Обсидиановата стая

22.

Констънс веднага позна гласа.

Грабна камата, скочи от столчето пред клавесина и го събори на земята. Откъде беше долетял гласът? Изпита едновременно унижение и възмущение, почувства се осквернена и всичко това се смеси с изненада и убийствен гняв.

Той е оцелял, помисли си тя, докато стоеше в центъра на салона, а фенерчето се стрелкаше от ъгъл на ъгъл в търсене на местонахождението му.

Някак си, по някакъв начин той беше оцелял.

— Покажи се – изсъска тихо тя.

Цареше тишина. Тя стоеше там и трепереше. Значи той беше скалъпил толкова изкусно тази жива картина. Само като се сетеше, че си беше позволила да й се наслаждава! Като си помислеше, че се бе възхищавала на орхидеята, която той беше открил и оставил в нейния личен апартамент! Като си спомнеше как беше яла и се наслаждавала на храната, приготвена от него! Крайниците й, които вече трепереха от ярост, сега потръпнаха от отвращение. Той я беше шпионирал и преследвал. Беше я гледал как спи!

Лъчът на фенерчето показа, че салонът е празен, но имаше няколко врати и множество гоблени. Той беше тук и се смееше тайно на нейното смайване.

Щом искаше да си играят игрички, тя щеше да му даде да разбере.

Изключи фенерчето и мазето под мазето потъна в мрак. Изглежда, че той познаваше тези пространства, но не и по-добре от нея.

В мрака предимството щеше да е на нейна страна.

Тя чакаше, стиснала камата, чакаше го отново да заговори, да направи някакво движение, с което да издаде местонахождението си. Срамът и ужасът от това как си беше играл с нея, продължаваха да я заливат. Тези декадентски ястия, които й беше оставял, съпровождани от бутилка вино… Стихотворението с перото от изчезнала птица… Малкият му превод в полето на книгата… Новият вид орхидея, кръстен на нея… Да не говорим за това, че беше открил местонахождението и самоличността на нейния син… и беше накарал да направят за нея негова картина т ’ангка.

Моят син… Към яростта й се добави безпокойство. Какво точно прави Диоген или по-лошо: какво може вече да е направил с нейния син?

Ще го убие. Веднъж се беше провалила, но сега няма да го направи. Ако се стигне дотам, подземните сбирки бяха пълни с оръжия и отрови. Щеше да има възможността да се въоръжи по-добре. Засега обаче камата беше крайно остра и ако действаше добре с нея, щеше да е повече от достатъчна.

— Констънс – чу се отново гласът в мрака.

Отекна странно, изкривен от каменните коридори и заглушен от висящите гоблени. Самият глас беше за нея жлъчка и пелин. Будеше у нея вътрешен гняв, който беше толкова физически, колкото и емоционален.

Тя се впусна напред в мрака към несигурния източник на гласа и заби камата си в един висящ гоблен, след това в друг, мушкаше и разсичаше. Отново и отново камата се удряше в камък и я лишаваше от удовлетворението да почувства как потъва в плът. Констънс продължи в кръг из тъмния музикален салон, събаряше инструменти и се блъскаше във витрини, а единственият друг звук беше от пронизването и разкъсването на тъканите, които – беше сигурна в това – скриваха тялото на Диоген.

Най-накрая пламът на нейната ярост отслабна. Държеше се като луда: реагираше точно както Диоген бе очаквал. Върна се в центъра на помещението, дишайки тихо. Салонът, както много от подземните помещения, беше построен с каменни шахти за проветрение, които изтегляха нездравословните изпарения от подземното пространство и ги разпръскваха във въздуха горе. Той ги използваше, за да я обърка, а всъщност можеше да е къде ли не.

— Fils a putain[20]! – подвикна тя на мрака. – Del glouton soudiant[21]! – продължи тя старофренската ругатня.

— Констънс! – гласът отново долетя отникъде и същевременно отвсякъде. Този път тонът беше скръбен, но благ.

— Бих ти казала колко те мразя – отговори тя тихо, – но човек не може да мрази тора под краката си. Само го остъргва от подметките. Мислех, че съм те изстъргала. Колко жалко, че си оцелял. Все пак донякъде съм облекчена, че не умря в Стромболи.

— Защо? – чу се гласът.

