Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 62

Свещеничката и – най-вече – рецепционистът продължиха да размишляват над смисъла на съществуването. След шест дни окончателно се съгласиха, че не могат да останат в апартамента в „Хилтън“.

Едва когато решиха да си намерят друго жилище, двамата осъзнаха колко скъпо ще им струва. За тристаен апартамент в центъра на Стокхолм трябваше да похарчат цялото съдържание на куфара. Какъв беше смисълът да водят добър живот, който няма да ги разори, ако за целта първо трябва да се разорят? Безпредметно беше и да се редят на опашка за жилище с поносим наем, освен ако не възнамеряваха да доживеят до деветстотин и петдесет години, а до момента само един човек бе успял да го направи.

Нито рецепционистът, нито свещеничката имаха опит с жилищния пазар. През целия си зрял живот Пер Першон беше спал в рецепцията на хотел или пък в кемпер. По темата Йохана Шеландер можеше да спомене само енорийското жилище на баща си, студентското общежитие в Упсала и отново енорийското жилище (като наскоро дипломирана ѝ беше разрешено да пътува двайсет километра от детската си стая до работа, нищо повече).

След като се запознаха със ситуацията, двамата решиха, че са твърде привързани към съдържанието на жълтия куфар, за да го използват само за да си осигурят място за живеене.

Най-приемливият от финансова гледна точка вариант, който откриха, беше рибарска колиба на остров в Балтийско море. Откриха тази готландска перла в интернет и бяха привлечени от цената (почти без пари) в комбинация с разстоянието (около сто морски мили53), което би ги разделяло от все още нехвръкналите във въздуха стокхолмски престъпници.

За ниската цена си имаше причини. Колибата не се даваше за постоянно, не биваше да се изолират стените и покрива, нито пък да се инсталира тоалетна.

– Можем да минем и без изолация, ако палим камината достатъчно често – каза свещеничката. – Но да ходим, сещаш се по каква работа, в снежна преспа на минусови температури, не звучи много привлекателно.

– Предлагам да се съгласим. Първата ни работа ще е да пробваме камината, използвайки вместо подпалки брошурите с държавните разпоредби за ползване на жилищата. После в незнанието си ще изолираме стените и ще направим тоалетна.

– А ако някой ни хване?

След всички години тормоз от страна на баща ѝ свещеничката все още не можеше да превъзмогне страха си от властови фигури.

– Ако някой ни хване? Че кой? Специалният инспектор по тоалетните за район Готланд? Сигурно обикаля от врата на врата, за да проверява дали хората акат където трябва?

В допълнение към споменатите правила се оказа, че човек почти не може да излезе от колибата, или поне така прозвуча от думите на продавача, който ги уведоми по телефона за защитата на брега, защитата на водите, защитата на животните, защитата на биотопите и цял куп други защити, които след известно време дотегнаха дори на свещеничката.

Накрая продавачът все пак заговори по същество и каза, че не си представял да остави културното си съкровище в ръцете на кого да е, но се чувствал уверен, че Божи служител като нея щял да съхрани наследството.

– Добре тогава – каза свещеничката. – Можеш да ми пратиш документите за покупката още сега, нямам търпение да се погрижа за наследството.

Продавачът предпочитал да се срещнат лично, защото така щели да могат да подпечатат споразумението с порция супа от водорасли.

Рецепционистът, който подслушваше отстрани, чу последното и сметна, че това вече е прекалено. Взе слушалката, представи се като асистент на викарий Шеландер и каза, че в момента били на конференция в хотел „Хилтън“ в Стокхолм, а след два дни щели да се отправят към Сиера Леоне във връзка с хуманитарен проект за борба с проказата. Затова най-добре би било продавачът да подпише документите и да им ги изпрати в хотела. Те също щели да ги подпишат и да ги пратят с обратната разписка.

– Ой – каза мъжът, който искаше да ги покани на супа, след което обеща веднага да направи каквото са го помолили.

След края на разговора свещеничката информира рецепциониста, че вече се казвало лепра, не проказа и че самата болест се лекувала по-скоро с антибиотици, а не с докосване от бивши викарии.

– Иначе добра работа – похвали го тя. – Между другото, откъде ти хрумна точно Сиера Леоне?

– Не знам – каза рецепционистът. – Но и да нямат проказа, все нещо имат.

53 185 км. – Б. пр.