Обсидиановата стая

63.

Слънцето точно потъваше в Мексиканския залив, когато Констънс излезе след Диоген от мангровата горичка на ливадата в далечния край на остров Халсиън. Откакто напуснаха къщата, Диоген не й беше продумал. Сега стойката му беше по-изправена, а движенията по-уверени. Но Констънс не успя да разгадае изражението на лицето му. Двуцветните му очи сякаш бяха бездънни езера, в които не проблясваше и искрица индивидуалност.

Той закрачи към няколкото сгради в другия край на ливадата. Отмина старата рушаща се електроцентрала и спря пред вратата, покрита с медни листове, на която имаше надпис „Резервоар“. Вдигна ръце, свали златната си верижка, на която висеше черен ключ, и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори почти безшумно на добре смазаните панти.

Все още, без да каже дума, Диоген влезе вътре и започна да натиска ключовете за осветлението. Над рамото му Констънс видя голямо кръгло помещение от стари тухли. Метална кутия, боядисана в червено, стоеше до близката стена. Стълбище се спускаше до каменна платформа, която обикаляше вътрешната стена в полукръг и завършваше пред обкована с желязо врата. На метър и половина под платформата се виждаше гладката повърхност на черна вода.

Беше спечелила. Диоген вече бе съсипан човек. Въпреки това чувстваше внезапно и силно любопитство към това място. Усещаше, с право или не, че има по-дълбоко равнище на това любопитство, което още не беше успяла да проучи. Защо ще го иска и ще го прави, като се има предвид дълбочината на нейната омраза – това не можеше да разбере.

Диоген я поведе надолу по стълбището и най-сетне наруши мълчанието.

— Резервоари като този са много често срещани тук на островите – обясни той. – Често това е най-добрият начин да събираш прясна вода. – Гласът му беше кух и сдържан, монотонен и ечеше странно в това подземно тухлено помещение, все едно се връщаше от света на мъртвите.

Когато стигна до края на стълбището, закрачи по платформата. Констънс отново чу далечното боботене на машина. Докато следваше Диоген, погледна надолу към водата. Резервоарът под нея нямаше стъпала, издатини или друга възможност за излизане. Ако някой паднеше вътре, нямаше да може да се измъкне.

Там, където платформата завършваше пред обкованата с желязо врата, Диоген спря. Той посочи вратата:

— Зад нея се намираше старата машина, която изпомпваше вода до къщата. Тя беше забележително голяма и широка. Разбира се, модерната технология отдавна я направи ненужна и я изхвърлих. Както ще видиш, намерих ново приложение на празното пространство.

Използва отново черния ключ, отключи вратата и я бутна да се отвори. Вътре цареше мрак. Той отстъпи и я покани с жест да влезе.

Констънс се поколеба. Нищо не виждаше. От централния резервоар не идваха отблясъци. Почти си представи как пристъпва напред и пада в черна бездна. Въпреки това след миг тя мина край Диоген и влезе в помещението.

Токчетата й потракваха по камъка.

Диоген я последва и затвори вратата зад тях. За миг всичко потъна в черно. Толкова плътна чернота, каквато Констънс, на която мракът не беше чужд, още не бе виждала. Чу се обаче тихо щракване и лампите на тавана оживяха.

Първото й впечатление беше, че се рее в мрачна и безмълвна празнота. Чуха се още щракания и докато Диоген палеше лампа след лампа, тя осъзна къде се намира. Стоеше в нещо прилично на съвършен куб с под, стени и таван от черен мрамор. Когато се вгледа по-внимателно, видя, че лампите, които бяха разположени на равни разстояния няколко сантиметра под тавана, бяха поставени зад много тънки листове от някакво черно, опушено вещество. То нямаше определен цвят, а по-скоро променяща се, блестяща скала на сивото. Светлината, която се филтрираше през тези листове, беше слаба, проблясваща луминесценция, все едно помещението е затворено в опушен диамант с различни оттенъци на сивото. В този момент Констънс разбра: стените и таванът на помещението бяха изцяло покрити с обсидиан. В същото време иззад гърба й се чу горчив, невесел смях, а след него същият монотонен глас:

— Точно така. Това, а не храмът за медитация е моята истинска обсидианова стая. Тя е храм, ако можеш да наречеш така мястото, което събира нещата, носещи срам и болка. Храм на моя минал живот.

Констънс се огледа още по-внимателно и видя, че поредица продълговати рамки са закачени на равни разстояния по стените като лампите. Всички бяха с един размер: четирийсет и пет сантиметра на шейсет и един. Не бяха наравно със стените, а издадени и на еднакво разстояние от пода. Те също бяха от обсидиан, а предната им част бе покрита с обикновено стъкло. Малка, скрита във всяка кутия лампа хвърляше върху съдържанието, оформено като произведение на художника Джоузеф Корнел[57], слаба светлина.

