Обсидиановата стая

64.

Констънс дълго гледа вторачено Диоген. Наблюдаваше как по лицето му се появяват капки пот и попиваше отчаяния копнеж в неговите очи. Видя последната искрица надежда у него да припламва, подобно на последната бучка въглища в угасващ огън.

Време беше да стъпче тази бучка.

— Доказателства? Ти ми даде всички нужни доказателства за своята любов. – Тя произнесе последната дума със силно подчертана ирония. – Нагласи взривателя, моля. Ще ми достави голямо удоволствие да видя всичко това унищожено.

— Ще го направя. За теб.

— Не съм сигурна, че ще понесеш твоите скъпоценни спомени да бъдат унищожени. Виждаш ли – продължи тя тихо и с глас, пълен с фалшива топлота – как добре се разбираме? Вярно е, че си приличаме. Много си приличаме. Аз те разбирам. А ти, Диогене, разбираш мен.

Диоген пребледня. Видя, че той наистина си спомня: това бяха думите, които й беше казал, когато я прелъсти преди четири години.

След това тя произнесе на италиански стиховете, които й беше нашепвал в ухото, докато я полагаше върху кадифените възглавници на канапето.

Докато рецитираше стиховете, двуцветните му очи сякаш избеляха. Беше стъпила върху последната искрица надежда и метафорично я чу как се троши под краката й.

Лицето му започна да се променя. Изкриви се в ужасна гримаса на веселие. От устата му се чу сух, прашен тъжен смях и продължи безкрайно, превръщайки се в пулсиращ шепот.

— Значи няма да го бъде – каза той най-накрая, докато си бършеше устата. – Бях измамен. Аз, Диоген, бях напълно заблуден. Изглежда продължавам да търся честен мъж или жена – както дойде. Браво, Констънс! Какво изпълнение. Твоят гений за жестокост надминава моя. Остави ме без нищичко. Без нищичко.

Тя на свой ред се усмихна.

— Все пак ти оставям нещо.

— И какво е то?

— Еликсирът. Взимай го и ще живееш дълго, дълго.

Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха.

— Свършихме тук – каза Констънс, обръщайки се. – А сега, ако обичаш, заведи ме при лодката.

— Ще се видим при моторницата – каза Диоген с дрезгав глас. – Първо трябва да свърша нещо. В тази – внезапно се изсмя весело – голяма къща на вечните мъчения. Нека очите ти се взират… Нека очите ти се взират.

Констънс си запуши ушите, за да не слуша, обърна се и по платформата стигна до площадката на резервоара и нагоре по стълбището изчезна в сумрака.

Той не я последва. Не я беше страх да му обърне гръб. Въпреки всичко любовта му към нея беше още твърде силна, за да му позволи да я нарани. А и собственият й живот не представляваше особена ценност за нея.

Надяваше се, че той зарежда взривателя. Подобен музей – физическо олицетворение на психическото заболяване, каквото светът рядко вижда – не би трябвало да съществува. Тя беше унищожила неговото бъдеще, а сега той собственоръчно щеше да унищожи своето минало. Оставаше да се види дали ще има нужната сила на духа да го направи.

Тя крачеше по пътеката между мангровите дървета към дългия плаж. В далечния му край кея се простираше във вечерната вода – тъмносиня в здрача. Сега, когато всичко беше свършило, изпитваше чувство на дълбок катарзис, но същевременно и празнота. Пламтящата й омраза, жаждата й за отмъщение бяха преминали и след тях остана зееща дупка. Какъв щеше да е животът й сега? Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Не можеше да се върне на „Ривърсайд Драйв“. След смъртта на Алойшъс това беше невъзможно. Беше напълно сама на този свят.

Мислите й бяха прекъснати от пукот на клони. Тя се обърна и от мангровата горичка излезе – напълно необяснимо – млада жена, дребна, жилава, със спусната руса коса. Идваше право срещу нея – тиха и съсредоточена. В едната ръка с нож, в другата с пистолет, лицето – подпухнало от жажда за кръв.

Напълно изненадана, Констънс опита да избегне нападението, докато жената летеше срещу нея, но беше твърде късно. Ножът проблесна на вечерната светлина, закачи роклята и сряза ребрата й, оставяйки следа като от нажежен ръжен. Констънс извика и се завъртя, прокарвайки ръка по лицето на нападателката, а момичето се плъзна по пясъка и отново я нападна с вдигнат пистолет.