Обсидиановата стая

14.

Констънс вдигна глава от списанието.

Какво привлече така неочаквано нейното внимание? Вслуша се, но мазето под мазето беше тихо като гроб. Може би полъх на вятъра? Не, това беше невъзможно – тук в това древно пространство дълбоко под улиците на Манхатън не подухваше ветрец.

Тя въздъхна. Нямаше нищо, но изведнъж се почувства неспокойна и разсеяна. Погледна часовника си: два и десет през нощта. Очите й останаха впити с тъга в часовника. Беше женски „Ролекс“ с юбилейна гривна от платина. Пендъргаст й го беше подарил миналата Коледа. Подхождаше на часовника, който носеше самият той.

Тя рязко затвори списанието. Невъзможно беше да избяга от спомена за Алойшъс: всичко й напомняше за него.

Събудила се беше преди половин час. Наскоро и съвсем нехарактерно за нея, сънят й се бе нарушил: будеше се посред нощ и не можеше да заспи отново. Може би причината беше в летаргията, която я обземаше следобед и предизвикваше дремките, които някак неизбежно се превръщаха в дълъг сън. Поне не можеше да приписва безсънието на скорошните събития: смъртта на Пендъргаст и очевидното нахлуване в нейното мазе под мазето. Още в началото на тяхното пътуване до Масачузетс беше започнала да се буди в неочаквани часове. По онова време нейното будуване през нощта бе довело до важна стъпка напред в тяхното разследване. Сега беше просто досада.

Стана от безсънното си легло и мина в библиотеката, за да пише в дневника. Това обикновено я успокояваше, но сега се оказа поредното неудовлетворение: думите просто не идваха.

Погледът й се премести от затворения дневник до съдовете от снощната вечеря, струпани върху сребърния поднос. Храната беше студено приготвена, сякаш госпожа Траск знаеше, че Констънс ще бъде твърде заета, за да я изяде веднага: чифт опашки от студеноводни омари, сос ремулад, яйца от пъдпъдък по френски… и разбира се, бутилка шампанско, от което изпи твърде много.

Сякаш госпожа Траск знаеше, че ще бъде твърде заета, за да я изяде веднага…

В главата на Констънс се зароди странна мисъл: дали госпожа Траск приготвяше всички тези блюда? Но кой друг би могъл да бъде? Тя не би наела друг шеф, който да подлага на съмнение нейната власт. Икономката ревниво пазеше своята майчинска роля, винаги се цупеше и никога не би позволила някой друг да готви храна в къщата.

Констънс остави химикалката на плота. Тя очевидно не беше на себе си. Вероятно причината беше във виното, с което не беше свикнала, заедно с богатите вечери напоследък. Най-малкото можеше да сложи край на това. Известно време поразмишлява пак над идеята, че може би е добре все пак да разговаря с Проктър за скорошните си открития в мазето под мазето.

Взе отново химикалката, отвори чекмеджето на бюрото, извади кремав лист за писане и нахвърля следната бележка:

Сгъна бележката на две, стана от бюрото и облече копринения си халат. След това светна фенерчето, вдигна подноса със съдовете и бутилката шампанско, остави бележката между тях и тръгна надолу по късия коридор.

Отвори вратата и отново се закова на място. Този път не изпусна чиниите и бутилката. Нито извади камата. Вместо това внимателно остави подноса настрана, потупа халата си, за да се увери, че камата е подръка, и освети онова, което беше оставено пред вратата.

Беше мръсно, пожълтяло парче коприна с тибетско писмо на него и червен отпечатък на ръка. Констънс го разпозна веднага като обратната страна на т’ангка – тибетска будистка картина.

