Обсидиановата стая

17.

Филипов стоеше над люка на лазарета, вторачен в тайнствения мъж, заключен за кнехта в дъното на трюма. Мъжът беше при тях от десет дни, но сега те не знаеха повече за него, отколкото в деня, когато го издърпаха на борда. Тоест нищо. Мъжът, изглежда, спеше, но Филипов не беше сигурен. През първите няколко дни, след като го бяха извадили от водата, изглеждаше изпаднал в нещо като дълбок ступор. Това можеше да се очаква, след като едва не беше умрял от хипотермия. Бяха се грижили добре за него: гледаха да му е топло, превързаха раните и счупената става на пръста, настаниха го удобно. След това изкара три дни с висока температура, което също не беше изненадващо. Но екипажът взе да нервничи, защото се тревожеше, че ако ги спре Бреговата охрана и се качи на борда, всичко ще свърши.

За да намали този риск Филипов беше отклонил „Мънибол“ отвъд полуостров Скудик, дълбоко в най-дивото крайбрежие на Съединените щати – Източен Мейн с неговите хиляди необитаеми острови, заливи и устия на реки. Филипов добре познаваше крайбрежието и навиците на Бреговата охрана. От дни се мотаеха от плитък залив в плитък залив, като се държаха настрана от морските пътища и плаваха само нощем. Но атмосферата на борда си остана кисела, особено след като температурата на тайнствения мъж спадна и той, изглежда, започна да се оправя, ала така и не се разприказва. Не каза и дума. Сякаш беше умствено увреден, което не беше изключено, след като едва не се беше удавил. Обаче в няколкото случая, когато Филипов имаше възможност да надникне в ясните му очи, видя там бдителна интелигентност. Почувства със стомаха си, че съзнанието на този тип е будно. Защо тогава не искаше да говори? Какво е правил във водата? Откъде бяха раните му? Сякаш го беше нападнала мечка: дълги и дълбоки драскотини, разкъсвания и следи от ухапвания.

Беше крайно изнервящо за всички на борда.

Сега мъжът лежеше в обичайната си поза със затворени очи. Филипов го гледаше втренчено, а ръката му си играеше в джоба със златния му пръстен. Беше сигурен, че отговорът или поне част от него се крие в кръста или какъвто там беше символът, гравиран на пръстена. Странна емблема: вертикален облак, в който имаше петолъчна звезда, светкавица се носеше надолу, удряйки котешко око без клепач, в чиято зеница се виждаше числото 9. На Филипов това му приличаше на нещо, свързано с армията. Смит, неговият първи помощник и магьосник в областта на компютрите, прекара дълги часове да търси нещо подобно, но без успех. Същото се отнасяше за странния медальон около врата на мъжа, макар той да не изглеждаше толкова официален, а по-скоро семеен и може би дори средновековен. Смит се беше опитал да намери в интернет лицето на мъжа. Това също се провали. Проблемът беше, че той едва не умря и лицето му сега бе толкова изпито, че вероятно не приличаше на своето предишно „аз“, за да може софтуерът да открие съвпадение.

Ключът за самоличността на мъжа беше този пръстен. Филипов беше сигурен в това.

Той се вторачи отново в човека, а гневът му взе да нараства. Копелето им се опъваше. Защо?

Филипов влезе в трюма и тръгна към мъжа. Той лежеше прострян, със затворени очи, заключен към кнехта, и спеше. Или по-скоро се преструваше, че спи. Докато Филипов го гледаше втренчено, очите му се отвориха, разкривайки две блестящи сребърни монети с пронизващи черни зеници. Приличаше по-скоро на призрак, а не на човешко същество.

Филипов се наведе над него.

— Кой сте вие?

Очите се впиха в неговите с нещо, което на Филипов се стори като нахалство. Мъжът беше почти мъртъв, но капитанът беше сигурен, че се е възстановил повече, отколкото показва.

— Ще те хвърля отново в океана. Какво ще кажеш на това?

За негова изненада мъжът проговори за първи път. Гласът му беше слаб като шепот.

— Повтарянето на тази заплаха взе да става отегчително.

Филипов се смая от кротката плавност на гласа, от южняшкия акцент и от определено арогантния тон.

— Значи можеш да говориш! Знаех си, че само се ебаваш с нас. Добре, след като си върна гласа, кой си ти?

— Истинският въпрос е кой си ти. Но както и да е, вече знам отговора.

— О, така ли? И кой съм аз, задник такъв?

— Най-нещастният човек на земята.

С ругатня на устните Филипов го срита в ребрата, но дори тогава изражението на мъжа не се промени, а очите му не изпускаха неговите.