Обсидиановата стая

41.

Яхтата разсичаше небесносинята вода, топлият въздух чорлеше махагоновите коси на Констънс и си играеше с дългата й рокля. Тя се излегна на тюркоазената тапицирана седалка до Диоген, който беше зад щурвала. Бяха взели яхтата му от пристанището на Саут Бийч и я откараха до място, наречено Ъпър Шугърлоуф Кий. Там, в едно бунгало, сгушено между боровете до водата, я замениха с по-малък съд с плитко газене. Диоген говореше за него с благоговеен тон: петметрова моторница „Крис Крафт Рейсингрънабаут“ от 1950 г., която беше реставрирал – нови бордове от дъски с огледални шарки, нови палуби и грижливо обновен двигател. Името на моторницата беше изписано със златни букви, рамкирани в черно: „Феникс“, а под него местодомуването й: Халсиън Кий.

Сега, когато наближаваха своята цел, в Диоген настъпи промяна. Той, който не беше речовит, стана много общителен, дори може да се каже приказлив. Лицето му, обикновено стегнато от някаква маска, сега се изглади и отпусна, а изражението му стана почти замечтано. Много странна промяна в обичайно напрегнатото му, предпазливо държане. Вятърът рошеше късата му рижа коса, а очите му бяха присвити и вперени напред. Като Петру Лупей, носеше контактни лещи, които прикриваха светлите му очи, но Констънс в един момент забеляза, че ги е свалил, връщайки им нормалното двуцветно състояние. Беше отстранил и боята от косата си. Брадичката му а ла Ван Дайк отново бе започнала да расте. Променил се беше и начинът му да се движи и говори, превръщайки го физически в онзи Диоген, когото тя помнеше отпреди четири години. Психически обаче беше различен, не така остър, нито толкова арогантен и жлъчен.

— Вдясно – каза той, а ръката му се отдели от хромирания щурвал към грозд малки острови, покрити с ниски палми – са островчетата, наречени Ратълснейк Лъмпс.

Констънс се вторачи в тази посока. Слънцето беше ниско над хоризонта вляво от нея – голямо жълто кълбо, което хвърляше ослепителна пътека по водата и оцветяваше малките острови в златисто. Накъдето и да погледнеше, виждаше ниски острови, ненаселени и диви. Тя не познаваше островите Кий във Флорида и не бе очаквала тяхната спокойна красота и тропическо усамотение. Морето беше плитко и Констънс можеше да вижда как дъното прелита под тях. Диоген управляваше спокойно моторницата, защото очевидно познаваше добре виещите се канали.

— Малкото островче вляво се нарича Хепи Джек, а този пред нас Пъмпкин Кий.

— А Халсиън?

— Скоро, скъпа. Съвсем скоро. Големият остров вдясно, почти изцяло покрит с мангрови дървета, се казва Джонстън Кий.

Той завъртя щурвала и моторницата леко зави наляво, поставяйки ги срещу залязващото слънце, докато отминаваха Хепи Джек вляво и Джонстън вдясно.

— Този право пред нас е Халсиън Кий.

Тя видя отвъд Джонстън голям остров с четири по-малки до него. Докато лодката го наближаваше, се разкри дълъг плаж с нисък пясъчен нос в единия край, а до него покривите на голяма къща. По-ниската част на острова, която обхващаше две трети от общата площ, бе покрита с мангрови дървета. Островчетата, струпани в грозд, бяха целите в мангрови дървета. Някои имаха малки плажове откъм морето. От големия остров се простираше дълъг кей, в чийто край имаше беседка.

Диоген вкара леко лодката там, където кеят образуваше L. Извади кранците, превключи двигателя на заден ход за миг и моторницата спря. Изгаси двигателя, скочи на кея, върза я и протегна ръка на Констънс. Тя я хвана и стъпи на избелелите от слънцето дъски.

— Добре дошла – каза Диоген. Протегна се към задния багажник на моторницата и извади нещата й. – Мога ли да кажа „добре дошла у дома“?

Констънс се спря за миг на кея и вдиша въздуха. Той беше богато наситен с аромата на морето, а слънцето залязваше зад палмите, които опасваха брега. Вдясно от нея, отвъд скупчените безлюдни островчета, се простираше големият залив.

