Обсидиановата стая

24.

Мекото ехо от думите на Диоген бавно заглъхваше, оставяйки помещението потънало в тишина.

Констънс беше зашеметена за миг. Прозвуча искрено – едно истинско обяснение в любов. Обаче тя бързо се отърси от това впечатление. Диоген вече я беше унижавал със своята изключителна дарба да лъже и това беше само реприза[23].

Докато й минаваше тази мисъл, тя се запита: защо той си мисли, че ще успее отново с този номер? А и между другото, Диоген беше неспособен на любов.

… Аз не само ти се възхищавам, но и се страхувам от теб.

… Приличаме си по толкова неща. В други ти ме превъзхождаш. За чудене ли е тогава, че моята почит към теб е нараснала?

— Ако това, което казваш, е истина – каза тя хладно, – тогава прояви кураж заради чувствата си и се покажи.

Думите й бяха посрещнати с миг мълчание. След това Констънс чу зад гърба си драскането на кибритена клечка. Тя се завъртя светкавично. И ето го застанал там в заслонения с гоблен вход към музикалния салон. Стоеше с кръстосани ръце до запаления преди миг стенен свещник с тънка свещ. Изглеждаше почти непроменен: същите тънки черти, толкова приличащи на тези на брат му и все пак толкова различни. Изваяната брадичка, добре оформените бледи устни, късо подстриганата рижа брада и странните двуцветни очи: едното зелено, а другото мътно светлосиньо. Единствената разлика беше грозният белег, който сега обезобразяваше изваяното съвършенство на лявата му буза, спускайки се от линията на косата до челюстта. В бутониерата на сакото му беше пъхната небрежно малка фиала с орхидея: тя разпозна в нея Cattleya constanciana – розово-бялото цвете, кръстено на нея.

Констънс го гледаше вторачено, парализирана от внезапното призрачно появяване на тази фигура от нейното минало. И тогава, съвсем неочаквано, тя скочи срещу него бърза като прилеп, камата във вдигнатата й ръка прицелена в неговите очи.

Диоген очакваше това. Пъргаво се наведе под удара и когато ръката й се стрелна край него, я улови в стоманена хватка. Завъртя я към себе си, притисна другата й ръка в тялото и я прегърна здраво. Камата издрънча на пода.

Беше забравила колко е бърз и силен.

Извърна лице от неговото, докато се бореше яростно и безплодно.

— Ще те пусна – каза той със спокоен и равномерен тон, – ако ме изслушаш. Това е единственото, за което моля: да ме изслушаш. А след това, ако все още желаеш да ме убиеш – така да бъде.

Тя се замисли. Най-накрая, след като успя да овладее гнева си, кимна.

Диоген пусна едната й ръка и се наведе да вдигне камата. На Констънс й мина мисълта да го изрита в лицето, но осъзна, че е безнадеждно: физически предимството беше на негова страна.

Със същия успех можеше да го остави да говори.

Диоген се изправи, пусна другата й ръка и отстъпи назад.

Тя чакаше зачервена и дишаше тежко. Той стоеше неподвижно под светлината на свещта, сякаш изчакваше нейната реакция.

— Каза, че ме обичаш – заговори тя най-накрая. – Колко абсурдно от твоя страна да си мислиш, че мога да ти повярвам.

— Истина е – отговори той. – Мисля, че вече знаеш това, дори да не можеш да го признаеш пред себе си.

— Наистина ли смяташ, че след всичко, което направи, ще ти отвърна със същото?

Диоген разпери ръце.

— Влюбените са изпълнени с ирационални надежди.

— Спомена чувствата, които имах към твоя брат. Защо тогава да проявявам интерес към неговия посредствен роднина, особено след като по такъв начин се възползва от моята невинност?

Това беше казано гневно, саркастично, с намерението да нарани. Но Диоген отговори на въпроса със същия кротък и разумен тон, който беше използвал досега.

— Нямам извинение. Както вече казах, отношението ми към теб е непростимо.

— Тогава защо търсиш опрощение?

