Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 16

Четиринайсет цяло и четири милиона крони по-късно рецепционистът и свещеничката събраха багажа си в двата нови куфара, жълт и червен, готвейки се за планираното окончателно заминаване следобед същия ден.

Новите, по-крайни предложения на фирмата се представиха фантастично на пазара. Свещеничката и рецепционистът се смаяха от количеството клиенти, готови да си платят, за да отстранят хора от обкръжението си. Последният, само отпреди няколко дни, беше крехко сложен господин, който им разказа, че неговият съсед построил кокошарник на четири цяло и два метра от границата на имота му вместо на уговорените четири цяло и пет. Човекът с крехкото телосложение се бил оплакал от това, но съседът се държал арогантно и правел гримаси на жена му. Този с крехкото телосложение имал твърде крехко телосложение, за да набие малко правосъдие в главата на съседа си, а ако някой друг го направел вместо него, съседът щял да му го върне веднага щом се оправи. Затова трябвало да бъде отстранен веднъж завинаги.

– Заради един кокошарник? – попита рецепционистът. – Защо не отидеш да се оплачеш в общината? Нали правилата са си правила?

– Да, само че се оказа, че телената мрежа на кокошарника не се счита за ограда и той технически е бил прав.

– И затова трябва да умре?

– Прави гримаси на жена ми – поясни крехкият.

Свещеничката видя, че рецепционистът е на път да забрави, че потенциално арогантният съсед с кокошарника всъщност ще запази живота си. Сделката означаваше единствено, че в допълнение към крехкото си телосложение клиентът ще се сдобие и с крехки финанси. Затова тя се намеси и смени темата.

– Откъде разбра за Убиеца Андерш и евентуалните му услуги?

– Ами, първо във вестниците се изписаха куп статии. Отбелязах си го наум, защото съседът не се държи така за пръв път. Когато положението стана критично, трябваше просто да разпитам из някои... малко по-съмнителни места...

Историята звучеше правдоподобно. Свещеничката съобщи, че справедливостта в този случай щяла да струва осемстотин хиляди крони.

Крехкият кимна доволно. Това бяха всичките му спестявания, но си струваше.

– Ще получите парите в сряда. Става ли?

Да, ставаше. Отпътуването беше планирано за четвъртък. Единственото, което свещеничката и рецепционистът знаеха за съвместното си бъдеще, беше, че то е подсигурено финансово и ще започне точно в този ден – и че не включва новопокръстени бивши убийци.

– Ще ходите ли някъде? – попита Убиеца Андерш, който отиваше да напълни корема си с Христовото тяло и (най-вече) кръв.

Понастоящем той всеки ден се отправяше към централните части на столицата. Сменяше кръчмите толкова често, колкото се налагаше. В предградията вече нямаше на кого да предаде Словото Божие, без да бъде охулен в отговор. В квартала бяха научили, че бившият убиец вече е безобиден, така че не се свеняха да му кажат да върви по дяволите, когато настояваше да им чете на глас от Светото писание, докато по телевизията дават „Арсенал“ срещу „Манчестър Юнайтед“.

Двата куфара се виждаха през вратата от другата страна на рецепцията, но за щастие, купчините банкноти, с които се канеха да ги напълнят, бяха скрити.

– Има ли нещо друго? – каза рецепционистът, който не се чувстваше длъжен да се отчита пред неработещия убиец.

Освен това само след няколко часа нямаше да му се налага да го вижда повече.

– Не, нищо. Вървете си с мир – каза Убиеца Андерш и реши да пробва някоя от кварталните кръчми в Сьодермалм. Там бирата се лееше навсякъде, но убиецът бе сигурен, че ще се намери и чаша вино.

Седна във „Войникът Швейк“ на „Йостергатан“ и си поръча две чаши каберне совиньон. Сервитьорката веднага се върна с поднос и остави едната чаша пред Убиеца Андерш, който я пресуши още докато жената се чудеше къде да сложи втората. Убиецът размени местата на двете чаши и си поръча трета и четвърта, тъй като „госпожицата така и така е тук“.

Христовата кръв се смеси с тази на Убиеца Андерш и го дари с християнско спокойствие. Той се огледа наоколо и срещна погледа на непознат човек. Или... в него сякаш имаше нещо познато. Мъж на около четиресет с халба в ръка. Ами да, това беше един от пичовете в пандиза от миналия му – последния му! – престой там. Бяха в една и съща дискусионна група... Това не беше ли онзи, който не спираше да говори... Густавсон или Улуфсон, или нещо такова...