Два тромави пеликана стояха един до друг върху колоните в другия край на кея.

— Скъпа, много си мълчалива.

— За мен всичко това е ново. – Тя отново вдиша и се стегна, опита се да прогони усещането, че е чужденец, навлязъл в непозната и опасна територия. За кратко се зачуди дали не е направила най-голямата грешка в своя живот, за която горчиво ще съжалява. Но не, трябваше да продължи напред, без да поглежда назад.

— Разкажи ми за острова – каза тя.

— Халсиън Кий има площ около девет акра – отговори Диоген, докато крачеше бавно по кея с багажа й в ръка. – Шест от тях са покрити с мангрови дървета, а останалите с палми. Има пясъчни плажове и ей онзи пясъчен нос, който е необичаен за островите.

Докато крачеха по кея, двата пеликана разпериха криле, замахаха тежко и излетяха. Щом стигнаха края на кея, Констънс последва Диоген по една дъсчена пътека над брега през групичка мангрови дървета, която неочаквано се отвори към голям терен, покрит с бял като захар пясък, над който хвърляха сенки множество кралски палми, издигащи се над пищни градини. В средата на този открит терен се издигаше голяма двуетажна къща във викториански стил, боядисана в бяло. И двата етажа бяха заобиколени от всички страни с веранди. Беше просторна къща с островърхи покриви и фронтони, които блестяха под лъчите на залязващото слънце.

— Построена е през 1893 година от богат бостънец – каза Диоген, – който се оттеглил тук след пенсионирането си със своята жена. Имали романтичната идея да я превърнат в странноприемница, но след като се озовали тук, открили, че това е неизпълнимо, защото мястото е самотно, и скоро си заминали. След тях къщата имала няколко бедни собственици подред и започнала да запада, докато аз не я купих преди двайсет години и не я реставрирах до нейния първоначален блясък. Заобиколени сме отвсякъде от резервата „Голяма бяла чапла“. Когато бил създаден резерватът, къщата била оставена като заварено положение.

— Не виждам лодки наоколо.

— Водата е твърде плитка и каналите са прекалено опасни за повечето моторни лодки. През по-топлия сезон обаче има много каякари.

— Красиво е – измърмори Констънс.

— Ела. – Диоген я поведе по стълбището до широката веранда, която гледаше над пищните градини към ограда от мангрови дървета. Отвори вратата и тя прекрачи прага. Преден коридор с ламперия водеше до стълбище. От дясната му страна имаше всекидневна, а от лявата – библиотека. В двете помещения имаше големи камини, персийски килими и два венециански полилея. Къщата миришеше приятно на политура, пчелен восък и потпури[34].

Тя почувства, че той очаква нейната реакция. Но си замълча и Диоген продължи:

— Бих желал да ти представя момчето за всичко.

Тя го погледна остро.

— Имаш помощник?

— Да. – Той се обърна. – Господин Гурумара?

Сякаш от нищото тихо се появи мъж. Той беше много висок и слаб, с много тъмна кожа, силно сбръчкано лице и глава с опъната бяла коса. Беше невъзможно човек да предположи на колко е години. Изглеждаше вечен.

— Господин Гурумара, това е госпожица Грийн. Тя е новата обитателка на Халсиън Кий.

Мъжът пристъпи и стисна ръката й в своята, която беше хладна и суха.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Грийн. – Говореше много официално и с австралийски акцент.

— Аз също се радвам да се запозная с вас, господин Гурумара – отговори Констънс.

— Господин Гурумара е от Куинсленд. Той е абориген. От каквото и да имаш нужда, може да го уреди тук или да го донесе на острова за теб. Предполагам, че заради топлия климат ще имаш нужда от нов гардероб. Ако направиш списък, господин Гурумара ще се погрижи за това.

— Благодаря.

Мъжът изчезна също толкова безшумно в сенчестия коридор.

— Той е с мен, откакто купих острова – обясни Диоген. – Дискретността му е пълна. Не готви – това е моето царство – но поддържа чистотата вкъщи, пазарува и оправя всички житейски дреболии, които намирам за толкова дразнещи.

— Къде живее?

