16:50 от Падингтън

Глава първа

Госпожа Магликъди следваше запъхтяна по перона носача на куфара си. Тя беше ниска и пълна, а носачът — висок, с широка крачка. Освен това госпожа Магликъди бе натоварена с многобройни пакети — резултат от целодневното й коледно пазаруване. Ето защо надпреварата беше неравностойна и носачът зави зад ъгъла в края на перона, докато госпожа Магликъди все още вървеше направо.

В момента първи перон не беше много препълнен, тъй като един влак току-що бе заминал, но в „ничията“ земя отвъд него кръжащата тълпа се беше втурнала в няколко посоки едновременно — към и от подлезите, гардеробите, закусвалните, бюрата за информация, таблата с разписанията на влаковете и към двете врати, за пристигащи и заминаващи пътници, към външния свят.

Блъскаха госпожа Магликъди и пакетите й от всички страни, но в крайна сметка тя успя да стигне до входа на трети перон. Остави един пакет в краката си и започна да търси в чантата билета, който щеше да й позволи да премине покрай строгия униформен служител.

В този миг над главата й прогърмя дрезгав и все пак изискан глас:

„Влакът на трети перон заминава в 16:50 за Бракхамптън, Милчестър, Уейвъртън, жп възела Карвил, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Бракхамптън и Милчестър да се качат в предната част на влака. Пътниците за Вейнки правят смяна в Рокситър“.

С кратко изпращяване гласът замря и след това се чу отново, като обяви пристигането на влака в 16:35 от Бирмингам и Улвърхамптън.

Госпожа Магликъди намери билета си и го показа. Служителят го перфорира и промърмори:

— Надясно — предните вагони.

Госпожа Магликъди се повлече по перона и откри носача си пред вратата на третокласен вагон, зареял поглед в пространството с отегчен вид.

— Заповядайте, госпожо.

— Аз пътувам в първа класа — заяви госпожа Магликъди.

— Не казахте нищо — изсумтя носачът. Погледът му пренебрежително обгърна палтото й от дебел вълнен плат меланж, малко мъжки модел.

Госпожа Магликъди, която беше казала, че пътува в първа класа, не се впусна да обсъжда въпроса. Беше останала съвсем без дъх.

Носачът взе отново багажа и се отправи към съседния вагон, където госпожа Магликъди се настани в приятно уединение. Влакът в 16:50 не беше от добре поддържаните. Пътниците, ползващи първа класа, предпочитаха или по-бързия сутрешен експрес, или влака в 18:40, който имаше вагон-ресторант. Госпожа Магликъди даде бакшиш на носача и той го прие с разочарование, явно защото смяташе, че подхожда повече на пътник в трета, отколкото в първа класа. Госпожа Магликъди, макар и готова да похарчи пари, за да пътува удобно след продължителния път през нощта от Севера и целодневното трескаво пазаруване, в никакъв случай не беше разточителна по отношение на бакшишите.

Тя се разположи с въздишка върху плюшените седалки и отвори списание. След пет минути се чу сигнал и влакът потегли. Списанието се изплъзна от ръката на госпожа Магликъди, главата й клюмна на една страна и след три минути тя вече спеше. Сънят й продължи четирийсет и пет минути. Събуди се освежена. Оправи шапката си, която се бе изкривила, поизправи се и погледна през прозореца към това, което можеше да се види от бързо преминаващите картини на околния пейзаж. Вече беше доста тъмно — мрачен и мъглив декемврийски ден. Коледа бе само след пет дни. Лондон беше тъмен и неприветлив, провинцията също, макар и от време на време да ставаше по-приветлива с неизменните снопове светлина, когато влакът преминаваше бързо през градове и гари.

— Сервираме последния чай — съобщи обслужващият пътниците, отваряйки рязко вратата на коридора като някакъв дух. Госпожа Магликъди вече си беше похапнала порядъчно в един голям универсален магазин. В момента се чувстваше сита. Обслужващият продължи по коридора, повтаряйки монотонно поканата си. Госпожа Магликъди погледна с израз на задоволство към багажника, където почиваха многобройните й пакети. Хавлиените кърпи бяха с отлично качество и точно такива, каквито Маргарет искаше. Въздушната пушка за Роби и зайчето за Джийн бяха много хубави, а вечерното късо палто бе точно това, от което тя самата се нуждаеше — топло и елегантно. Пуловерът за Хектор — също… Умът й с одобрение преценяваше разумно направените покупки.

