Обсидиановата стая

39.

Пет минути по-късно Гери беше докаран от надзирателите в помещението. Следваше ги свещеник, облечен в черно. Обектът лежеше върху тежка количка от неръждаема стомана, вързан за китките и глезените с дебели кожени каишки. Диоген забеляза, че мониторът за сърдечната дейност вече беше свързан.

— Искате ли някой от обучените служители да пробие вената? – попита доктор Лебронк.

Диоген поклати глава.

— Не, аз ще свърша всичко от началото до края.

След това влезе през вратата в „стаята на смъртта“.

Далечната стена беше закрита с пердета. Гери изви врат, за да погледне посредника на своята неизбежна смърт. Беше голям като канара мъж с бръсната глава, с малки, светли, почти безизразни сини очи. Кожата на ръцете, врата и гърдите му бе покрита с размазани сини затворнически татуировки. Трудно беше да се каже какви чувства изпитва: страх, гняв и неверие се сменяха на лицето му едно след друго.

Диоген се огледа, за да си припомни помещението, като едновременно прехвърляше в главата си предстоящата процедура. Протегна ръка към буркана с памучни тампони и почисти вътрешната страна на ръката на обекта с алкохол.

Тръбата за инфузия се простираше от помещението за управление на лекарствата до поставка, която стоеше до количката. Диоген стегна турникета и перна кожата на Гери с горната част на нокътя си, за да изкара добра кубитална вена. Изпита известно затруднение, но не след дълго намери вената и пъхна иглата на място. След това свали турникета.

Гери наблюдаваше без любопитство процедурата.

Диоген мина през последните предварителни стъпки, след това се отдръпна от количката и влезе в помещението за управление на лекарствата. Щом излезе, върху Гери проснаха чаршаф, който го покриваше от кръста надолу за благоприличие. След това пердетата в далечния край започнаха да се разтварят с тихо жужене, откривайки два големи еднопосочни прозореца. Гери не можеше да види зрителите от другата страна, но те го виждаха.

Чу се леко стържене и от високоговорителите се чу гласът на началника на затвора:

— Моля, запазете тишина в залата за наблюдение. – След малка пауза попита: – Иска ли осъденият да каже последната си дума?

— Майната ти – обади се Гери. Сега по лицето му беше изписан единствено гняв. Той се изплю по еднопосочното стъкло.

В помещението за лекарствата Диоген подписа документите, които му подаде началникът. След това провери апарата за дозиране и доставка на лекарствата, който се състоеше от няколко спринцовки, вече подготвени и напълнени от обучените за целта служители. Тази вечер вместо двата комплекта спринцовки имаше само един. Заедно с още няколко щата Флорида използваше смес от три лекарства: противоречив коктейл, който често биваше подлаган на актуализация в зависимост от достъпността на използваните съставки. Търсеният резултат обаче никога не се променяше. Първото лекарство щеше да предизвика безсъзнание, второто щеше да причини парализа и да спре дишането, а третото щеше да спре сърцето.

Диоген провери лекарствата и дозите в инфузионната система: сто милиграма мидазоламов хидрохлорид, последвани от също толкова обилни смъртоносни количества векурониев бромид и калиев хлорид. Той взе обемистите формуляри за наредена от държавата екзекуция и попълни първите два раздела: своето име и името на обекта, своя лекарски номер, серийния номер на лиценза за изпълнение на екзекуции и лекарствата, които ще бъдат инфузирани.

— Пет минути – обяви началникът.

Диоген счупи хартиените пломби на спринцовките и ги пъхна една след друга в пластмасовите маркучи на инфузионната система. Сега в „стаята на смъртта“ Гери беше започнал да вика: гневни изблици и като се изключат псувните, повечето несвързани. Диоген не му обърна внимание, защото се обърна към монитора на сърдечната дейност. Беше значително ускорена, което можеше да се очаква.

Един от надзирателите в „стаята на смъртта“ влезе в помещението.

— Последно изявление? – попита уморено началникът, който отмяташе точките от стандартния контролен списък.

— Ако искате да го наречете така, тогава – да – отговори надзирателят.

— Кабинетът на губернатора?

— Зелена светлина.

В помещението цареше тишина, с изключение на псувните на Гери, които се бяха усилили и долитаха през полуотворената врата. Началникът не откъсваше очи от часовника на стената, който отброи една минута, после още една. Тогава се обърна към Диоген.

— Екзекуцията може да започне – обяви той.

Диоген кимна. Протегна ръка към първата спринцовка и инжектира мидазоламовия хидрохлорид. Безцветната течност се спусна надолу по пластмасовия маркуч, който заедно с останалите маркучи се промушваше през малък, кръгъл отвор в стената на „стаята на смъртта“.

— Констънс – прошепна той на себе си почти благоговейно.

В началото високите, груби крясъци на Гери не се промениха. Скоро обаче той завика все по-бавно и объркано. След трийсет секунди крещенето се превърна в непостоянно, несвързано мънкане.

Диоген натисна втората спринцовка и вкара в системата парализиращото лекарство.

Всички очи в помещението бяха насочени към полуотворената врата на стаята за екзекуции или към малкия прозорец за наблюдение в близката стена. Никой не забеляза как Диоген пъхна ръка в джоба на престилката и взе друга спринцовка, която вече беше извадил от лекарската си чанта и оставил там. Пъхна иглата й в тапата на третия катетър и изпрати съдържанието с буталцето в пластмасовата тръба на инфузионната система. Също толкова бързо извади и прибра вече празната спринцовка в джоба си.