— В къщата за градинаря от другата страна на брега, зад горичката от мангрови дървета. – Диоген я хвана за ръката и я поведе към задното стълбище. – Вероятно искаш да се освежиш след пътуването. Позволи ми да те заведа до твоите покои.

Тя го последва нагоре по стълбището. Озоваха се във всекидневната на втория етаж, която гледаше към верандата в задния край на къщата. Оттук се откриваше грандиозна гледка на север покрай островите, ограждащи залива, и към огромния воден простор отвъд. Слънцето вече докосваше хоризонта, бързо залязваше. Прозорците бяха отворени и отвън нахлуваше бриз, който полюшваше дантелените пердета и изпълваше помещението с прохлада.

— Разполагаш със свое собствено крило от къщата – обясни Диоген. – Три спални и една всекидневна са на твое разположение. Има камина и кухненски бокс. Може да се влиза и през задното стълбище. Напълно уединено.

— А ти къде спиш?

— В предното крило. – Той се поколеба. – Разбира се, това разпределение е гъвкаво и може да се… развие.

Констънс разбра много добре намека.

Той пусна на пода куфара и пътническия й сандък.

— Оставям те да си избереш спалня и да се настаниш. Ще те чакам в библиотеката за по питие. Как смяташ, шампанското подходящо ли е?

Странното усещане, че не е на мястото си, беше почти съкрушително. Констънс се запита дали наистина ще има сили да стигне до края.

— Благодаря, Питър.

Той се усмихна и я хвана за ръката.

— На Халсиън можеш да ме наричаш Диоген. Тук съм си аз, защото сме едно семейство. – Той направи пауза. – Като стана дума за семейство, в даден момент трябва да обсъдим какво да правим с нашето.

— Моля?

— Скъпа, трябва да помислим за нашия син. Разбира се, и за детето на моя брат. Тристрам. Искам да се погрижа добре за всички мои кръвни роднини.

Констънс се поколеба.

— Моят, искам да кажа нашият, син е под грижите на монасите в Гсарлиг Чонг. Не мога да измисля по-добро място за него.

— Съгласен съм. Засега, защото обстоятелствата могат да се променят.

— Що се отнася до Тристрам, съобщено му е за изчезването на неговия баща и предполагам, че когато смъртта му бъде официално обявена, ще научи за това. Засега е в училище интернат, но сигурно можем да станем негови попечители в подходящ момент.

— Чудесен план. Толкова малко знам за единствения жив син на моя брат, че чакам с нетърпение да се запозная по-отблизо с него. Довиждане засега. – Повдигна ръката й към устните си, но тя кротко я издърпа. Той, изглежда, нямаше нищо против. – До шест в библиотеката.

Тръгна си, а тя остана във всекидневната, вперила поглед навън към морето.

Слънцето вече беше изчезнало зад хоризонта и от водата сякаш се издигаше топъл сумрак.

Констънс огледа трите помещения на свое разположение и избра обърнатото на изток с гледка към малките ненаселени островчета, за да се възползва от изгряващото слънце. Не й отне много време да разопакова багажа. Никоя от дрехите й не беше дори малко подходяща за Флорида. Беше взела много малко неща от замъка на „Ривърсайд Драйв“ и нищо за спомен от Алойшъс, защото това само щеше да й причинява болка.

Влезе в библиотеката в шест и спря на вратата, защото остана без дъх.

Диоген, който седеше в кресло с висока облегалка близо до малък огън, стана от мястото си.

— Работих здраво, за да направя помещението приемливо за теб. То е сърцето на къщата.

Констънс пристъпи вътре. Пространството, високо два етажа, беше разкошно. Подът беше покрит с персийски килими, стените, затрупани с книжни лавици, към които водеше букова стълба, плъзгаща се по медна релса. Имаше и камина от червен мрамор. Вместо с книги една от стените беше покрита с малки картини, струпани една до друга в стила на ателиетата от XIX век. Далечният ъгъл беше зает от прекрасно боядисан и инкрустиран клавесин.

— Какъв красавец – измърмори Констънс, докато се приближаваше към инструмента.

— Клавесинът е изработен от флорентинския майстор Винченцо Соди през 1780 година. Има двойни пера[35] с покритие от мека и твърда кожа по подобие на клавикорда[36]. Звукът е прекрасен.