Погледът й удовлетворено се върна към прозореца. С пронизително изсвирване премина влак, пътуващ в обратната посока, разтърси прозорците и я стресна. Влакът изтрополи през стрелките и премина през някаква гара.

После внезапно започна да намалява, подчинявайки се вероятно на подаден сигнал. В продължение на няколко минути той се движеше бавно, след това спря и отново потегли. Идваща насреща композиция премина покрай тях, макар и с по-малка скорост от първия. Влакът отново набра скорост. В този момент друг влак, пътуващ в същото направление, рязко се приближи към тях. За миг ефектът беше почти застрашителен. Известно време двата влака пътуваха успоредно, като ту единият, ту другият изпреварваше. Госпожа Магликъди погледна към прозорците на отсрещните вагони. Повечето от пердетата бяха спуснати и само от време на време се виждаха пътници. Влакът не беше пълен, имаше празни вагони. В момента, в който двата влака се изравниха и сякаш останаха неподвижни един до друг, едно от пердетата рязко се вдигна. Госпожа Магликъди погледна към осветения вагон първа класа, който беше само на метър-два разстояние.

После пое шумно дъх и с отворена уста почти се изправи на крака.

Видя мъж, застанал с гръб към прозореца. Ръцете му бяха обхванали врата на обърнатата към него жена и той бавно, безжалостно я душеше. Очите й вече излизаха от орбитите, лицето й беше мораво, налято с кръв. Докато госпожа Магликъди наблюдаваше втренчено, краят настъпи, тялото се отпусна и се сгърчи в ръцете на мъжа.

В същия миг влакът на госпожа Магликъди намали отново, а другият започна да набира скорост. Отмина напред и след малко изчезна от погледа й.

Почти автоматично ръката на госпожа Магликъди се вдигна към внезапната спирачка, после спря нерешително. В крайна сметка, какъв смисъл имаше да дърпа внезапната спирачка на влака, в който пътуваше тя? Ужасът от това, което видя толкова отблизо, и необичайните обстоятелства я накараха да се почувства като парализирана. Необходимо беше незабавно да се предприеме нещо, но какво?

Вратата на купето се отвори и кондукторът извика:

— Моля, билетите!

Госпожа Магликъди се обърна рязко към него:

— Една жена беше удушена — каза тя. — Във влака, който току-що премина покрай нас. Видях всичко.

Кондукторът я погледна със съмнение.

— Моля, госпожо?

— Един мъж удуши жена! Във влака. Видях го оттук — тя посочи прозореца.

Кондукторът я погледна с още по-голямо съмнение.

— Удушена? — попита той недоверчиво.

— Да, удушена! Видях всичко, казвам ви. Незабавно трябва да направите нещо.

Кондукторът се изкашля извинително.

— Не мислите ли, госпожо, че може малко да сте позадрямали и… ъъъ… — спря тактично той.

— Аз наистина подремнах, но ако смятате, че това е било сън, грешите. Видях го, уверявам ви.

Погледът на кондуктора падна върху отвореното списание на седалката. На страницата се виждаше как мъж души момиче, докато в същото време човек с пистолет заплашва двойката откъм отворената врата. Той каза убедително:

— Не мислите ли, госпожо, че сте чели вълнуваща история, за миг сте заспали и сте се събудили малко объркана…

Госпожа Магликъди го прекъсна:

— Видях го. Бях толкова будна, колкото сте и вие. Погледнах в прозореца на преминаващия покрай нас влак. Един мъж душеше жена. Искам да знам какво ще направите във връзка със станалото.

— Амиии…

— Ще направите нещо, предполагам.

Кондукторът въздъхна отегчено и погледна часовника си.

— Точно след седем минути ще бъдем в Бракхамптън. Ще съобщя за това, което ми казахте. В каква посока се движеше влакът, за който споменахте?

— В нашата, разбира се. Нали не смятате, че бих могла да видя всичко това, ако беше профучал в обратната посока?

Кондукторът гледаше така, сякаш смяташе, че е напълно възможно госпожа Магликъди да види всичко и навсякъде, където я отведе фантазията. И все пак остана учтив.