— Моят музей – каза Диоген. – Моля, позволи ми да бъда твой гид. Тези витрини са подредени хронологично и започват тук вляво от теб.

Той се отдалечи на няколко крачки от вратата и спря пред първата рамка. Вътре Констънс видя скица, начертана върху лист от тетрадка, на миниатюрен стар град. Направо те караше да затаиш дъх от обхвата и подробностите. Могло е да бъде направено само с помощта на лупа и тънкописец с много фино перо. Всяка микроскопична къща беше покрита с дървени керемиди, на всяка улица и всяко паве с любов бяха защриховани сенките. Всяка входна врата имаше микроскопичен номер.

— Начертах го, когато бях на седем. Във въображението си живеех в този град. Всеки ден добавях нова подробност. Обичах го повече от всичко. Включил съм го тук като напомняне за това какво можех да стана, ако нещата се бяха развили по различен начин. Докато още работех върху него, ми се случи онова.

— Събитието – каза Констънс.

— Да. Събитието. Не знаеш много за него, нали? Сигурен съм, че Алойшъс никога не е говорил за това.

Констънс не отговори. Тя се беше вторачила в забележителния чертеж. Трудно беше за вярване, че толкова малко дете е създало нещо толкова подробно и толкова съвършено.

— Алойшъс и аз си играехме в мазето на Мезон дьо ла Рошноар, старата ни къща на улица „Дофин“ в Ню Орлиънс. Попаднахме на скрито помещение, пълно с реквизит, създаден от нашия прачичо Комсток за неговото магическо представление. Един от тях се казваше „Врата към ада“. Алойшъс ме подтикна да вляза. Оказа се приспособление, построено с две цели: да подлуди човека или да го накара да се уплаши до смърт.

Колко ужасно, помисли си Констънс.

— Мина известно време, преди да успеят да ме извадят отвътре. Опитах да се самоубия с един „Деринджър“, оставен там да предложи „вечен покой“ на човека, затворен вътре. – Той направи пауза. – Куршумът влезе в слепоочието, но беше малък калибър и излезе през окото. Беше под въпрос дали ще оцелея, но аз оживях. Обаче след това… нещата бяха различни. За известно време бях отпратен. Цветовете изчезнаха от моя свят, оставяйки ми само едноцветни оттенъци на сивото. Способността ми да спя беше и си остава безнадеждно разстроена. Когато се върнах, бях променен. Напълно.

Той се премести пред следващата рамка. Констънс го последва. Вътре имаше малко кръстче, покрито тук-там с тъмни петна, които приличаха на съсирена кръв. На табелката под кръстчето пишеше: „Инцитат“.

— Изпитвах странни подтици, които не разбирах. От друга страна, не се страхувах от тях. От време на време… ги задоволявах. Но докато наближавах зрелостта, сред тях преобладаваше едно желание. Да преча, да унижавам и накрая да унищожа брат си Алойшъс, който стовари този ужас върху мен.

Диоген мина бавно покрай няколко витрини и посочи първо една, а после друга от тях. Констънс видя неща, чието значение не разбираше. Власеница, направена от някакъв органичен материал, клуп за бесилка, нещо, което приличаше на дебела китка отровна смрадлика, завързана стегнато с рибарско влакно.

— В началото опитите ми да отмъстя на брат си бяха случайни. Нецеленасочени. Но докато растях, започна да се оформя един план. За неговото изпълнение щяха да са ми нужни години, дори десетилетия. За целта трябваше да създам и грижливо да поддържам няколко различни самоличности. Например тази на музейния куратор Хюго Мензес.

Вече бяха завили зад ъгъла и сега бяха на половината път от втората стена. Диоген спря пред витрината, която съхраняваше стар щик.

— Това е оръжието, което уби специален агент Майкъл Декър, близкия приятел на Алойшъс. Разбираш, че не е истинският щик, който вероятно още се пази в някой склад за доказателства, а точно негово копие.

Премести се пред следващата рамка, в която имаше копие от списание „Музеология“, музеен пропуск, изпръскан с кръв, и макетен нож.

— Марго Грийн – каза Диоген вместо обяснение.

В следващата рамка имаше написано на ръка писмо, дълго няколко страници и подписано с „А. Пендълтън“. До него лежеше скъпа на вид дамска чанта.

— Вайола Маскелене – каза Диоген със същия странен кух глас. – Това не свърши добре.

Той я преведе вече по-бързо край други витрини, завивайки край третата стена от изложбата. В една от витрините имаше шлифован кристал, върху който, изглежда, лежаха диамантени песъчинки, меморандум от затвора „Херкмур“, след това Констънс спря. В средата на третата стена видя витрина, съдържаща парче окървавена атлазена риза, полуизпита чаша зеленикава течност с бледа следа от червило на ръбчето.

