Обсидиановата стая

57.

Златистото слънце се издигна в късното утринно небе, осветявайки безбройните островчета с мангрови гори, които стърчаха от плитката тюркоазена вода и стигаха до сините води на залива. Диоген усещаше топлината на слънцето по бузата си, застанал до печката, за да приготви закуска от омлети с гъби енокитаке, прошуто, грюер и бри, поръсени с прясно накълцан босилек. Той вдигна тигана и плъзна един омлет на чинията, която занесе на Констънс, седнала в кухненския ъгъл.

Омлетът беше в допълнение към дебелите намазани с масло и мармалад препечени филийки, половин дузина резени бекон и пържени зелени домати, които вече беше сервирал. Тя беше изгладняла, което не бе за чудене, предвид дългата безсънна нощ, която прекараха заедно. Боже мили, колко беше силна, колко дръзка, самоуверена и безстрашна! Успя да го изтощи няколко пъти. Той беше изразходван, напълно изразходван.

Докато ядеше, лицето й беше неестествено сияйно. Най-накрая, когато изяде омлета, остави вилицата на чинията.

— Е, това е достатъчно. Благодаря.

— Скъпа, рядко съм виждал подобен апетит.

— През последните дни почти не ядох. Освен това изгорихме доста калории.

— Да, да. – Диоген беше странно сдържан при обсъждането на подобни теми. Причината беше строгото му католическо възпитание. Радваше се, че Констънс не се впусна в изреждане на подробностите от изминалата нощ, все едно беше нещо обикновено като карането на кола или говоренето по телефона. Не го направи, защото очевидно беше сдържана като него и не искаше да опетнява общите им преживелици с банални и безвкусни приказки. Но не можеше да спре да си припомня с наелектризиращи тръпки как нежните й пръсти се бяха плъзгали по неговите скрити белези…

Тя се изправи рязко и бутна чинията настрана. На лицето й беше изписано същото сияйно изражение. Може би твърде сияйно, но той предположи, че някои жени просто са си такива…

— Хайде да поплуваме – каза тя.

— Разбира се, но не трябва ли първо да ни спадне малко храната?

— Това са бабини деветини. Идвай.

Помисли си да я попита за бански, но осъзна, че няма смисъл. Стана, изрита мокасините си и хванати за ръце, те пресякоха верандата, минаха през мангровите дървета и стъпиха на кея. Констънс тръгна по него с бърз ход и той я последва. Преди да стигне до края, пусна на дъските халата и се хвърли с главата напред във водата. Той я последва.

Тя заплува напред в бърз кроул, а той се опитваше да не изостане. След няколко минути спря.

— Констънс, не влизай много навътре!

Обаче тя продължаваше да плува стремително, насочвайки се право навън от канала.

— Констънс!

Изглежда не можеше да го чуе и продължи да плува към един от по-дълбоките канали. Какво правеше тя?

— Констънс!

Сега обаче беше толкова далеч, че всичко, което Диоген можеше да види, бяха белите пръски вода, докато риташе с крака. Внезапно изпадна в паника. Луда ли беше? Дали не искаше да се самоубие? Подобни мисли му се сториха абсурдни. Сега вече трудно я различаваше. Дори когато присви очи, докато риташе с крака, осъзна, че вече не може да я види.

Той се обърна и заплува колкото можеше по-бързо към кея. Моторницата все още беше вързана за него. Диоген бързо облече утринния халат, скочи в нея и запали двигателя. След миг вече подскачаше по върховете на вълните в посоката, където тя изчезна, а сърцето му се беше качило в гърлото. Бързата моторница скоро преодоля разстоянието и Диоген я видя да плува нататък. Той намали газта, изключи предавката и остави двигателя да работи на празни обороти, преди да плъзне лодката успоредно на нея.

— Констънс!

Тя спря да плува и погледна към него.

— Какво има?

Той потисна паниката си. Не искаше да види, че е разтревожен. Нали вече беше изразила раздразнението си от неговото прекалено обгрижване.

Дари я с насилена усмивка и махване с ръка.

— Искаш ли да те закарам обратно?

— Нямам нищо против. – Тя се набра, прехвърли крак през борда и се озова в задния кокпит. Голото й тяло беше покрито с капки вода, които проблясваха на слънцето.

Диоген бръкна под арматурното табло, извади една хавлиена кърпа и й я подаде.

— Ти си истински морж – отбеляза той.

— Научих се да плувам едва на зряла възраст – отговори тя, дишайки тежко, и същевременно се зае да подсушава тялото си без капка свян. – Но все пак добре се оправям.

— Вярно е.

Диоген описа широк завой с лодката и пое обратно към острова, но не по същия път.

— Имам малък подарък за теб – каза той. – В библиотеката или по-точно в нейната ниша.

— Наистина ли? Не си спомням никаква ниша.

— Ще видиш. Да речем след десет минути?

— Да речем след три часа? Много се уморих от плуването.

— Три часа? Ами обяда?

— Днес ще го пропусна, особено след тази обилна закуска.

— Както кажеш, скъпа.

Той завърза моторницата на кея и двамата се върнаха в къщата. Констънс веднага се качи горе, същото направи и Диоген. Всеки се оттегли в собственото си крило. Диоген се запита докога ще продължава това разделение. Надяваше се, че не дълго.