Убиеца Андерш и неговите приятели

* * *

Лятото отмина и есента го смени. Свещеничката вече беше бременна в четвъртия месец.

– Първите детски надбавки са на път! – викна рецепционистът, когато разбра. – Още четири-пет и може да припечелим нещо. Ако избираме точния момент, може един комплект дрехи да стигне за всички. Първото дете ще ги завещае на второто, то на третото, то на четвъртото, то...

– Може ли да се съсредоточим върху първото, ако обичаш? – каза свещеничката. – Ще мислим за второто и за останалите, като му дойде времето.

И смени темата. Двамата водеха спокоен живот в рибарската колиба от деветнайсет квадратни метра (включително таванското помещение), в която нямаха законно право да живеят. Разходите им бяха минимални. Нудъли и чешмяна вода не бяха чак такова кулинарно изкушение като гъшия дроб и шампанското едно време, но пък сега имаха себе си и изглед към морето. Освен това с помощта на клорина отдавна се бяха освободили не само от пясъчни оси, ами и от мравки, осоподобни пчели, изумрудени оси, безкрили оси, паразитни мухи и всякакви гадини, чиято задача беше да гарантират биоразнообразието на околността.

От милионите в куфара не беше останал дори и куфарът. Та как всъщност вървели плановете на рецепциониста относно даването и съответно вземането на малко повече? Предвид обстоятелствата самата свещеничка се колебаела. По-добрата стратегия с оглед на настоящата икономическа ситуация може би била „вземане и вземане“, а не „даване и вземане“?

Рецепционистът призна, че напредвал бавно, но Дядо Коледа постоянно се връщал в мислите му. Мръсникът обаче не получаваше нищо в замяна на подаръците, които раздава.

Свещеничката, на която започваше да ѝ дотяга, че в живота ѝ няма почти никаква промяна освен растящия ѝ корем и задаващата се готландска зима, предложи да разсеят мислите си с пътуване до континенталната част на страната.

– Какво ще правим там? – зачуди се рецепционистът. – Освен евентуално да се натъкнем на някой бандит, който не ни харесва. Или пък на двама такива.

Свещеничката не знаела точно. Но можели например да се поразвлекат с посещение на различни институции, където не би ги открил никой бандит. Места като Кралската библиотека, Музея на корабоплаването...

Сама осъзна как звучи това.

– Или може да пробваме да свършим някое добро дело, стига да е безплатно – продължи тя. – Ако не ни достави удоволствие, може би изобщо не сме на прав път. Това може да се окаже важно парченце от пъзела на вечното ти бъдеще.

– Нашето вечно бъдеще, ако може – каза рецепционистът. – Добро дело? Да помагаме на старици да пресичат улицата?

– Да, защо не? Или да навестим убиеца гъбар, когото така елегантно успяхме да пратим обратно в затвора. Ако си спомням правилно, в бързината му обещах, че ще му ходим на свиждане.

– Но нали го излъга? – каза рецепционистът.

– Знам. Но съм чела някъде, че не трябва да лъжесвидетелстваш против ближния си – усмихна се свещеничката.

Едно мъничко посещение на Убиеца Андерш щеше да означава резултат от 7 на 3 в двубоя срещу Божите заповеди, който никога нямаше да спечелят. Но все пак винаги можеха да разкрасят малко цифрите.

Рецепционистът изгледа недоверчиво свещеничката, която призна, че идеята да се срещнат с мъжа, от когото най-накрая се бяха отървали, може би имала нещо общо с хормоналния ѝ дисбаланс. Била чела някъде за бременни жени, които живеели само на риба тон с олио, или пък ядели по двайсет портокала на ден, или дъвчели тебешир, така че определено нещо им имало. Но както и да е.

В момента животът на двама им бил застоял като изхвърлените на брега водорасли. Нямало дори пясъчни оси, които да ги дразнят. Една малка разходка с ферибот, последвана от още по-малко посещение на затворник, може би щели да раздвижат малко нещата? При това срещу почти минимални разходи.

В този момент рецепционистът разбра по-добре от всякога, че бременността правеше нещо с жените. На обичната му свещеничка очевидно ѝ липсваха не само убиецът, но и пясъчните оси. Като оформящ се баща той трябваше да поеме отговорност. Да изтича да купи щайга портокали, нямаше да е достатъчно.

– Предлагам да тръгнем в началото на следващата седмица – каза той. – Можеш да провериш кога приемат посещения в затвора, а аз ще резервирам билети за ферибота.

Йохана Шеландер кимна доволно, докато Пер Першон се мъчеше да гледа ведро. Смисълът на живота не можеше да се крие в нова среща с Убиеца Андерш. Но щом съпругата му имаше хормонален дисбаланс, нямаше какво да се направи. Освен това Кралската библиотека или Музеят на корабоплаването не му се струваха като много по-привлекателни варианти.

– В добро и зло – измърмори той. – Това отива на сметката на злото.