– Убиеца Андерш! Радвам се да те видя – каза Густавсон или Улуфсон.

– И аз, и аз! Густавсон, нали?

– Улуфсон. Може ли да седна?

Можеше, разбира се, независимо как се казва, тъй като Убиеца Андерш веднага прецени, че като нищо може да го покръсти.

– Сега вървя по стъпките на Исус – започна той приятелски.

Реакцията не беше очакваната. Улуфсон се засмя, но Убиеца Андерш продължи да гледа сериозно, което накара Улуфсон да се разсмее още по-силно.

– Да бе, разбира се! – каза той накрая, отпи голяма глътка от бирата си и изведнъж стана сериозен.

Убиеца Андерш тъкмо щеше да го попита какво е било толкова смешно, когато Улуфсон снижи глас и каза:

– Знам, че ще очистиш Вола.

– А?

– Спокойно, нищо няма да кажа. Нали брат ми направи поръчката. Страхотно е, че ще свитнеш тая шибана свиня. Нали помниш какво направи със сестра ми?

Вола беше едър и глупав дори по гангстерските стандарти. Постоянно влизаше и излизаше от затвора и си мислеше, че понеже е толкова обемист, има право да убие всеки, който не изпълнява желанията му. Поради същата логика веднъж се беше нахвърлил на собствената си приятелка. Тя също не беше най-праведното Божие чадо. Работеше в Център за домашни грижи и се беше отдала на добре пасващ на заведението занаят – правеше дубликати на ключовете на възрастните хора, които после даваше на братята си. Братята изчакваха известно време, после отиваха в съответния апартамент и го изпразваха от всичко ценно. Освен това изкарваха акъла на обитателите, ако последните си бяха вкъщи.

Но Вола реши, че ключовете трябва да се озовават при него. По тази причина първо смаза от бой приятелката си, а после и единия от братята ѝ. Другият брат в момента стоеше срещу Убиеца Андерш в кръчма в Стокхолм и му благодареше за...?

– Как така ще очистя Вола? Не мисля да очиствам никого. Както казах, следвам Исус.

– Кого?

– Исус, по дяволите! Аз съм спасен.

Улуфсон зяпна Убиеца Андерш.

– Ами осемстотинте хиляди на брат ми? Вече ти е платено.

Убиеца Андерш помоли Улуфсон да се успокои. Хората, които следваха Исус, не убиваха ближния си за пари и толкова. Улуфсон трябваше да потърси осемстотинте хиляди на брат си някъде другаде.

Някъде другаде, а не в джоба, където безспорно се бяха оказали? Улуфсон не беше пъзльо. Изправи се и направи крачка към свинята, която се канеше да отмъкне близо милион от брат му. Копелето да не пиеше вино на всичкото отгоре?

Секунда по-късно Улуфсон лежеше проснат на пода. Колкото и новопокръстен да беше, Убиеца Андерш не можеше просто да обърне другата буза. Нито едната. Вместо това парира атаката на Улуфсон с лявата си ръка (или беше дясната?) и го нокаутира с десен прав (или евентуално ляв). В бъдеще трябваше да се поупражни в тая работа с бузите.

Сервитьорката дойде с две нови чаши вино, видя Улуфсон и се зачуди какво е станало. Убиеца Андерш ѝ обясни, че приятелят му си е пийнал малко повече, но сигурно всеки момент ще се свести. Освен това последното, което направил, преди да припадне, било да обещае, че ще плати и за двама им.

Убиецът пресуши една от чашите върху подноса на сервитьорката и каза, че спящият му на пода приятел ще изпие другата, когато се събуди. След това Убиеца Андерш прескочи Улуфсон, благодари на сервитьорката и излезе. Отиваше към една определена къща за гости в южните предградия на Стокхолм, където в този миг се стягаше багаж в два куфара, червен и жълт, които щяха да отпътуват същия ден, както можеше да се предположи.

– И пълни с колко точно пари? – измърмори Убиеца Андерш сам на себе си.

Вярно, че мисълта му течеше бавно, понякога твърде бавно. И никой не можеше да твърди, че има дар слово.

Но Убиеца Андерш не беше глупав.