— Не търся твоето опрощение, а любовта ти. Тогава бях различен човек. И платих за греховете си чрез твоите ръце. – С бегло движение посочи белега на бузата си. – А що се отнася до това, че съм посредствен в сравнение с Алойшъс, ще кажа следното: вие двамата никога нямаше да сте щастливи. Не осъзнаваш ли това? След Хелън той никога не би обичал друга жена.

— Докато ти от своя страна би бил идеалният партньор?

— За теб – да.

— Благодаря ти, но не проявявам интерес към брак с психар, мизантроп и недобре социализиран убиец.

Когато чу това, по лицето му се плъзна едва забележима усмивка.

— Констънс, ние и двамата сме убийци. А що се отнася до това, че съм мизантроп, не си ли приличаме и в това? И не сме ли и двамата недобре социализирани? Би било най-добре да опиша бъдещето, което си представям за нас. След това можеш сама да прецениш.

Констънс се приготви да направи друга саркастична забележка, но се отказа, защото усети, че отговорите й бяха започнали да звучат пискливи.

— Ти си същество от друга епоха – продължи Диоген.

— Чудачка, както веднъж ме нарече.

Диоген се усмихна тъжно и само леко кимна, сякаш искаше да признае вината си.

— Истината е, че мястото ти не е тук и сега. О, ти положи смели усилия, за да се впишеш в двайсет и първото столетие, в днешното обикновено и банално общество. Зная, защото наблюдавах част от тези усилия отдалече. Не беше лесно, нали? А в определен момент си започнала да се питаш заслужава ли си усилията? – Той помълча. – Аз също не принадлежа на това време, но по твърде различна причина. Не можах да предотвратя онова, което ти се случи. Енох Ленг се намеси в живота ти, уби сестра ти и те взе под своето… крило. Както каза преди малко, аз също съм недобре социализиран. Двамата сме си лика-прилика.

Констънс се намръщи след това банално сравнение.

Докато говореше, Диоген си играеше с камата. Сега я остави на клавесина и направи крачка напред.

— Констънс, притежавам остров. Частен остров от архипелага Кийс край Флорида. Лежи на запад от Безименния остров и на северозапад от Кий Уест. Не е голям, но е истинско съкровище. Казва се Халсиън. Имам къща там. Проветрив замък, пълен с книги, музикални инструменти и картини. Предлага изглед към изгрева и залеза. Зареден е с всички редки вина, шампанско и деликатеси, които някога би могла да пожелаеш. В течение на годините подготвях това идилично място с неимоверни и изчерпателни грижи. Трябваше да бъде като крепост: моето последно убежище от света. Но докато се възстановявах в колибата край Джиностра, осъзнах, че подобно място, независимо колко е съвършено, би било непоносимо самотно без още един човек. Съвършеният човек, с когото да го споделиш. – Той направи пауза. – Има ли нужда да го назова?

Констънс се опита да формулира отговор, но откри, че думите не идват. Долови слабата миризма на неговия одеколон. Този неповторим и тайнствен аромат събуди спомена за онази единствена нощ…

Той пристъпи още една крачка.

— Халсиън ще бъде нашето убежище от света, който няма нужда, нито се интересува от нас. Можем да прекараме тези четирийсет-петдесет години, които са ни отредени, във взаимно откриване, удоволствия и интелектуални занимания. Съществуват няколко проблема в теоретичната математика, с които бих искал да се заема – проблеми, които от векове не се поддават на решение. Например Хипотезата на Риман[24] и разпределението на простите числа. Винаги съм искал да разшифровам диска от Фест[25] или да направя пълен превод на всички етруски надписи. Разбира се, това са големи и трудни загадки, които ще отнемат десетилетия, ако изобщо могат да бъдат решени. За мен, Констънс, важно е пътешествието, не целта. Това е пътешествие, което заедно ще направим. Което сме предопределени да направим заедно.

Той потъна в мълчание. Констънс не каза нищо. Това беше прекадено много и твърде бързо: тържественото признание в любов, видението на някаква интелектуална утопия, примамката на убежище от света… колкото й да не искаше, някои от нещата, които Диоген каза, проникнаха дълбоко в нея.

