Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 27

Да се основе църква, не означаваше просто да купиш помещение и да отвориш вратите. Не и в Швеция. В страната, която не бе участвала във война от повече от двеста години, хората бяха имали предостатъчно време да регламентират почти всичко от сферата на мира.

Имаше например ясни правила какво се прави, когато някой получи божествено откровение и пожелае да го сподели с други хора, като му придаде организирана форма.

Свещеничката знаеше, че с молбите за основаване на църковни общности се занимава държавната Агенция за правни, финансови и административни услуги. Тъй като тя самата, рецепционистът и замисленият религиозен лидер нямаха друг адрес освен един кемпер, свещеничката реши да се обърне към споменатата агенция лично, като отиде на улица „Биргер Ярлсгатан“ в центъра на Стокхолм.

Кимна за добър ден и каза, че иска да основе нова общност, тъй като е съзряла светлината.

Служителят в агенцията, мъж на късна средна възраст, се беше занимавал с много съзирания на светлини през осемнайсетте години, прекарани на същото работно място, но клиентите никога досега не го бяха посещавали лично.

– Аха – каза той. – Госпожицата трябва първо да съзре няколко формуляра и надлежно да ги попълни. На какъв адрес да ги пратя?

– Да ги пратите? – попита Йохана Шеландер. – Та нали стоя тук пред вас, както почти се изразява Господ в Левит.

Служителят в Агенцията за правни, финансови и административни услуги случайно беше органист в Шведската църква и имаше добра памет. Ето защо беше на ръба да отвърне, че в същата книга от Библията пише, че този, който не слуша повеленията на Господа, ще бъде поразен от беди, изнемога, болести и още куп неща. Включително слепота, ако си спомняше правилно.

Проблемът пред служителя беше, че Господ не повеляваше необходимите формуляри да се пращат по пощата. Сега, когато за пръв път срещу него се изправи клиентка от плът и кръв, служителят можеше да ѝ даде документите на ръка.

Докато той размишляваше, свещеничката (все така находчива) успя да го атакува от друг ъгъл.

– Забравих да се представя – каза тя. – Казвам се Йохана Шеландер и съм бивш викарий. В предишната ми роля от мен се очакваше да служа на паството като мост между земното и небесното, но през цялото време усещах, че съм неспособна да го правя. Сега обаче открих въпросния мост. Наистина!

Служителят не я остави да го увлече с приказките си. Макар и това да беше премиерният му пряк контакт с някой от кандидатстващите, през годините той се бе сблъсквал с какво ли не, включително група вярващи, които искаха да регистрират идеята, че изворът на всяко добро се намира в една мелница в северозападен Вермланд22. Една зима последните двама членове на групата бяха измръзнали до смърт в мелницата, без съдържащото се в нея добро да им помогне.

Работата с измръзналите беше (преди да измръзнат, де), че те си имаха вътрешни правила, ръководство и ясна цел, включваща срещи за всеобща молитва и медитация пред мелницата всяка неделя в петнайсет часа. Следователно нямаше причина молбата им да бъде отхвърлена. Да медитираш всяка неделя на температура от минус дванайсет до минус осемнайсет градуса и затънал в метър и половина сняг, си беше религиозно и още как.

Служителят на агенцията реши, че правилникът му разрешава не просто да подаде формулярите, които вече бе успял да приготви, ами и да окаже помощ на бившия викарий.

Затова попълни вместо нея всичко, което трябваше да се попълни, зададе ѝ задължителните въпроси и се погрижи да получи правилните отговори. Щом стигнаха до името на новата религиозна общност, служителят я информира за изискванията. Името не трябваше да е в разрез с добрите нрави и обществения ред и чрез него трябваше да разграничат дейността си от тази на другите общности.

– Имайки това предвид, как смятате да се казва общността ви?

– Църквата на Андерш. Това е нашият духовен водач.

– Аха, да. Сигурно не се казва просто Андерш? – каза служителят разсеяно.

– Името му не е Андерш, а Юхан. Юхан Андершон.

Служителят вдигна поглед от формулярите си. Всеки ден четеше вечерния вестник на връщане от работа, затова спонтанно (и малко непрофесионално) възкликна:

– Убиеца Андерш?

– Бил е наричан и така в зависимост от контекста. Любимите деца имат много имена23.

Служителят прочисти гърло и се извини, задето е любопитствал, след което кимна и каза, че това за любимите деца и така нататък било много правилно наблюдение...

После съобщи, че да се основе Църквата на Андерш, щяло да струва петстотин крони и че той предпочитал депозит чрез банков превод.

Свещеничката мушна банкнота от петстотин крони в едната му ръка, дръпна подпечатаните документи от другата, благодари за доброто обслужване и се отправи към очакващия я кемпер.

– Пастор Андерш! – каза тя, щом влезе вътре. – Трябват ти нови дрехи.

– И църква – добави рецепционистът.

– Но първо малко причастие, а? – каза пасторът.

22 Лен в западно-Централна Швеция. – Б. пр.

23 Шведска поговорка. – Б. пр.