Обсидиановата стая

40.

Кабинетът на Хауърд Лонгстрийт на двайсет и третия етаж на „Федерал Плаза“ № 26, въобще не приличаше на обичайния офис във ФБР, защото така му харесваше на Лонгстрийт. Първо, рядко приемаше, ако изобщо го правеше, посетители – изпълнителният директор викаше другите в кабинета си, те не го посещаваха. От друга страна, предвид високия пост на Лонгстрийт във ФБР, кабинетът беше твърде аскетичен. Обитателят му се бе въздържал да изложи обичайните трофеи: рамкирани сертификати, дипломи или награди и снимки с действащия президент, каквито обикновено се виждаха в подобни кабинети. Дори нямаше компютър – той вършеше дигиталната си работа другаде. Вместо това имаше три стени, покрити с книги от всяка възможна област, малка маса, на която едва се побираше сервиз за чай, и две кресла с високи облегалки, тапицирани с напукана червена кожа.

Слабата и впечатляващо висока фигура на Лонгстрийт се беше излегнала на едно от креслата. Той четеше на смени от един секретен доклад, който държеше в едната ръка, и от томче „Даниел Деронда“ на Джордж Елиът в другата. От време на време спираше, за да отпие глътка от чашата с ледена напитка, която стоеше на масата.

На вратата се почука леко и тя се открехна:

— Господине, тук е – чу се гласът на неговата лична секретарка.

— Нека влезе – каза Лонгстрийт.

Вратата се отвори широко и в кабинета влезе А. Ш. Л. Пендъргаст. Днес, два дни след неговото спасяване, по отсъстващото му лице още се виждаха ожулвания и натъртвания, но той отново носеше своя обичаен черен костюм.

— Добро утро, Алойшъс – поздрави го Лонгстрийт и с жест го покани да седне на другото кресло, малко прашно заради рядкото ползване, и Пендъргаст се настани на него.

Лонгстрийт махна към питието си.

— Искаш ли един леден чай?

— Не, благодаря.

Лонгстрийт отпи глътка от чашата си.

— Беше зает.

— Може да се каже.

Малцината, които познаваха добре Пендъргаст, щяха да забележат, че с Лонгстрийт той се държи по-различно, отколкото с останалите. В тона му имаше доста по-малко ирония, а обичайната му аура на надменна дистанцираност бе заменена с нещо подобно на почтителност. Лонгстрийт знаеше, че причината е в рудиментарния ефект от това, че е в компанията на своя бивш командващ офицер.

— Искам да ти благодаря за моето спасяване – каза Пендъргаст – и за това, че ме върна толкова бързо в Ню Йорк.

Лонгстрийт махна пренебрежително. След това се наведе напред и го прикова с черните си очи.

— Ако искаш да ми благодариш, отговори на няколко въпроса. С честността, която винаги съм очаквал от теб.

Пендъргаст се скова малко.

— Ще се опитам, доколкото мога.

— Кой те доведе във ФБР?

— Знаеш кой. Майкъл Декър.

— Да. Майкъл Декър. – Лонгстрийт прокара пръсти през дългите си посивели коси. – Моят подчинен и твоята дясна ръка, докато бяхме в Призрачната рота. Той два пъти ти спаси живота по време на последните тактически операции, нали?

— Всъщност три пъти.

Лонгстрийт повдигна вежди, все едно изненадан въпреки факта, че вече знаеше отговорите на тези въпроси.

— И какъв беше девизът на Призрачната рота?

— Fidelitas usque ad mortem.

— Точно така. Вярност до смърт. Майк беше близък с теб, нали?

— Беше ми като брат.

— А на мен ми беше като син. След Призрачната рота и двамата ми бяхте като синове. А след неговата смърт се опитах да продължа тази роля, що се отнася до теб. Направих каквото можах, за да ти осигуря свободата да работиш по случаите, които най-много те интересуват. Защото в края на краищата в това си най-добър и би било срамно да го пропиляваме или не дай боже да те изгубим като служител. Също така от време на време съм те предпазвал от официалния гняв на бюрото. Разбира се, доколкото съм успявал. Имаше един или два случая, когато не можах напълно да помогна.

— Разбирам, Хауърд. Винаги съм ти бил благодарен.

— Точно сега искам да говоря с теб за смъртта на Майк Декър. – Лонгстрийт отпи глътка леден чай.

Пендъргаст кимна бавно. Преди три години Декър беше намерен в своя вашингтонски дом убит – байонет беше приковал главата му към облегалката на стола.

— В началото имаше хора, които подозираха, че ти си убиецът. Разбира се, аз никога не съм бил сред тях. По-късно се изясни, че твоят брат Диоген е убил Майк и е опитал да ти лепне убийството.

Лонгстрийт надникна в чашата си.

