седмици, господин Крамър се върнал, но без Флавия. Разписанието му обаче било много странно: излизал късно вечерта и се връщал на съмване. Виждали са го различни портиери и възрастната съседка… допреди около седмица. След това изведнъж изчезнал, отнасяйки цялото си имущество. – Лонгстрийт се смръщи. – Този път Флавия трябва да е била по-внимателна. Няма дори късче доказателство, което да подсказва къде са отишли и което е по-важно – той къде е отишъл.

Настъпи пауза.

— Боя се, че е същото, както със Специалната операция – продължи Лонгстрийт. – Няма попадения от наблюдението на Агенцията за транспортна сигурност, нито от проверките на банкови и кредитни карти или нещо друго. Анализът на кръстосаните зависимости в мрежите за проверка на безопасността също не доведе до нещо. Моите екипи на терен, а аз изпратих много, също не откриха нищо. Следата е изстинала. – Той въздъхна. – Съжалявам, стари приятелю. Зная, че намирането на касовата бележка и проследяването му до това скривалище е събудило надежди у теб. Както и у мен. Излиза обаче, че Диоген се е разтворил във въздуха.

— Разбирам – отговори Пендъргаст с равен глас.

— Не по-малко от теб искам да го пипнем – продължи Лонгстрийт. – Повярвай ми, това ще остане мой главен приоритет. Боя се обаче, че трябва да намалим временно оборотите по издирването на Диоген. Принудени сме да вземем хора от този случай и да ги изпратим да разследват убийството във Флорида, където някакъв луд е накълцал един лекар. Но ти обещавам, че няма да е за дълго.

— Накълцан лекар? – попита Пендъргаст и се извърна от прозореца.

— Да. Този лекар – забравих му името – просто влязъл в болницата в Маями и убил една възрастна жена. Вече на умиране, ако може да се вярва на болницата. Била болна от застойна сърдечна недостатъчност. Нарязал я толкова впечатляващо, че и Джак Изкормвача би го одобрил. Когато влязъл друг лекар, е прекъснал забавлението и лудият го убил и нарязал и него на парчета. – Лонгстрийт поклати глава. – Луда работа. Всички медии са пощурели, затова този случай става приоритетен и за нас.

Известно време Пендъргаст остана напълно неподвижен, после погледна Лонгстрийт със странно изражение на лицето и помоли:

— Разкажи ми повече за това двойно убийство.

Изпълнителният директор се изненада.

— Защо? Това е просто лудост. Очевидно си имаме работа с някакъв социопат. Скоро ще го хванат и ще можем отново да се заемем с нашия случай.

— Двойното убийство – настоя Пендъргаст. – Стари приятелю, моля да ми угодиш.