— А ти, Констънс, ще разполагаш с всичкото време на света, за да предприемеш своята собствена одисея на ума. Помисли за проектите, които би могла да завършиш. Можеш да започнеш да пишеш или да рисуваш. Притежавам една прекрасна цигулка „Гуарнери“, която ще бъде твоя, за да можеш да свириш. Помисли си, Констънс. Бихме могли да живеем напълно свободни от този скучен и корумпиран свят, посветени на нашите най-скъпи занимания и желания.

Той замълча. Мислите се блъскаха в главата й.

Много от нещата, които той каза за нея, бяха истина. След като я беше малтретирал така жестоко, Констънс бе престанала да мисли за Диоген като за човешко същество. Той се беше превърнал единствено във фокус на нейната омраза, монохромно същество, чиято смърт единствено я интересуваше. Какво знаеше за неговата история, за неговото детство? Много малко. Алойшъс беше загатнал, че е бил любопитно, високоинтелигентно и затворено момче – един бъдещ капитан Немо с лична библиотека и тайнствени интереси. Освен това Алойшъс беше намеквал за някакво определено събитие: което отказа да разкрие, но за което се чувстваше трагично отговорен.

Всичко това беше прекалено съкрушително…

Диоген тихичко прочисти гърлото си и наруши нейните мисли.

— Има и нещо друго, което трябва да спомена. Ще бъде болезнено и лично, но е от голяма важност за твоето бъдеще. – Той отново направи пауза. – Зная твоята история. Зная, че моят прародител Енох Ленг е създал един еликсир, лекарство, което е увеличило продължителността на неговия живот. Той пробвал лекарството върху теб и то се оказало успешно. Той станал твоя пръв попечител. Както знаеш, еликсирът на Ленг изисквал убийството на човешки същества и събирането на тяхната cauda equina[26] – снопчето нерви в края на гръбнака. Много години по-късно науката и химията се развиват дотолкова, че Ленг разработва втори еликсир. Този вече е напълно синтетичен. Вече не било нужно да се отнема човешки живот, за да се приготвя еликсирът.

Той замълча и направи крачка напред. Констънс също мълчеше, застанала неподвижно.

— Ето какво трябва да ти кажа: този втори еликсир, който ти е давал с години, е бил недобре формулиран.

Констънс вдигна ръка до устата си. Устните й потрепнаха, но не се чу никакъв звук.

— Известно време е действал. Ти си живото доказателство за това. Но моите изследвания сочат, че след известен брой години, особено ако човек престане да го взима, както направи ти, ще има обратен ефект. Този човек ще започне бързо да остарява.

— Глупости – каза Констънс, чийто глас се върна. – Не съм пила от еликсира от смъртта на Енох преди пет години. Разбира се, остарях, но само с тези пет години.

— Констънс, моля те, не се самозаблуждавай. Сигурно си започнала да забелязваш последиците от ускореното остаряване. Особено… психическите последици.

— Лъжа – каза Констънс, но още докато говореше, си спомни промените, които бе забелязала у себе си. Малки проблеми, които бяха започнали поне от пътуването й до Ексмут, ако не и по-рано. Безсънието, усещаното от време на време изтощение, притъпяването на свръхострите й сетива. Нещо повече, започна да осъзнава нарастващата разсеяност и безпокойство, от които сякаш не успяваше да се отърве. Много от тези състояния беше приписала на покрусата от загубата на Пендъргаст. Но ако Диоген беше прав: колко ужасно би било да седиш в празния замък и да чувстваш как си губиш разсъдъка…

Но не, това беше просто една от бароковите лъжи на Диоген.

Тихият му глас отново прекъсна нейните мисли.

— Ето същността на въпроса. С помощта на много време и усилия успях да постигна две неща. Първо, пресъздадох формулата на Ленг за оригиналния еликсир. Това е формулата, чието единствено оцеляло копие брат ми смяташе, че е изгорил. Той бъркаше: имаше и друго. Намерих го. Отне ми повече време, отколкото ми се ще да призная, въпреки че отлично познавам тази къща, но аз успях. Направих го за теб. След това вече можех да синтезирам, да синтезирам безупречно тази формула, така че нейното производство да не изисква постоянни човешки жертви. Давам ти я, скъпа моя.

