16:50 от Падингтън

Глава двайсет и първа

— Гъбите са отвратително нещо! — констатира госпожа Кидър.

През последните няколко дни тя бе направила тази забележка поне десетина пъти. Люси не отговори.

— Аз самата никога не ги докосвам — продължи госпожа Кидър. — Прекалено опасни са. Провидението е било милостиво, щом само един е умрял. Всичките можеха да си идат, а и вие също, госпожице. По чудо сте се отървали.

— Не беше от гъбите — отвърна Люси. — На тях им нямаше нищо.

— Не бъдете толкова уверена — настояваше госпожа Кидър. — Гъбите са опасни. Една отровна гъба сред останалите и готово.

Сред тракането на купи и чинии в умивалника, госпожа Кидър продължаваше да говори:

— Странно как нещата се струпват наведнъж. Най-големият син на сестра ми имаше дребна шарка, а нашият Ърни падна и си счупи ръката, съпругът ми пък целият е в циреи. Всичко за една седмица! Не е за вярване, нали? Същото е и тук — нареждаше госпожа Кидър. — Най-напред това отвратително убийство, а сега и мистър Алфред е мъртъв — отровен от гъби. Бих искала да знам кой ще е следващият?

Люси се почувства малко неудобно от факта, че също би искала да знае.

— Моят съпруг не е съгласен да идвам повече тук — обясняваше госпожа Кидър. — Мисли, че мястото носи нещастие, но аз му казвам, че познавам госпожица Кракънторп толкова отдавна, че тя е много добра и че разчита на мен. А и не бих могла да изоставя горката госпожица Айлсбароу, опитвам се да го убедя, да върши сама всичко в къщата. Трудно ви е, госпожице, с всичките тези подноси.

Люси беше принудена да се съгласи, че в момента животът й наистина се състои предимно от подноси. Точно сега подреждаше тези, които трябваше да отнесе на болните.

— Сестрите пък не си помръдват пръста — заяви госпожа Кидър. — Непрекъснато искат чайници, пълни със силен чай. И храната да е готова. Изтощена съм, ето каква е истината — говореше тя с тон на голямо задоволство, макар че всъщност беше свършила малко повече от нормалната си сутрешна работа. Люси отбеляза сериозно:

— Никога не се щадите, госпожа Кидър.

Госпожа Кидър изглеждаше доволна. Люси пое първия поднос и тръгна нагоре по стълбите.

— Какво е това! — неодобрително я попита мистър Кракънторп, щом влезе при него.

— Говежди бульон и яйчен крем.

— Махни ги — нареди мистър Кракънторп. — Няма да ги вкуся. Казах на онази сестра, че искам бифтек.

— Доктор Куимпър смята, че още не трябва да ядете бифтек.

Мистър Кракънторп изсумтя.

— Отново се чувствам добре. Утре ставам. Как са другите?

— Господин Харолд е много по-добре. Утре се връща в Лондон.

— Слава Богу! — заяви мистър Кракънторп. — А Седрик? Има ли някаква надежда и той да си замине утре за своя остров?

— Засега не.

— Жалко. Какво прави Ема? Защо не идва да ме види?

— Все още е на легло, мистър Кракънторп.

— Жените винаги се глезят. Ти обаче си добро, здраво момиче — одобрително отбеляза той. — По цял ден тичаш, нали?

— Доста се движа — потвърди Люси.

Старият Кракънторп кимна одобрително с глава.

— Ти си добро и здраво момиче и не мисли, че съм забравил това, за което ти говорих. В един от близките дни ще видиш какво ще стане. Няма винаги да става така, както Ема иска. И не слушай другите, когато казват, че съм стиснат старец. Просто съм грижлив по отношение на парите си. Събрал съм солидна сума и знам за кого ще я похарча, когато му дойде времето — погледна я той похотливо.

Люси бързо излезе от стаята, избягвайки протегнатата му ръка.

Следващият поднос беше за Ема.

— О, благодаря ви, Люси. Вече наистина дойдох на себе си. Гладна съм, а това е добър признак, нали? Мила — продължи Ема, докато Люси поставяше подноса върху коленете й, — действително се чувствам много неудобно заради леля ви. Предполагам, не сте имали никакво време да идете да я видите.