— Сега ще стигнем до същината на въпроса. Няколко месеца по-късно, след като името ти вече беше изчистено от фалшивите обвинения, ти ме дръпна настрана и каза, разбира се, не помня точните думи, нещо като: „Не го знаеш от мен, но моят брат е мъртъв“. Когато те попитах за доказателства, ти отговори, че макар да не си видял трупа със собствените си очи, имаш всички нужни доказателства за неговата смърт. Помоли ме да престана да питам и да приема честната ти дума за това. След това обясни, че не искаш аз, твоят приятел, ментор и някогашен командир да похабя безброй часове в преследване, което накрая ще се окаже безплодно. Ти предложи, когато времето е подходящо, тихомълком да погреба смъртта на Майк Декър сред студените досиета. Така и направих.

Лонгстрийт се премести малко напред в креслото и опря показалеца си в коляното на Пендъргаст.

— В това е проблемът. След твоето изчезване и удавянето ти близо до Ексмут, Масачузетс, ние изпратихме полеви екип да проведе внимателно разследване. Макар да не намерихме следи от теб жив или мъртъв, взехме три отпечатъка – всички от дървена наблюдателна кула, гледаща към градския плаж, които принадлежаха на твоя брат Диоген.

Лонгстрийт седна отново назад и задържа за малко пръста си във въздуха, преди да продължи.

— Аз затаих информацията. Можеш да си представиш обаче какво ми мина през ума. Като участници в Призрачната рота – една от най-малките, най-секретните и най-лоялните части в армията, всички ние сме дали кръвна клетва да отмъстим на всеки, който е убил някого от нас. Когато ми каза, че убиецът на Майк Декър, твоят брат, е мъртъв, ти на практика поиска от мен да забравя своята кръвна клетва. Сега, години по-късно, има сериозни доказателства, че той не е мъртъв. – Той прикова Пендъргаст с поглед. – Алойшъс, какво става? Излъга ли ме, предаде ли нашата обща клетва, защото убиецът е твой брат?

— Не – побърза да отговори Пендъргаст. – Мислех, че е мъртъв. Всички мислеха така. Обаче не е.

Лонгстрийт остана неподвижен за малко. После кимна, намести се удобно в креслото и зачака.

Пендъргаст сякаш изключи. Но след няколко минути се стегна.

— Ще се наложи да ти разкажа историята – започна той. – Много интимна семейна история. Спомена, че Диоген се опита да ми припише убийството на Майк Декър между многото други неща. За известно време имаше успех и аз бях затворен.

Пендъргаст отново замълча.

— Имам подопечна на име Констънс Грийн. На външен вид е жена в началото на двайсетте. Имала е много труден живот, но това не е важно в момента. Важното е, че е много лабилна психически и емоционално. Много е избухлива. Всички, които заплашват нея или нейните близки, ще получат яростен, дори убийствен отпор. – Той си пое дълбоко дъх. – Когато бях в затвора, Диоген прелъсти Констънс и я захвърли с жестоката забележка, че за нея е по-добре да се самоубие, отколкото да живее с позора. В отговор тя го подгони с целеустремена ярост. Преследва го из Европа и накрая го настигна на остров Стромболи. Там го хвърли в потока лава, стичащ се от вулкана.

Лонгстрийт реагира само с повдигане на гъстите си вежди.

— Констънс и аз вярвахме, че Диоген е мъртъв. И през изминалите години нямаше причина да мислим друго. До последните ми дни в Ексмут.

— Той свърза ли се с теб? – попита Лонгстрийт.

— Не, но веднъж го видях, докато ме наблюдаваше отдалеч. По-късно попаднах на доказателства, че е наблизо. Преди да успея да направя нещо обаче, бях отнесен навътре в морето и задържан като заложник. А през изминалите оттогава седмици изглежда… – Пендъргаст замълча, за да се успокои – отново се е забъркал с Констънс.

— Забъркал?

— Всички доказателства сочат, че или я е отвлякъл, натъпкана с наркотици, или по някакъв начин е предизвикал у нея Стокхолмски синдром, за да му стане съучастник. Какъвто и да е случаят, са ги видели да тръгват или да бягат от моето жилище на „Ривърсайд Драйв“ преди две сутрини.

Лонгстрийт се смръщи.

— Стокхолмският синдром предполага нейно активно участие. А отвличането – не. Разликата е голяма.

— Доказателствата подсказват, че Констънс е подпомагала активно собственото си отвличане.

В кабинета настъпи тишина. Лонгстрийт сплете дългите си тесни пръсти и опря глава на тях. Пендъргаст остана неподвижен като мраморна статуя в старото кресло с висока облегалка. Минаха доста минути. Най-накрая Пендъргаст прочисти гърлото си.

— Съжалявам, че не споделих тези подробности по-рано с теб – каза той. – Те са болезнени. Унизителни. Обаче… имам нужда от твоята помощ. Не съм забравил кръвната клетва, която сме дали. Преди, когато се отнасяше до Диоген, не ми стигаше куражът. Но сега зная, че има само един изход: брат ми трябва да умре. Трябва да работим заедно, за да го намерим и да се погрижим да не оцелее при ареста. Както ти каза, дължим го на Майк Декър.

— А младото момиче? – попита Лонгстрийт. – Констънс?

— Тя трябва да остане жива. Щом Диоген умре, можем да изясним нейното участие.

Лонгстрийт помисли малко. След това безмълвно протегна ръка.

Пендъргаст я стисна също безмълвно.