Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 19

Да се нарече пътуването им скитане, би било преувеличено, но тримата се носеха на юг с кемпера, без да се замислят къде отиват. Едната основна идея беше да се махнат от Стокхолм. Другата беше да не спират да се движат. След два дни се озоваха във Векшьо16 и се насочиха към по-централните части на града, надявайки се да открият ресторант за бургери, където да спрат за ранен обяд.

Крещящите заглавия по афишите пред будките и магазините гласяха, че опасният и вероятно отчаян убиец може да се намира наблизо. Ако някой разлепи сто хиляди такива афиша из цялата страна, все някъде това ще се окаже вярно, например във Векшьо.

Свещеничката и рецепционистът не си бяха изградили съвсем ясна представа как ще изглежда съвместното им бъдеще. Но полуясната им такава не включваше жилищна ситуация, състояща се от малък кемпер и раздразнителен, новопокръстен, алкохолизиран убиец, преследван от голяма част от криминалните кръгове на цяла държава.

Из целия град се виждаха афиши и заглавни страници на вестници с грамадни снимки, на които Убиеца Андерш гледаше ядосано. Това накара свещеничката да измърмори, че явно ще мине време, преди с рецепциониста да могат да се гушнат насаме.

– Пф! – каза Убиеца Андерш. – Гушкайте си се, аз мога да си запуша ушите.

– И очите – каза свещеничката.

– И очите? Не може ли да...

В същия миг кемперът подмина нещо, което наведе Убиеца Андерш на други мисли. Той нареди на рецепциониста да обърне, защото това било...

– Ресторант? – предположи рецепционистът.

– Майната му на ресторанта. Обърни! Или направи обиколка и се върни тук, само побързай! – викна Убиеца Андерш.

Рецепционистът сви рамене и направи каквото му казаха. Убиецът веднага получи потвърждение на това, което му се бе сторило, че е видял – магазин на Червения кръст. Часът беше десет и петнайсет сутринта и Убиеца Андерш беше в най-любящото си настроение, подсилено от романтичния разговор преди малко.

– Пет милиона са мои, нали? Някой от вас да влезе в магазина и да им даде петстотин хиляди крони в името на Исус.

– Ти луд ли си? – каза свещеничката, макар да смяташе, че знае отговора.

– Богатите да даряват пари на бедните, това ли е лудост? И това го казва свещеник? Преди два дни ти самата рече, че парите ми могат да отидат за Червения кръст и Армията на спасението, ако пожелая.

Свещеничката отговори, че тогава се опитвала да оцелее в една ситуация, а сега – в друга. Резултатите можело да са различни. Тя и рецепционистът трябвало на всяка цена да пазят самоличността си в тайна.

– Нали разбираш, че не можем да влезем вътре и да кажем: „Здрасти, ето ви малко пари“. Може да имат охранителни камери, или някой да ни снима с телефона си, или да се обади в полицията, а те да открият и нас, и кемпера. Мога да ти изредя колкото причини пожелаеш, само ми дай няколко секунди да...

Свещеничката не стигна по-нататък. Докато тя говореше, Убиеца Андерш бе отворил жълтия куфар, грабнал две големи шепи банкноти, затворил куфара, отворил страничната врата на кемпера и сега излизаше навън.

– Веднага се връщам – каза той.

С няколко дълги крачки се озова вътре в магазина. На рецепциониста и свещеничката им се стори, че долавят суматоха зад витрината, но не беше лесно да видят какво става... Май някой вдигна ръце във въздуха? Последва трясък, който се чу чак на улицата, нещо се счупи...

След половин минута вратата на магазина отново се отвори и отвътре излезе Убиеца Андерш сам. Скочи в колата със завидна за възрастта си пъргавина, затвори вратата и предложи на рецепциониста да потегля, за предпочитане с най-голяма скорост.

Псувайки, Пер Першон зави наляво, зави надясно, зави наляво, мина направо през едно кръгово, мина направо през друго кръгово, после през още едно кръгово (такива са пътищата във Векшьо), зави на втория десен завой на четвъртото и петото кръгово, продължи напред и излезе от града, след което отби вляво по един горски път, отново зави наляво и после пак наляво.

Накрая спря на полянка в наглед пустата смоландска гора. Съдейки по наблюдаваното в огледалото за обратно виждане по време на пътуването, никой не ги следеше. Това ядоса рецепциониста не по-малко.

– Да гласуваме ли колко адски тъпо беше това по скала от едно до десет? – попита той.

– Колко пари им даде? – попита свещеничката.

– Не знам – каза Убиеца Андерш. – Но разчитам, че Исус е избрал правилната сума вместо мен.

– Исус? – възкликна все още разгневеният рецепционист. – Щом може да превръща водата във вино, все би могъл да извади малко пари от ръкава си, без да му се налага да краде от нас, не мислиш ли? Предай му, че...

– Хайде, хайде – каза свещеничката. – Изглежда, всичко е минало добре. Но съм съгласна, че може би най-парциално глупавият бивш убиец на света можеше да действа другояче от началото до края. Сега кажи какво се случи в магазина.

– Парциално? – попита Убиеца Андерш.

Не обичаше, когато не разбира нещо, но в случая не обърна много внимание на думите на свещеничката, за сметка на новата за него информация, че Исус е превръщал водата във вино. Дали той самият някога щеше да стигне толкова далеч във вярата си?

16 Град в югоизточната провинция Смоланд. – Б. пр.