— Защото сега ще умреш за втори път от моята ръка и този път ще мога да те гледам как умираш в много по-големи страдания.

Докато говореше, гласът й се повиши до крясък. Но сега червеното перде пред очите й вече го нямаше, заменено от ледено спокойствие. Нямаше да му достави удоволствието да я слуша как бълва омраза. Той не заслужаваше никакво разходване на усилия, с изключение на удар с кама. Реши, че ще се цели в очите, първо едното, после другото! Край на подлата пихтия! След това няма да бърза. Първо обаче трябваше да изчака момента, когато може да нанесе удар.

— Какво мислиш за моята композиция? – попита Диоген. – Между другото я изсвири прекрасно. Надявам се, че съм успял да уловя част от контрапунктовия плам на Алкан[22] в едно от неговите умерени настроения.

— Не е разумно да споменаваш Алкан – отговори Констънс. – Това само ще направи края ти по-мъчителен.

Настъпи мълчание. След това се чу:

— Права си. Забележката трябва да ти се е сторила… Не, тя си е безчувствена. Нямах такова намерение. Това беше проява на моето старо „аз“. Приеми моите извинения.

От една страна, Констънс не можеше да повярва, просто не можеше да разбере, че говори, разговаря с човека, който я беше прелъстил за своите перверзни цели и след това я бе захвърлил с толкова триумфална насмешка и презрение. Какво правеше тук и защо? Без съмнение искаше да я унижи допълнително.

Диоген не каза нищо. Мълчанието се проточи. Констънс не бързаше.

— Значи Алойшъс излезе прав – каза тя. – Предупреди ме да очаквам сблъсък и сега той настъпи. Нищо не предполагай – това бяха неговите думи. Значи ти си бил в тунелите под Олдъм? Теб е видял да ни наблюдаваш, застанал на ексмутските дюни?

Мълчание.

— И сега отмъщението ти срещу твоето семейство е пълно. Поздравления. Алойшъс е мъртъв благодарение на онова нещо, което ти освободи. Мислиш си, че си дошъл тук да си играеш отново с мен. Мислиш си, че можеш да ме прелъстиш за втори път с поезия, хилава естетика и всичко останало от твоя интелектуален тор. След това, когато моментът узрее, ще удариш с ножа. Отново.

— Не, Констънс.

Тя продължи:

— С тази разлика, лайно, че този път аз ще ударя. Нямам търпение да видя изражението ти, когато го направя. Веднъж вече съм го виждала. В деня, когато те бутнах във вулкана. Беше изненаданият поглед на мъж, който губи своята мъжественост.

Докато говореше, почувства как яростта отново се надига. С усилие на волята реши да спре да говори, за да може да си върне предишното хладнокръвие, така че щом се удаде възможност, да не пропусне целта.

Най-накрая Диоген заговори отново:

— Съжалявам, Констънс, но грешиш. Грешиш за моите действия и напълно бъркаш за моите мотиви.

Констънс не отговори. Отново се беше успокоила. И ръката, която стискаше камата, беше готова да се стрелне напред и да нанесе удар при най-малкия шум или движение. Годините, прекарани в тъмните пространства на мазето под мазето, бяха изострили нейните сетива и те бяха станали като на котка. Беше странно, че на очите й беше нужно толкова време, за да се приспособят към мрака. Сигурно защото твърде дълго е била на светло.

— Искам да те уверя в следното: не търся отмъщение срещу брат си, нито срещу някой друг. Вече не. Сега целта ми е друга. Твоята омраза ме промени. Твоето единствено по рода си преследване ме промени. Вулканът ме промени. Аз съм различен човек, преобразен – реформиран. Причината, Констънс, да съм тук, е, че ти си тук.

Констънс не отговори. Гласът му сякаш се усилваше, все едно се приближаваше. Още няколко крачки… още няколко крачки…

— Ще бъда честен с теб, защото напълно го заслужаваш. А и твоята интелигентност веднага би прозряла всяка измама. Когато свърша, ще знаеш, че казвам истината. Обещавам ти го.

Кратка пауза.

— Вярно е, че имаше време, когато отчаяно исках да видя своя брат да страда, както аз страдах като дете. По това време, моля да ми простиш откровеността, гледах на теб само като на средство, чрез което да унищожа Алойшъс. Виж, Констънс, трябва да разбереш, че тогава не те познавах.