Четвъртата, тайна съставка от смъртоносния коктейл беше изработена от него и съдържаше смес от натриев бензоат и амониев сулфат, използвана, за да запазва месото прясно.

След миг из помещението се понесоха ахкания, последвани от тихо мърморене.

— Вижте го – каза надзирателя, който охраняваше района на смъртниците. – Мята се като риба. Не бях виждал преди нещо подобно.

— Сякаш изпитва силна болка – предположи доктор Лебронк с напрегнат тон.

— Как е възможно? – началникът на затвора изруга под нос. После се обърна към Диоген.

— Какво става?

— От моя страна нищо извънредно. Готвя се да вкарам калиевия хлорид.

— Побързайте – нареди началникът.

Диоген натисна бавно и внимателно буталцето на третата спринцовка, чието съдържание щеше да предизвика парализа, спиране на сърцето и смърт. Предвид неразрешените вещества, вкарани във вените му, престъпникът може би страдаше повече от обичайното. Вероятно много повече от обикновено. Но беше много важно реколтата на Диоген да бъде колкото може по-прясна.

Буталцето стигна до края. Сега вече беше само въпрос на време. Диоген гледаше на монитора как сърдечната дейност започна неизбежно да забавя, докато Лушъс Гери се бореше немощно, зяпаше за въздух и гъргореше, очевидно в болки въпреки успокоителното и парализиращото вещество.

Така свършва светът. Така свършва светът. Диоген си пое толкова дълбоко дъх, че потрепери и потисна Стария глас. Бяха нужни цели дванайсет минути, за да спре напълно сърдечната дейност.

— Свърши – каза той оживено и се дръпна от монитора.

Началникът и затворническият лекар се спогледаха. Диоген забеляза, че и на двамата лицата са посивели. Осъденият беше умрял от грозна, протяжна и болезнена смърт. Той изпита презрение към тяхната слабост и лицемерие.

Началникът си пое дълбоко дъх и се съвзе.

— Чудесно – каза той. – Доктор Лейланд, бихте ли потвърдили, че обектът е издъхнал, и подписали смъртния акт?

Диоген кимна. Отдръпна се от монитора и извади няколко неща от лекарската си чанта, връщайки спринцовката си в нея. След това влезе в „стаята на смъртта“. Пердетата пред еднопосочните стъкла отново бяха дръпнати. Служители вече извеждаха членовете на семейството, а официалните свидетели щяха да подпишат документите. Той отиде до трупа на Лушъс Гери. В агонията си мъжът се беше борил с все сили срещу кожените каишки, за което свидетелстваха ожулените и кървящи китки и глезени. Диоген извади иглата от кубиталната вена и я изхвърли в кошчето за медицински отпадъци. Светна с фенерче в очите на Гери и потвърди, че зениците му са неподвижни и разширени. След това не погледна вече лицето на трупа: неприятното му изражение плюс дебелото парче стърчащ от устата език – като сладолед на клечка с цвят на патладжан, с големи, пълни с кръв папили като след отравяне с морски костенурки – му бяха противни. Вместо това се зае методично да следва стъпките, за да потвърди смъртта. Стисна трапецовидния му мускул, за да се увери, че няма реакция на болката, провери цвета на кожата, забеляза, че няма следи от дихателни усилия. Постави пръст на сънната артерия, за да провери наличието на пулс и не откри такъв. Използва стетоскоп за гърдите на трупа и около две минути се ослушва да долови дишане и сърдечни тонове. Нищо не се чуваше: Лушъс Гери беше мъртъв като пън. Отстъпи назад, обърна се и с облекчение бързо се отдалечи от трупа, защото по време на екзекуцията Гери си беше изпразнил червата.

Излезе от стаята за екзекуции и съобщи на началника и Лебронк онова, което беше установил. След това попълни нужните документи, завършвайки с датата и часа. Сега вече всичко беше направено, като се изключи онова, което за него беше най-важно.

Знаеше, че на паркинга пред блока на смъртниците вече чака хладилен бус. Той щеше да тръгне преди него за кабинета на окръжния патолог. Сбогува се с началника и доктор Лебронк. И двамата още изглеждаха малко разтърсени от проточилата се смърт на Гери. Това се стори забавно на Диоген: от една страна, не им беше хрумнало, че същият лекар, който инфузира фаталния коктейл от лекарства на Гери, ще бъде едновременно – нещо твърде необикновено – и съдебният лекар, обявил го за мъртъв, и патологът, който ще проведе аутопсията. В резултат нужните за съхраняването на свежестта на трупа консерванти, които му беше влял, нямаше никога да бъдат открити в кръвта на покойника. Разбира се, не беше казал на Констънс, че освен патолог е и палач, защото това само щеше излишно да я разстрои.

След пет минути вече беше излязъл от затвора и потегли към Лабел, административния център на окръг Хендри, където се намираше и службата на патолога. Хвърли поглед на югоизток към Маями. Докато моята малка, докато моята красавица спи. В багажника на наетата кола, освен елегантния костюм, бързо действащата боя за коса и цветните лещи за самоличността му на Петру Лупей имаше и специален медицински контейнер за пренасяне на органи или човешки тъкани за спешната им употреба при трансплантации. В момента той беше празен.

Знаеше, че след час и нещо вече няма да е така.