Обсидиановата стая

16.

19 дни по-рано

25 октомври

Роки Филипов стоеше на щурвала на рибарския кораб „Мънибол“ и го управляваше в неспокойното море. Изгряващото слънце си пробиваше път през тъмна завеса от облаци на източния хоризонт – опашката на бурята, която бе преминала оттук през нощта. Откъм левия борд на плавателния съд се плъзгаше ниският, черен бряг на остров Крау, а пред себе си Филипов виждаше премигващата светлина на Ексмутския фар, който се издигаше на едно възвишение заедно с къщата на фараджията до него. Изгряващото слънце ги беше варакосало, превръщайки ги в красива гледка. Моряците, които не бяха на вахта, спяха в каютата долу. Мартин Дехесус стоеше до него в рулевата рубка и пиеше кафе, похапваше стара поничка и играеше някаква игра на мобилния си телефон.

Филипов беше в мрачно настроение. Бяха извършили доставката в Мейн. Пътуването от Канада беше минало без проблеми. Сега буквално стояха върху седемцифрена сума пари в брой, заключени долу в трюма. Трябваше да убият един месец, преди да вземат и доставят следващата пратка. Това трябваше да бъде момент на триумф… ако не беше случаят с Арсено.

Преди седмица федералните го бяха пипнали с куфарче пари от работата в Канада. Сто хилядарки, достатъчни да предизвикат техния интерес. Сега Арсено беше задържан и Филипов не се съмняваше, че работят върху него. Още не се беше пропукал, защото иначе всички вече щяха да са в кюпа. Той смяташе Арсено за корав орех, но човекът имаше жена и две деца. А това винаги беше най-слабото място на мъжа. Освен това се оказа глупак – трябваше да изпере парите според насоките, които Филипов бе разработил внимателно, вместо да го арестуват с тях.

Другият проблем беше, че екипажът гласува да закарат кораба в Бостън и да останат там цял месец, за да се наслаждават на плодовете на своя труд. Филипов не одобряваше този план: не му харесваше идеята хората му, изведнъж забогатели, да отидат в града, да започнат да се напиват, да наемат проститутки и може би да се разприказват. Човек само трябваше да види какво се случи с Арсено, който беше поискал да слезе по-рано от кораба. Трябваше да се съгласи на това обаче. Не можеше просто да каже „не“, след като бяха работили толкова здраво за доставката и след рисковете, които бяха поемали. Трябваше просто да им се довери, че няма да се забъркат в неприятности.

Той от своя страна щеше да харчи тихо парите, изпирайки колкото може повече чрез галерията за антики, която притежаваше на улица „Нюбъри“. Щеше да се храни в изискани ресторанти с няколкото си приятелки, да ходи на мачовете на „Бостънските мечки“[17] и да добави няколко редки бутилки към винената си колекция.

— Мамка му! – внезапно извика Филипов, вторачен напред в развълнуваната вода. – Виждаш ли това? – Той намали скоростта.

Дехесус вдигна очи от играта.

— По дяволите, това е удавник.

Филипов за кратко даде заден ход, за да убие още скоростта. Тялото лежеше по гръб с прострени ръце, бледо в смъртта.

— Донеси лодъчна кука – нареди той на Дехесус.

Дехесус излезе от рулевата рубка, взе лодъчна кука и отиде на носа, докато Филипов маневрираше „Мънибол“ да застане неподвижен успоредно на трупа.

Филипов се втренчи в тялото. Беше мъж на около четирийсет, със светла коса, залепнала за черепа, черен костюм, бледа сива кожа. На лявата му китка проблясваше часовник.

— Издърпай го към кърмата и го качи на борда – каза Филипов на Дехесус.

— Бъзикаш ли се? Ако докладваме за него, ще ни набъркат в разследването.

— Кой казва, че ще докладваме каквото и да било? Виждаш ли часовника? Прилича на „Ролекс“.

Дехесус се изкиска тихо.

— Роки, винаги гледаш да има сухо.

— Издърпай го към кърмата и го качи на кърмовата рампа.

Тъй като беше изгубил задвижването си напред, бившият траулер доста се люлееше. Все пак Дехесус успя да издърпа удавника към кърмата, а после го изтегли на борда, след като закачи куката към колана му. Трупът с лекота се плъзна върху кърмовата рампа, заливайки я с вода. Филипов клекна и хвана китката, за да я обърне.