— Всъщност наистина нямах време.

— Боя се, че й липсвате.

— О, не се тревожете, госпожице Кракънторп. Тя разбира какви ужасни моменти преживяваме.

— Обадихте ли й се по телефона?

— Не, отдавна не съм.

— Е, позвънете й. Обаждайте й се всеки ден. На възрастните хора им е толкова приятно да научават новини.

— Много сте мила — отвърна Люси.

Съвестта малко започна да я гризе, докато слизаше за следващия поднос. Усложненията около болните в къщата я бяха погълнали изцяло и тя нямаше време да мисли за нищо друго. Реши, че ще позвъни на госпожица Марпъл веднага щом занесе яденето на Седрик.

В момента в къщата имаше само една сестра и те се разминаха на площадката, поздравявайки се.

Невероятно чист и спретнат, Седрик седеше изправен в леглото и бързо пишеше нещо на листове.

— Здравейте, Люси. Какъв дяволски буламач ми носите днес? Бих искал да разкарате онази ужасна сестра, много е хитра. Не знам защо, но се обръща към мен на „ние“: „Как сме тази сутрин? Добре ли спахме? О, Боже, колко сме непослушни, как сме отметнали завивките!“ — заимитира сестрата той с висок фалцет.

— Изглеждате много весел — отбеляза Люси. — С какво се занимавате?

— Планове — отвърна Седрик. — Какво ще направя с това място, когато старият умре. Тук земята е много добра, нали знаете. Не мога да реша дали аз самият да разработя известна част, или да я продам наведнъж на парцели. Много е ценна за промишлени цели. Къщата става за частна клиника или за училище. Не съм сигурен дали няма да продам половината земя и да вложа парите, за да построя нещо екстравагантно върху другата половина. Вие какво мислите?

— Още не сте я получили — студено отвърна Люси.

— И все пак ще я имам. Тя не се дели като останалото наследство. Получавам я изцяло. И ако успея да я продам на добра цена, парите ще представляват капитал, а не доход, така че няма да плащам данъци за него. Прекалено много пари. Помислете си само!

— Винаги съм смятала, че презирате парите — отбеляза Люси.

— Разбира се, че ги презирам, когато ги нямам. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Колко хубаво момиче сте, Люси! Дали пък не мисля така, защото отдавна не съм виждал приятни жени?

— Предполагам, че е второто.

— Все още ли сте заета? Оправяте и подреждате всичко и всички?

— Изглежда някой го е направил с вас — заяви Люси, като го погледна.

— Проклетата сестра — прочувствено заяви Седрик. — Пристигна ли заключението за смъртта на Алфред? Какво се е случило?

— Не съм известена — отговори Люси.

— Полицията е предпазлива. От това масово отравяне човек наистина може да се разстрои, нали? Искам да кажа, психически. Не говоря за по-очевидните страни. А вие се пазете — добави той.

— Опитвам се да го правя.

— Младият Алегзандър върна ли се вече в училище?

— Мисля, че все още е у семейство Стодарт-Уест. Вдругиден тръгват на училище.

Преди да седне да обядва, Люси отиде до телефона и позвъни на госпожица Марпъл.

— Ужасно съжалявам, че не успях да намина да ви видя, но наистина бях много заета.

— Разбира се, скъпа, разбира се. Пък и в момента не може да се направи нищо. Просто чакаме.

— Да, но какво всъщност чакаме?

— Скоро Елспет Магликъди трябва да се върне — обясни й госпожица Марпъл. — Писах й незабавно да си дойде. Казах й, че е неин дълг да го направи. Затова не се тревожете прекалено много, скъпа — прозвуча мило и успокоително гласът й.

— Нали не мислите… — започна Люси и замълча.

— Че ще има нови убийства? Надявам се да няма. Но човек никога не знае, нали така? Когато някой наистина е лош… А мисля, че тук има доста голяма доза злонамереност.

— Или лудост — каза Люси.

— Разбира се, знам, че това е съвременният поглед върху нещата. Но самата аз не съм съгласна.