— Можете да разчитате на мен, госпожо. Ще докладвам за вашето съобщение. Може би ще ми дадете името и адреса си, в случай че…

Госпожа Магликъди му написа адреса, на който щеше да бъде през следващите няколко дни, и постоянния си адрес в Шотландия. После той си тръгна с чувството на човек, изпълнил дълга си, справяйки се успешно с досаден член на пътуващата общественост.

Госпожа Магликъди остана намръщена и не съвсем доволна. Дали кондукторът щеше да докладва за случилото се? Или просто я успокояваше? Мина й през ума, че има доста възрастни жени, които пътуват насам-натам, напълно уверени, че са разкрили комунистически заговори, че ги заплашва убийство, че са видели летящи чинии и тайни космически кораби или въображаеми убийства. Ако човекът я сметнеше за една от тях…

В момента влакът намаляваше, преминавайки през стрелките и край ярките светлини на голям град.

Госпожа Магликъди отвори чантата си, извади някаква квитанция — единственото нещо, което успя да намери, и с химикалката си набързо написа бележка на гърба й. Постави я в празния плик, който случайно имаше, залепи го и го надписа. Влакът бавно се плъзна покрай препълнения перон. Обичайният вездесъщ глас напевно редеше:

„Влакът, пристигащ на първи перон, заминава в 17:38 за Милчестър, Уейвъртън, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Маркет Бейзинг да се качат на влака, композиран на трети перон. На първи страничен перон се установява влакът за Карбъри“.

Госпожа Магликъди огледа неспокойно перона. Толкова много пътници, а толкова малко носачи. А, ето един там! Тя му махна настойчиво.

— Носач! Моля, предайте веднага това в канцеларията на началник-гарата.

Тя му връчи плика, придружен от един шилинг. После е въздишка се облегна назад. Е, направила беше каквото можеше. Умът й се върна към шилинга с моментно съжаление. И шест пенса биха били достатъчни.

После си припомни сцената, на която стана свидетел. Ужасно, наистина ужасно… Беше жена със здрави нерви, но потрепери. Какво странно, какво фантастично нещо й се случи, на нея, Елспет Магликъди! Ако пердето във вагона не се бе вдигнало… Но това, разбира се, беше Провидението.

Провидението беше пожелало тя, Елспет Магликъди, да стане свидетел на престъпление. Устните й се свиха твърдо.

Звучаха силно гласове, свиреха свирки, с трясък се затваряха врати. Влакът, заминаващ в 17:38, напусна бавно бракхамптънската гара. След час и пет минути той пристигна в Милчестър.

Госпожа Магликъди взе пакетите и куфара си и слезе.

Огледа се по перона. Още веднъж стигна до заключението, че няма достатъчно носачи. Тези, които се виждаха, изглеждаха заети с торбите с пощата или с фургоните за багаж. В днешно време пътниците винаги трябва да са готови сами да си носят куфарите. Е, тя не би могла да се справи с куфара, с чадъра, а и с всичките си пакети.

Ще се наложи да чака. Все някога ще намери носач.

— Такси?

— Надявам се, че някой ще ме посрещне.

На излизане от гарата един таксиметров шофьор, който наблюдаваше изхода, се приближи към нея. Той заговори меко на местния диалект:

— Вие ли сте госпожа Магликъди? За Сейнт Мери Мийд?

Госпожа Магликъди потвърди. Носачът бе възнаграден задоволително, макар и не много щедро. Колата, заедно с госпожа Магликъди, куфара и пакетите, отпътува в нощта. Разстоянието беше девет мили. Опъната като струна, госпожа Магликъди не беше в състояние да се отпусне. Копнееше да сподели чувствата си. Най-после таксито премина по познатата селска уличка и стигна до целта си. Госпожа Магликъди слезе и тръгна по тухлената пътека към вратата. Посрещна ги възрастна прислужница и шофьорът внесе багажа, а госпожа Магликъди премина направо през вестибюла към отворената гостна, където я чакаше домакинята — крехка възрастна дама.

— Елспет!

— Джейн!

Двете се целунаха и без встъпление и заобикалки госпожа Магликъди заговори бързо:

— О, Джейн! — проплака тя, — току-що видях убийство.