С босите си крака тя бавно направи крачка към гласа. После още една.

— След падането в Ла Шара бях много тежко ранен. През месеците на възстановяване имах много за обмисляне. По това време таях мисли за отмъщение срещу теб. Но след това – и Констънс, това се случи толкова бързо, все едно някой беше дръпнал завесата на прозорец – всичко се промени. Разпознах гнева си като онова, което наистина беше: една съвсем различна емоция. Моите истински чувства.

Тя запази мълчание. Диоген и преди беше употребявал подобни слова срещу нея. По онова време те оказаха въздействието, което той търсеше. Беше ги попивала, както изсъхналата градина попива излятата върху нея вода.

— Нека ти обясня защо изпитвам – поради липса на по-точно определение – почит към теб. Първо, ти си единственият човек, когото познавам, който ми е равен по интелект. И може би емоционално равен. Второ, ти ме надмина. Трябваше да уважа това. Направих грешката да си играя с теб и ти отговори с удивителна енергия и единствена по рода си решимост, каквито някога съм виждал у човешко същество. Това ме изпълни със страхопочитание.

Още една крачка напред.

— Почит и уважение. Малцина са хората на света, живи или мъртви, които аз почитам. Ти си една от тях. И благодарение на моя прародител Енох Ленг, живя един дълъг и богат живот. Неговият еликсир те поддържа млада повече от век. Едва след смъртта му ти започна като нас, останалите, нормално да старееш. Последицата от това е, че надминаваш около шест пъти моята начетеност.

Диоген се засмя при тази мисъл. Ала в смеха му нямаше нищо злонамерено или саркастично: беше лек и самоироничен.

— Има и нещо друго, което сметнах за привлекателно в завидната продължителност на твоя живот. Ти си живяла. Ти си единственият човек, чиято жажда за знания, за отмъщение и ако ми позволиш да намекна също така – за страст, ме е удивявала със своята свирепост. Констънс, аз не само ти се възхищавам, но и се боя от теб. Осъзнах това, докато лежах и се възстановявах в малка колиба извън Джиностра под вулкана и слушах боботенето на Стромболи. Беше смиряващо, защото преди това не се бях страхувал от когото и да било, независимо жена или мъж. Сега се страхувам от една жена.

Тя се промъкна безшумно още крачка напред. Усещаше, че е там, само на метри от нея. Още една стъпка и ще може да замахне…

— Което ме води до другото нещо, жизненоважно за разбирането на нашата връзка: ти си майката на моя син.

В пълно мълчание тя се хвърли напред, замахна с камата в празното.

— О, Констънс, това ме натъжава, но не мога да те обвинявам.

Констънс слушаше неподвижна в мрака. Гласът се беше преместил. Някак си беше предусетил. А може би изобщо не е бил толкова близо? Ехото в каменното помещение с многобройните му врати и шахти за проветрение в съчетание с неговия нисък и мек глас й пречеше да го намери.

— Виж, Констънс, убеден съм, че ти си единственото човешко същество, което дълбоко в себе си може да сподели с мен моето странно разбиране за живота. Нека го приемем – и двамата сме неудачници. Мизантропи, направени от една и съща тъкан.

На Констънс й трябваше известно време, за да направи разбор на казаното от Диоген, и в резултат стисна още по-здраво камата.

— Точно това е същността – продължи той. – Бях сляп, не виждах. Но сега прогледнах. Приличаме си по толкова много неща. В други ти ме превъзхождаш. Затова не е за чудене, че моята почит към теб само нараства.

Констънс си мислеше, че Диоген ще продължи. Обаче мракът около нея се изпълни с мълчание. Мълчание, което продължаваше и продължаваше. Най-накрая тя сама го наруши.

— Какво направи с госпожа Траск?

— Нищо. Тя остана при сестра си в Олбъни, на която й трябва повече време, за да се възстанови, отколкото се смяташе първоначално. Не се притеснявай, не е нещо сериозно. И госпожа Траск е спокойна, защото получи уверение, че тук се грижат добре за теб.

— Грижат се? Предполагам Проктър. Предполагам, че си го убил.

— Проктър? Не, не е мъртъв, макар в момента да е много зает с едно неочаквано прекосяване на пустинята Калахари.