— Виж това. Платинен „Ролекс Президент Сен Бланк“. Струва най-малко четирийсет хилки. – И откопча гривната, издърпа я от ръката и вдигна часовника, за да може Дехесус да го види.

Той пое часовника и го обърна.

— Мамка му, капитане. Още работи.

— Да видим какво друго има у себе си.

Филипов претърси набързо трупа. Нямаше портфейл, нито ключове, изобщо нищо в джобовете. На врата му имаше странен медальон, който изглеждаше без никаква стойност, а на ръката златен пръстен с печат, с гравиран на него кръст или някакъв подобен символ. Филипов се опита да го свали, но не успя и накрая се наложи да строши ставата на пръста, за да го вземе.

Пусна ръката и се зае да оглежда пръстена. Разбира се, ценността му беше заради златото. Може би триста-четиристотин долара.

— Какво ще правим сега? – попита Дехесус. – Да го изхвърлим обратно във водата? Не искаме да ни хванат с труп на борда, нали?

Филипов се вторачи в трупа. Протегна ръка и хвана китката му отново. Не беше толкова студена, колкото би трябвало да бъде. Всъщност дори можеше да се каже, че е леко топла. Притисна палец в плътта, опитвайки се да напипа пулс, но не успя. Протегна ръка към врата и провери сънната артерия. Още веднъж беше удивен от топлината. Когато натисна с показалеца и средния пръст, усети леко пулсиране. Сега видя, че фактически тялото диша. Много плитко, с почти недоловими вдишвания. Долепи ухо до гърдите му и чу тихо гърлено хриптене заедно с бавните, слаби удари на сърцето.

— Той е жив – обяви капитанът.

— Още една причина да го хвърлим обратно във водата.

— В никакъв случай.

Филипов видя, че Дехесус го гледа с безизразно лице. Плешивото му теме бе заобиколено с венец черна коса, а месестата му ръка стискаше часовника. Дехесус беше човек, на когото можеш да разчиташ, но умът му бе колкото на пиле.

— Мартин, слушай, това е човек с часовник за четирийсет хиляди долара. Току-що му спасихме живота. Не мислиш ли, че при това положение ще заиграят пари?

— Защо?

— Върви да събудиш екипажа.

Клатейки глава, Дехесус се спусна долу, а през това време Филипов измъкна от един шкаф тежко вълнено одеяло. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма други плавателни съдове, и издърпа мъжа навътре върху кърмовата палуба. Хвърли одеялото върху дъските и го зави плътно с него. Трябваше да го стопли бързо, иначе щеше да умре от хипотермия. Температурата на водата беше около дванайсет градуса и според таблиците, които Филипов знаеше наизуст, здрав мъж можеше да прекара във вода като тази деветдесет минути в безсъзнание. После разполагаше с още час преди да умре, ако през това време не се удави.

Този тип нямаше да струва и цент мъртъв, но жив можеше да се окаже много ценен.

След като го зави, Филипов се замисли какво да правят с него. Когато се свести, можеше да се обърка и да предизвика неприятности. Най-добре беше да го заключи в някой от трюмовете. Кърмовият лазарет, който се помещаваше в най-големия трюм, щеше да е най-подходящ. Там имаше светлина и високо на стените електрически контакти, където биха могли да включат електрически радиатор.

Членовете на екипажа започнаха да се качват на палубата, опитвайки се да прогонят съня от очите си, и наобиколиха лежащия в безсъзнание мъж. Филипов стана и ги огледа.

— Мартин, покажи им часовника.

Часовникът тръгна наоколо, съпроводен с мърморене и кимане.

— С парите за този часовник човек може да си купи „Кадилак“ – каза Филипов. – Този тип е паралия. – Той отново ги огледа. – Това значи, че трябва да се откажете от бостънската отпуска, но от това може да се изкарат сериозни пари.

— Пари? – попита Дуейн Смит, помощник-капитанът. – Под формата на възнаграждение?

— Възнаграждение? Дръжки! Никое възнаграждение няма да може да се сравни с онова, което можем да получим, ако подходим другояче.

— Как другояче? – попита Смит.

— Откуп.