Обсидиановата стая

66.

Констънс стоеше на пясъка вторачена с дълбоко неверие, а момичето стенеше в полусъзнание в краката й. Пендъргаст – Наистина ли е той? – се приближаваше с пистолет в ръката. Беше като привидение и тя не проумяваше това, което вижда.

— Алойшъс – прошепна тя. – Боже мили! Ти си жив!

Приготви се да се втурне към него, но нещо в изражението му я накара да се закове на място.

— Аве, братко – повтори Диоген, който се поклащаше леко на място, все едно беше пиян.

Пендъргаст вдигна пистолета, но в началото го насочи към една точка между Констънс и Диоген. Едва след малко го насочи право срещу брат си. Погледът му обаче беше впит в Констънс.

— Преди да го убия – каза той, – трябва да зная дали го обичаш?

Констънс го изгледа невярващо.

— Какво?

— Въпросът е ясен. Обичаш ли го?

Тя почувства движение пред краката си. Момичето се беше свестило и възползвайки се от противопоставянето им, хукна, залитайки, към близката горичка от мангрови дървета. Пендъргаст не му обърна внимание.

Констънс започна да се съвзема от шока да види Пендъргаст застанал жив пред нея. Стотици въпроси се надигаха в съзнанието й: Какво се случи? Къде беше? Защо не ми се обади? Но изразът на лицето му показваше ясно, че сега не е време за въпроси.

— Аз го мразя! – отговори тя. – Винаги съм го мразила и винаги ще го мразя.

— Любовта живее от надеждата – каза Диоген с напевен глас – и умира, когато надеждата е мъртва.

Пендъргаст не му обърна внимание, а очите му продължаваха да са впити в Констънс.

— Тогава може би ще ми обясниш защо напусна по своя воля нашето жилище на „Ривърсайд Драйв“ с него, като при това си наранила лейтенант Д’Агоста?

Констънс си пое дълбоко дъх, главата й се бе прояснила след битката и тя почувства завръщането на удивителната си сила. Със спокоен и твърд глас му разказа как го е смятала за мъртъв. Как е била ухажвана от Диоген с признания в любов и с разкритието, че синтезираният от Ленг еликсир е започнал да има обратен ефект. И за тайния си план: омразата към Диоген и възможността за отмъщение, която й бе предоставила неговата поява.

— Алойшъс, трябва да ми се довериш – заключи тя. – Всичко ще ти обясня надълго и широко, когато му дойде времето. – Тя махна към Диоген. – Но можеш и сам да се убедиш. Погледни го – един съкрушен човек.

Пендъргаст изслуша цялата реч в мълчание и със свален пистолет.

— Значи си го лъгала? От самото начало?

— Да.

— И не го обичаш – повтори Пендъргаст, все едно не можеше напълно да разбере.

— Не. Не!

— Толкова се радвам! – каза той и насочи пистолета към главата на Диоген.

— Почакай!

Пендъргаст погледна към нея.

Диоген пристъпи напред, хвана цевта на пистолета и опря дулото в слепоочието си.

— Хайде, братко. Давай.

— Не го убивай – каза Констънс.

— Защо?

— Много по-добре ще бъде да му пощадиш живота, да бъде принуден да живее в самота със спомена за своите прегрешения. И… – тя се поколеба. – Аз научих нещо за него.

— Какво? – гласът на Пендъргаст беше хладен и отсечен.

Констънс стрелна поглед към Диоген, който все още стоеше там и се полюшваше с опряно в слепоочието дуло. – Не исках да чуе това от мен, но няма значение. Той не е напълно отговорен за онова, в което се е превърнал. Ти го знаеш по-добре от всички. Освен това в него има малък кълн на добро. Видях го. Вярвам, че наистина искаше да се промени, да започне нов живот. Какво иска сега – това не мога да кажа. Като го гледам в това състояние, жаждата ми за отмъщение е напълно задоволена. Ако го оставиш да живее, може би… може би той ще успее да подхрани този кълн. – След това добави с горчивина. – Може да го полива със сълзите си.

Докато тя говореше, изражението на Пендъргаст леко се промени. Изгуби малка част от мраморната си коравина. Но беше невъзможно да разбереш какво се върти из главата му.

— Моля! – прошепна Констънс.

Сега в далечината можеше да чуе шума на хеликоптерни витла, които заглушаваха тихия шепот на вятъра в палмовите листа. Беше още далечен, но бързо се усилваше.