Обсидиановата стая

51.

Беше поредният великолепен ден на островите, когато Диоген приближи моторницата си към кея, завърза я и слезе от нея. Извади малкия, пълен с лед охладител с двете „конски опашки“ от багажника зад кокпита и забърза по кея към къщата. Оглеждаше се за Констънс, докато приближаваше, но нищо наоколо не помръдваше.

В състояние на повишена нервна енергия, заобиколи библиотеката, отиде направо в своята лаборатория в мазето и заключи вратата след себе си.

Шест часа по-късно излезе оттам с кутия под мишница. Вече беше късен следобед и островът и къщата бяха окъпани в златистата светлина, толкова характерна за това място. Той отиде в библиотеката и там намери Констънс, седнала пред угасналата камина с книга в ръка.

— Здравей, скъпа.

Тя вдигна глава и той се стресна от разсеяния й вид, но успя да не го покаже.

— Здравей – отговори тя с тих глас.

— Надявам се, че си прекарала добре, докато ме нямаше.

— Да, благодаря.

Диоген се надяваше да го попита за пътуването или защо е обръснал катинарчето, което беше пуснал отново да расте, но тя не го направи. Той се поколеба. Това можеше да се окаже трудно.

— Констънс, има нещо, което трябва да обсъдим.

Тя остави книгата и се обърна към него.

— Аз… трябва да призная, че те заблудих за изследването на кръвта. Не беше рутинно. И разкри, че нещо не е наред.

Веждите й се повдигнаха и по лицето й се изписа слаб интерес.

— Еликсирът, който ти дадох, се провали.

Той си пое дълбоко дъх, оставяйки я да осмисли неговите думи. Беше репетирал десетина пъти тази сцена наум, докато се връщаше от Маями. Не можеше да я претупа: трябваше да й даде време да осъзнае новата информация и да премисли положението.

— Провали се?

— Мисля, че чувстваш лошото въздействие от него. Ужасно, ужасно съжалявам.

Тя залитна, после попита:

— Какво се случи?

— Биохимията е крайно сложна. Достатъчно е да кажа, че допуснах грешка. Сега я поправих. – Той остави кутията и я отвори. Показаха се три стомилилитрови сакчета, пълни с виолетова течност.

— Затова ли замина за Кий Уест?

— Да.

— За да се сдобиеш с още caudae equinae?

Диоген очакваше точно този въпрос.

— За бога, не! – Той поклати енергично глава. – Не, защото напълно синтезирах лекарството и няма нужда от повече човешка тъкан. Просто първият синтез беше погрешен заради грешката, която допуснах. Сега синтезирах нова преформулирана партида. Годна партида.

— Разбирам.

Имаше толкова изтощен вид, че изглеждаше по-скоро болна, отколкото уморена.

— Бих искал да ти го дам сега, за да възстановя здравето ти.

— Откъде знаеш, че и тази партида не е сбъркана? – В тона й се беше промъкнала сухота, която никак не се хареса на Диоген.

— Констънс, моля те, довери ми се. Установих точно какво се е провалило и го поправих. Тази формула ще сработи. Кълна се в силата на своята любов: ще сработи.

Тя нищо не каза. Той стана и отиде при шкафа с принадлежностите за инфузия, извади стойката на колелца и я избута до нейния стол. Разгъна стерилен компрес на масата, стегна турникета, намери вена и вкара иглата за вливането. Констънс го наблюдаваше апатично, без да се съпротивлява. Диоген работеше бързо, започна с физиологичен разтвор, закачи сакчето с еликсира, превключи един вентил и след миг розово— червеникавата течност започна да се стича надолу по тръбичката.

— Доверих ти се преди – каза Констънс с глас, насечен от раздразнение, – защо да го правя отново?

— Първия път бях прекалено нетърпелив, прекалено бързах да ти дам чудото на един удължен живот.

— Все още имаш твърде забързан вид.

Диоген си пое дълбоко и бавно дъх.

— Бързам, защото те обичам и искам да си щастлива и здрава. Но не съм претупал приготвянето на това лекарство.

Тя мълча около минута, все още в кавгаджийско настроение.

— Не съм сигурна дали искам да бъда твое опитно свинче!