Пустинята? Възможно ли е да казва истината? Проктър никога не би оставил къщата без охрана, докато тя е в нея. Толкова от онова, което Диоген каза, беше шокиращо и… невероятно.

— Значи преследваш моя син.

— Констънс – чу се укорителният отговор, – как можеш да кажеш това? Вярно е… че имам неприятности с моя брат. Но защо бих искал да навредя на нашето дете?

— Ти не си му баща.

— Наистина не съм, но се надявам това да се промени. Видя неговата картина т ’ангка, която нарисувах. Между другото, заминах за Индия, за да се уверя, че за нашето дете се грижат добре. Така е и той е едно забележително момче. – Нова пауза. – Както можеше да се очаква от нашето потомство.

— Нашето потомство. Някога използваше много по-груби определения, за да опишеш нашата връзка.

Настана мълчание.

— С колко болка си спомням своето непростимо поведение. Като символ на моите истински чувства, моля те, погледни в отделението на столчето за клавесина.

Констънс се поколеба. След това решително светна фенерчето и огледа наоколо. Макар гласът му да се чуваше сякаш от много близо, все още никакъв не се виждаше.

— Скъпа, столчето.

Тя вдигна горната част на стола. Вътре лежеше снимка, прикачена към някакви документи. Извади ги и започна внимателно да ги проучва.

— Заснета е преди пет седмици. Изглеждаше напълно щастлив.

Докато Констънс гледаше втренчено снимката, ръката, която държеше фенерчето, леко потреперваше. Без съмнение беше снимка на нейния син. Носеше дълга копринена роба и държеше ръката на Тсеринг. Стояха под свод, заобиколен от коркови дървета. Той се беше взрял в далечината със съвършената сериозност на надарено тригодишно момченце. Докато гледаше снимката, Констънс внезапно се почувства изпълнена със самота и копнеж.

Тя плъзна очи по прикачения лист. Беше бележка от неговите попечители в манастира, адресирана до нея, в която потвърждаваха, че момчето е добре и вече показва големи заложби. Към нея беше прикрепен специален печат. Той доказваше, че Диоген е ходил дотам и че писмото е истинско. Направо не можеше да си представи как си е уредил посещение при тези толкова потайни и покровителствени монаси.

Тя остави снимката и писмото върху клавесина и загаси фенерчето, за да позволи на мрака да се възцари отново. Не можеше да позволи на този отвратителен човек да я манипулира.

— Беше там – каза тя. – В Ексмут. Шпионираше ни.

— Да – отговори Диоген. – Вярно е. Бях там с Флавия – по липса на по-добро определение – моята асистентка. Без съмнение си я видяла: младата келнерка в ресторанта „Капитан Хъл“, която работеше и на половин работен ден в „Спомени от Ексмут“ – магазина за чай и сувенири.

— Това момиче? Флавия? Работела, е за теб?

— Трябва да призная, че имам известни затруднения с нея. Тя е малко прекалено ревностна в изпълнението на задълженията си.

— Представям си тези задължения – подхвърли Констънс.

Когато не получи отговор, тя продължи:

— Ти си освободил Моракс. Ти задвижи цикъла на насилие.

— Права си. Помогнах на това нещастно, малтретирано създание да избяга от своите мъчители. Нямах представа, че ще реагира така. Единственото, което исках, беше да посея малко объркване. Да отвлека вниманието на моя брат. И така да си уредя възможността да те… видя отблизо.

Констънс поклати глава. Беше започнала да губи самообладание. Опита се отново да потисне гнева си.

— Да отвлечеш вниманието на своя брат? Ти го уби.

— Не – долетя отново печалният глас. – Бъркаш. Изглежда брат ми е мъртъв. Но това никога не е било моето намерение. Зная малко за чувствата, които вие двамата изпитвате или изпитвахте един към друг. Прости ми, но много се наслаждавах на съревнованието. Съжалявам, беше грубо да казвам подобно нещо, но трябва да знаеш, че между братя е така.

— Ти… – Констънс замълча. Отново се възцари мълчание. Всичките й обвинения, подозрения, възражения май бяха победени и от това поражение се роди объркване.

— И така… Защо си тук? Защо? – най-накрая успя да заекне тя.

— Възможно ли е още да не разбираш? – долетя гласът от кадифения мрак. – Моята цел с идването ми тук е много проста. Обичам те, Констънс.