Тя се обърна рязко, за да се озове с лице срещу Диоген.

— Ти – каза той просто.

— Видях достатъчно – каза Констънс и рязко мина край него, крачейки към изхода, без да поглежда към другите витрини.

Диоген хукна, за да не я изпусне. Впусна се напред и когато тя зави зад четвъртата и последна стена, застана между нея и вратата, препречвайки й пътя.

— Почакай – каза той. – Погледни. – И посочи рамките.

След миг тя отстъпи. Като изключим първата, в която имаше некролог, кървав скалпел и декоративен вентилатор, направен в Централна Америка, останалите витрини бяха празни.

— Аз се промених – каза той и този път гласът му не беше изцяло студен и глух. В него се долавяше острота. – Отново се промених. Спрях. Констънс, не разбираш ли? Макар това да не бе първоначалното ми намерение, когато започнах да съхранявам тези трофеи, както вече казах, това се превърна в моя музей на срама. Тук са подредени хронологично моите злодеяния – успешните и неуспешните, за да ме предпазят от връщане към миналото. Но го създадох и заради друга причина: като изпускателен клапан. Осъзнах, че ако някога почувствам старите… нужди да се появяват отново, просто трябва да дойда тук.

Констънс се извърна от него, несигурна дали просто блокира думите му, или своята колеблива реакция на тях. Осъзна, че очите й са впити в последната витрина, която съдържаше некролог, кървав скалпел и вентилатор. Некрологът беше за един известен кардиолог – доктор Грейбън, станал жертва на убиец, който го бе нарязал. Оплакваше непрежалимата загуба за науката и човечеството, която смъртта на този човек е причинила. Беше датиран само отпреди четири дена.

— Значи излъга – каза тя и посочи некролога. – Убил си повече хора.

— Наложи се. Имах нужда от друг екземпляр, за да синтезирам еликсира. Обаче вече няма нужда – ти можеш сама да видиш и почувстваш резултата.

— И как трябва да се почувствам? Умрели са други хора, умрели са ненужно, за да мога аз да живея.

— Възрастната жена беше в безсъзнание и умираше. Не беше предвидено лекарят да умре. Просто влезе неочаквано.

Тя още веднъж тръгна да си върви, а той отново препречи пътя й.

— Констънс, слушай. Това помещение е съвършен куб, но помещението, което подслоняваше машината на помпата, не е. Създадох помещение в помещението. Забеляза ли голямата кутия в началото на стълбището? Когато правих това помещение, напълних стените между моята обсидианова стая и оригиналните камъни на помещението за помпата с пластичен експлозив. Констънс, пластичен експлозив – достатъчно С-4 да превърна всичко това – помещението и резервоара, във фин прах. Тази кутия в началото на стълбището е взривателят със забавено действие. Както вече казах, някога това помещение имаше за мен различно предназначение. Сега ме изпълва с омраза към самия мен. Планирах веднага щом се уверя в твоята любов, да го взривя. Да унищожа завинаги моето срамно и пълно с насилие минало.

Констънс запази мълчание.

— Разкрих сърцето си пред теб – продължи той вече с настоятелен тон. – Ти видя всичко. Никога не съм го казвал, но винаги съм се надявал да започнем двамата да взимаме еликсира и да продължим да го правим. Сега, когато разполагам със съвършения синтез, не само успях да спра твоето естествено стареене, но имам възможността по същество да те поддържам вечно млада. Можем и двамата да останем вечно млади, да се оттеглим от света, наслаждавайки се един на друг. И не само това: нашият син може да дойде при нас на това специално място. Той заслужава да дойде при нас. Независимо от това, което каза, той е само дете. Едно малко момченце. Има нужда от нещо повече от това да бъде галион[58], предмет на благоговение. Той има нужда от своите родители. Тук можем да забравим нашия труден, болезнен минал живот и да обърнем лице към бъдещето. Не е ли това една хубава мечта?

Умолителният му глас ечеше в сумрачното помещение.

— Ако всичко това е вярно – попита Констънс, – ако този живот е наистина зад гърба ти, ако това тук не е нещо повече от хроника на миналите дела на предишната ти самоличност… защо си бързал толкова да увековечиш това? – Тя посочи некролога.

Диоген погледна от нея към витрината. След това наведе глава.

— Така си и мислех – каза тя и се обърна, за да го заобиколи.

— Чакай! – подвикна той настоятелно. Ще го докажа – решителното доказателство. Сега ще включа взривателя и ще взривя всичко това. Ще превърна този музей в кратер. Можеш да видиш с очите си от безопасно разстояние.

Тя се спря на платформата и се загледа в черната вода. Зад нея Диоген отново заговори.

— Какво по-голямо доказателство мога да ти дам? – попита тихо той.