— Мила, Констънс, ти си опитно свинче дотолкова, доколкото лекарството е формулирано само за един човек, и това си ти. Няма друг, на когото бих могъл да го изпитам.

— Можеш, на себе си.

Много е бърза, дори в това състояние, помисли си той.

Тя поклати глава и той бързо заговори:

— Всичко е толкова ново. А ти си болна. Моля те, не бързай. Това е единственото, за което моля.

Тя издиша видимо раздразнена и бръсна един кичур от челото си, без да отговори. Диоген погледна към сакчето. Беше отворил вентила, за да изтече колкото може по-бързо, и вече се бе изпразнило наполовина.

— Лошото ти настроение е резултат на проваления еликсир – отбеляза Диоген.

Щом го изрече, осъзна, че е грешка.

— Моето лошо настроение – отговори тя – се дължи на твоята прекалена загриженост, промъкването ти из къщата и подслушването на всяко мое движение. Имам чувството, че съм преследвана.

— Съжалявам, не бях осъзнал, че ти досаждам. Ще ти оставя пълна свобода. Само ми кажи как да постъпвам.

— За начало махни този телескоп от кулата. Кара ме да се чувствам шпионирана от теб.

Диоген усети, че без да иска, се изчервява.

— Да – каза тя, докато го гледаше напрегнато, – разбирам, че си ме шпионирал. Без съмнение, докато онзи ден плувах.

Диоген беше объркан и не можеше да се накара да отрече. Просто не можеше да намери отговор и неговото мълчание беше признанието, което й беше нужно.

— Докато те нямаше, тук всичко беше наред. По-добре да не се беше връщал.

Това прониза Диоген в сърцето.

— Това не само е жестоко, но и нечестно. Всичко, всичко, което съм направил, е за теб.

— Жестоко? И това го казва майсторът на жестокостта?

Диоген усети тези думи като друг удар. Почувства нарастващо унижение и нещо друго: надигането на гняв.

— Ти избра да дойдеш тук, знаейки добре моята история. Не е хубаво от твоя страна да ми я завираш под носа.

— Не било хубаво? Кой си ти, та да решаваш кое е хубаво и кое – не? – Тя избухна във висок, саркастичен смях.

Тази жестока ескалация направо замая Диоген. Не знаеше как да реагира, какво да каже. Три четвърти от лекарството вече бяха влети. Можеше само да се моли на Бог да започне да действа по-скоро. С думите си Констънс разпалваше у себе си ярост.

— Когато се замисля за миналото, за онова, което направи – каза тя, – за цялата тази история… Когато се сетя колко дълбоко нещастен направи Алойшъс, направо се чудя как можеш да се гледаш в огледалото.

— Алойшъс също ме правеше нещастен. Констънс, моля те.

— Констънс, моля те – повтори тя подигравателно. – Каква грешка направих да ти повярвам. Вместо да ме излекуваш, ти ме отрови. Как мога да знам дали това не е още от същото? – Тя разклати стойката за инфузия със свободната си ръка.

— О, внимавай! Внимавай! – Диоген хвана стойката, за да не падне, защитавайки своя скъпоценен еликсир.

— Трябваше да се досетя, че обещанията ти са празни.

— Констънс, моите обещания са ненарушими. Целият този твой гняв – това е болестта, която говори у теб. Това не си ти.

— А сега, не съм ли аз? – Тя сграбчи тръбичките. Той се хвърли към нея, за да я спре, но закъсня. Тя ги изтръгна от ръката си и розово виолетовата течност пръсна навсякъде, осеяна с точици кръв, а стойката падна с трясък.

— Констънс! За бога, какви ги вършиш?

Тя запрати тръбичките по него, след това се обърна и изтича от стаята. Той остана там, неподвижен от шока, докато чуваше стъпките й да трополят нагоре по стълбището, вратата на нейния апартамент да се отваря и затваря с трясък и после щракането на резето. Опита се да успокои блъскащото си сърце, така че да може да чува. И наистина чу слабо, приглушено ридание отгоре. Констънс плаче? Това го шокира повече от всичко останало. Погледна пода и видя последните капки скъпоценен еликсир да изтичат от сакчето и да попиват в килима.