Настъпи кратко мълчание. Главата й отново се замая: това беше твърде много, дори прекалено. Чувстваше се съкрушена, едва се държеше на краката си. Огледа се скришом наоколо, за да намери място за сядане, но после си спомни кой стои пред нея. С голямо усилие на волята съсредоточи отново вниманието си върху него.

— Разбира се, за да постигна това, имах нужда от лаборатории, учени и пари. Но работата е свършена. Притежавам новата синтетична формула. Няма да остарееш преждевременно. Няма да чувстваш как разумът ти се изнизва по терлички в забвение. След кратък курс на лечение с моя еликсир твоята физиология ще се стабилизира. Ще можеш да изживееш остатъка от живота си без преждевременно влошаване. Двамата ще остареем нормално и заедно. Единственото, което искам от теб, е едно „да“.

Но Констънс не отговори.

Докато я гледаше, по лицето на Диоген се изписа нова настойчивост, сякаш след като каза всичко това, се страхуваше, че тя ще откаже. Гласът му се усили:

— Какъв ще е животът ти в тази огромна сграда без моя брат? Дори когато излезеш от самоналожената изолация, каква компания мислиш, че могат да ти бъдат в течение на годините Проктър и госпожа Траск? Ще ти помогнат ли в самотния упадък, който ти е отредено да изстрадаш… без да си виновна за това?

Той замълча. Ако казаното от него беше вярно, Констънс можеше да си представи резултата съвсем ясно: пустиня от скука и досада. Седене в сумрака на библиотеката, сменяйки книгите с клавесина, докато доброжелателният Проктър пази на вратата, а госпожа Траск поднася своята преварена паста. Нямаше да е по-различно от това да присъства на собственото си бдение. Мисълта за възможната загуба на умствените й способности беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Всички тези години – каза Диоген, сякаш беше прочел нейните мисли – ти прекара под опекунството на моя прачичо Ленг. – Колко жалко е човек да види такъв мощен интелект, такава дълбока начетеност да се сбогуват тихо завинаги.

Той зачака, гледайки я настойчиво, сякаш искаше да я накара да говори. Но тя запази мълчание.

Най-накрая той въздъхна.

— Съжалявам. Трябва да знаеш, че вече рискувах много за теб. Никога не бих ти наложил насила някакъв избор. Щом курсът на лечение завърши и се окаже, че не си напълно щастлива с мен на Халсиън, няма да ти попреча да си тръгнеш. Вярвам и знам, че там ни чака хубав и щастлив живот. Но ако не можеш да преодолееш моите ужасни простъпки и своята омраза, ако не повярваш, че любов като моята може да промени човек… ще трябва да го приема.

След това се обърна с гръб към нея.

Когато заглъхнаха последните му думи, Констънс изпита странно просветление. Просветление, което проблясваше в течение на разговора. Диоген се беше държал отвратително с нея. Беше го мразила с почти нечовешка ярост. Обаче вярно беше и – тя почти потрепери от забранената природа на тази мисъл – че това беше онзи Пендъргаст, когото тя би могла да има. Пендъргаст, който беше повече нейна сродна душа, отколкото брат му някога би могъл да бъде. Ако Диоген наистина се бе променил.

В момента той си слагаше чифт ръкавици. Тя погледна към клавесина, където беше оставил камата. Още лежеше там. Щеше да е работа за секунда да я грабне и да я забие между плешките му. Той със сигурност го знаеше толкова добре, колкото и тя.

— Аз… – започна Констънс. Как би могла изобщо да изрази тази мисъл? Но го каза: – Имам нужда от време.

Диоген се завъртя към нея, а по лицето му разцъфтя надежда. Изражението му беше толкова сериозно, че Констънс осъзна с шок, че не би могло да е преструвка.

— Разбира се – каза той. – Оставям те сега, защото вероятно си много уморена. Ще имаш всичкото време, от което се нуждаеш. – И той се протегна за ръката й.

Бавно и напълно съзнателно тя я протегна.

Той я хвана в своята, обърна я с бавно, нежно движение и целуна дланта й. След това, когато вече се отдръпваше, пъхна връхчето на пръста й за частица от секундата между своите устни. Тя го почувства като удар на електрически ток из цялото си тяло.

След това с усмивка и леко кимване той си тръгна.