Люси затвори телефона, отиде в кухнята и взе подноса с обеда си. Госпожа Кидър бе свалила престилката си и се канеше да си тръгва.

— Надявам се, че ще се справите, госпожице? — загрижено запита тя.

— Разбира се, че ще се справя — бързо отвърна Люси.

Тя не отнесе подноса в голямата мрачна трапезария, а в малкия кабинет. Тъкмо привършваше обеда си, когато вратата се отвори и се появи Брайън Истли.

— Здравейте — поздрави го тя. — Появяването ви е съвсем неочаквано.

— Сигурно е така. Как е народът тук?

— Много по-добре. Утре Харолд се връща в Лондон.

— Какво мислите за всичко това? Наистина ли е било арсен?

— Да, арсен е.

— Още не се е появило във вестниците.

— Не, мисля, че полицията го пази в тайна.

— Някой трябва да има зъб на семейството. Кой може да се е промъкнал и да е пипал храната?

— Предполагам, че аз съм най-вероятният човек.

Брайън я погледна загрижено.

— Но не сте, нали? — попита той. Гласът му звучеше малко стреснато.

— Не, не съм аз — увери го Люси.

Никой не би могъл да се докосне до кърито. Беше го приготвила сама в кухнята и го беше сервирала. Единственият човек, който би имал възможност да го направи, беше един от петимата, седнали да вечерят.

— Искам да кажа, защо бихте го направили? — попита Брайън. — Те не означават нищо за вас, нали?

После добави:

— Надявам се, че нямате нищо против, задето се върнах така неочаквано.

— Не, разбира се. Дълго ли ще останете?

— Ами бих искал, ако няма да ви бъде много досадно.

— Не, не, ще се справя.

— Нали разбирате, в момента съм без работа и… доста ми дотегна. Наистина ли нямате нищо против?

— О, във всеки случай не съм аз човекът, който има думата. Госпожица Ема трябва да каже.

— О, с Ема всичко е наред — отвърна Брайън. — Винаги е била много мила с мен. По свой начин, разбира се. Тя таи нещата в себе си, всъщност е малко загадъчна. Животът тук и грижите около стария биха потиснали повечето хора. Жалко, че не се омъжи. Предполагам, че вече е твърде късно.

— Съвсем не мисля, че е твърде късно — заключи Люси.

— Ами… — размишляваше Брайън. — Може би някой свещеник — заяви обнадеждено той. — Ще бъде полезна за енорията и ще проявява такт по отношение на Съюза на майките. Наистина мисля така. Не защото знам какво означава този съюз, но съм го срещал в книгите. В неделя ще носи шапка в църквата.

— Не звучи особено перспективно — отвърна Люси, като стана и взе подноса.

— Дайте на мен — каза Брайън, поемайки подноса от нея. Двамата отидоха заедно в кухнята. — Да ви помогна ли да измиете? Тази кухня наистина ми харесва. Знам, че не е от нещата, които днес хората харесват, но на мен ми харесва и цялата къща. Отвратителен вкус, предполагам, но това е. Можеш съвсем спокойно да приземиш самолет в парка — ентусиазирано допълни той.

Взе една кърпа за бърсане на съдове и започна да подсушава лъжиците и вилиците.

— Според мен за имението е пагубно, че остава на Седрик — продължи Брайън. — Знаете ли какво ще е първото нещо, което ще направи той? Ще продаде всичко и пак ще запраши в чужбина. Не разбирам защо Англия не е достатъчно подходяща за всеки. Харолд също не би искал тази къща, а, разбира се, за Ема тя е прекалено голяма. Само ако можеше да се падне на Алегзандър, двамата с него щяхме да бъдем толкова щастливи тук! Естествено, хубаво би било да има и жена в къщата — погледна замислено Люси. — Е, хайде, каква полза има да говорим. Да получи Алегзандър това нещо тук, би означавало най-напред всички други да умрат, което е малко вероятно, нали? Макар че като гледам стария, спокойно би могъл да доживее до сто години, дори и само за да ги подразни. Не мисля, че се е разстроил много от смъртта на Алфред, нали?

— Не, не е — лаконично отвърна Люси.

— Свадлив стар дявол! — весело подхвърли Брайън Истли.