Тя я вдигна и отнесе в библиотеката, където я разстла. И просто зяпна. Беше най-прекрасното изображение, което човек можеше да си представи: блясък, слънчево изригване от червено, златно и лазурносиньо с крайно деликатни оттенъци и съвършени детайли и яснота. Разпозна я като религиозна картина, изобразяваща Авалокитешвара – великия Бодхисатва на състраданието, седнал на лотосов трон върху лунен диск. В Тибет Авалокитешвара беше най-почитаният бог, защото е пожертвал собственото си спасение, за да се преражда отново и отново на земята и да донесе просветление на всички живи и страдащи създания на този свят.

Обаче в тази картина Авалокитешвара беше нарисуван не като мъж, а като момче. И чертите на момчешкото лице, толкова изящно изписани, чак до фините къдрици на косата и характерните увиснали клепачи, бяха досущ като… тези на нейния собствен син.

Констънс не беше виждала сина си – нейното и на Диоген Пендъргаст дете – от цяла година. Тибетците го бяха обявили за ринпоче – деветнайсетото превъплъщение на уважаван тибетски монах. Беше скрит в манастир извън Дхарамсала в Индия, в безопасност от всякаква китайска намеса. На тази картина детето изглеждаше по-голямо, отколкото когато го беше видяла за последен път. Не можеше да е била нарисувана преди повече от няколко месеца…

Застанала напълно неподвижна, Констънс попиваше нарисуваното лице. Въпреки бащата на детето Констънс не можеше да не изпитва яростна майчина любов, усилена от факта, че можеше рядко да го посещава. Значи така изглежда сега, каза си тя, взирайки се почти възторжено в неговото изображение.

Който е оставил това – помисли си тя, – знае и най-интимните ми тайни. Съществуването на моето дете и неговата самоличност. Намекът, който започна с месторождението на новооткритата орхидея Cattleya constanciana, сега беше станал напълно ясен.

Ясно стана и нещо друго. Това лице без съмнение я ухажваше. Но кой може да е? Кой може да знае толкова много за нея? Дали знаеше и другите й тайни – реалната й възраст? Връзката й с Енох Ленг?

За миг си помисли да проведе още едно яростно и щателно претърсване на мазето под мазето. Отказа се: нямаше съмнение, че новото претърсване ще се окаже безплодно както предишното.

Тя клекна, взе бележката до госпожа Траск, скъса я на две и я пъхна в джоба на халата. Нямаше смисъл да я изпраща, защото знаеше, че не икономката я снабдява с тези изискани блюда и скъпи вина.

Но кой?

Диоген.

Бързо го отхвърли като най-смешното възможно предположение. Вярно, че подобно необикновено, капризно, закачливо ухажване би подхождало на Диоген Пендъргаст. Той беше мъртъв обаче.

Нали така?

Констънс поклати глава. Разбира се, че беше мъртъв. Беше паднал в ужасната Шара дел Фуоко на вулкана Стромболи. Знаеше това, защото се беше борила с него на самия край на бездната. Лично го беше бутнала и гледала как пада. Беше надникнала през ръба към ревящите ветрове на димящата лава долу. Беше сигурна, че отмъщението й е пълно.

Освен това, докато беше жив, братът на Алойшъс не изпитваше нищо друго, освен презрение към нея. Беше го изразил достатъчно ясно. Ти беше играчка – написа й той, – бързо разгадана тайна, скучна кутия, отворена насила, за да я намериш празна.

От спомена ръцете й се свиха в юмруци.

Не беше Диоген, това бе невъзможно. Беше някой друг, който също знаеше най-големите й тайни.

Осени я като светкавица. Той е жив – помисли си тя. – Значи все пак не се е удавил. И се върна при мен.

Беше смазана от прилива на чувства. Почувства луда надежда, трескаво очакване, сърцето й изведнъж заблъска в гърдите, сякаш искаше да изскочи.

— Алойшъс! – извика тя в мрака, а гласът й се прекърши. Не знаеше дали от ридание, или от смях. – Алойшъс, излез, покажи се! Не знам защо си толкова плах, за бога, моля, моля те, позволи ме да те видя!

Единственият отговор обаче беше слабото ехо на собствения й глас в каменните подземия.