— Нямам търпение да посвиря на него.

— На лавиците ще намериш всички твои любими книги в редки издания и много, много нови заглавия, с които да се запознаеш. Заглавия, пълни с красота и хрумвания като „Малкия молитвеник“ на Наполеоне Верга[37] на велен[38] – най-близкото подобие до илюминиран ръкопис от деветнайсети век, което човек може да намери. Или прекрасните редки цветни гравюри на дърво от Тийг[39] и Рийд[40] – „Нощта пада в Тай Трий“[41] – и това са само две от заглавията. Ах, да не забравяме картините! Както вече вероятно си разпознала, те са от Бронзино[42], Понтормо[43], Ян ван Ейк, Питер Брьогел Стария и Пол Клее.

Диоген правеше пируети почти като танцьор и сочеше ту насам, ту натам.

— В ъгъла ще намериш редица музикални инструменти. А в тези шкафове има игри, карти и пъзели, шах и го. А постройката в другия ъгъл е кукленска къща от епохата на крал Едуард.

Тя беше огромна и сложна, дело на почти магически майсторлък. Констънс отиде при нея. Беше прелестна – точно такава, каквато би се радвала да има като малко момиче, и докато я проучваше, усещането й за несигурност и физическо изтощение изчезна. Не можеше да не се почувства омаяна.

— Ела да се насладим на шампанското.

Той се настани в кресло пред огъня. След залеза на слънцето вечерта беше станала леко хладна. Отново я обхвана съкрушително усещане за нереалност, като го гледаше седнал в кожено кресло с висока облегалка да се усмихва с удовлетворението на домашар, докато вади бутилката шампанско от сребърната кофа с лед и налива две чаши. После й подаде едната.

— „Крюг Клос Д’Амбоне“ 1995 – обяви Диоген, вдигна чашата и докосна с ръба на своята нейната.

— Хабиш доброто шампанско с мен.

— Само докато развиеш вкус към него.

Тя отпи, възхищавайки се на неговия аромат.

— Утре ще ти покажа останалата част от острова. А сега това е за теб.

Той извади малка, красиво опакована с панделка кутийка от джоба на сакото си и й я подаде.

Тя я взе, свали опаковката и отдолу се показа обикновена кутия от сандалово дърво. Отвори я и видя сгушено сред кадифе сакче за инфузия, пълно с розовееща течност.

— Какво е това?

— Еликсирът.

Тя се вторачи в течността.

— И как ще го взимам?

— Чрез вливане.

— Искаш да кажеш интравенозно?

— Да.

— Кога?

— Когато искаш. Утре, да речем?

Тя още гледаше втренчено кутията.

— Искам сега.

— Искаш да кажеш в момента?

— Да, докато си пием шампанското.

— Това обичам у теб, Констънс. Никога не се колебаеш!

Диоген стана, отиде до един висок и тесен шкаф, отвори вратата му и издърпа чисто нова, блестяща инфузионна стойка на колела, оборудвана с всичко необходимо.

Констънс изпита лек пристъп на тревога. Това наистина беше нейният Рубикон.

— Ще отнеме около час.

Той разположи стойката до креслото й, включи електронната помпа и монитора и се зае с пластмасовите тръбички и вентили.

— Скъпа, вдигни десния си ръкав.

Внезапно у Констънс се появи тъмна мисъл. Много тъмна. Да не би всичко това да е подигравка? Отново ли я пързалят? Може би любовта на Диоген към нея беше преструвка. Може би всичко беше някакъв ужасно сложен заговор само за да влее във вените й някаква отрова или обезобразяващо лекарство. Но както бързо й хрумна тази мисъл, не по-малко бързо тя я отхвърли.

Никой на този свят, дори Диоген, не бе способен на толкова дълбока измама. А и беше сигурна, че би усетила, ако нещо не е наред. Нави ръкава си.

Топлите му пръсти хванаха ръката й, палпираха[44] я, сложиха гумен турникет.

— Няма нужда да гледаш.

Тя отмести очи и той леко вкара иглата във вената. Окачи сакчето на стойката, завъртя спирателния кран и Констънс обърна глава, за да гледа как розовеещата течност пълзи по тръбичката към ръката й.