16:50 от Падингтън

Глава четвърта

Името на Люси Айлсбароу вече бе станало известно в някои кръгове.

Люси Айлсбароу беше на трийсет и две години. Получила беше отлична диплома по математика от Оксфорд, признато бе, че има невероятен ум, и от нея се очакваше да направи блестяща академична кариера.

Освен изключителна ерудиция обаче Люси Айлсбароу притежаваше и голяма доза здрав разум. Тя не можеше да не забележи, че академичното отличие беше зле възнаградено. Нямаше и особено желание да преподава и й доставяше удоволствие да общува с умове, далеч не толкова блестящи, колкото нейния. Накратко, тя имаше усет към хората, към всякакъв вид хора и непрекъснато създаваше контакти. И ако говорим съвсем искрено, обичаше парите. За да печели пари, човек трябва да се възползва от някакъв дефицит.

Люси Айлсбароу попадна веднага на много сериозен дефицит — липсата на всякакъв вид квалифицирана домакинска помощ. За най-голямо удивление на своите приятели и състуденти тя навлезе в сферата на домакинските услуги.

Успехът й бе незабавен и сигурен. Сега, след като бяха изминали няколко години, тя беше известна по целите британски острови. Беше нещо съвсем обичайно жените да кажат весело на своите съпрузи: „Всичко ще бъде наред. Мога да дойда с теб в Щатите. Наех Люси Айлсбароу!“. Характерното за Люси Айлсбароу беше, че щом кракът й стъпеше в някоя къща, тревогите, грижите и тежката работа изчезваха от нея. Люси Айлсбароу вършеше всичко, поемаше грижата за всичко, уреждаше всичко. Тя бе невероятно компетентна в която и да било област. Грижеше се за възрастни родители, гледаше малки деца, обслужваше болните, готвеше превъзходно, разбираше се добре с всякакви стари свадливи прислужници, ако имаше такива (обикновено нямаше), беше тактична с непоносимите хора, успокояваше закоравелите пияници, отнасяше се чудесно с кучетата. Най-доброто от всичко беше, че за нея нямаше значение какво върши. Търкаше кухненския под, копаеше в градината, чистеше кучешките мръсотии и носеше въглища.

Един от принципите й беше никога да не поема ангажименти за продължително време. Обичайният й срок беше две седмици, а при изключителни обстоятелства — най-много месец. За тези две седмици обаче човек трябваше да плати цяло състояние. Но животът му се превръщаше в рай. Можеше напълно да се отпусне, да замине за чужбина, да остане вкъщи, да върши каквото поиска, сигурен, че всичко е наред на домашния фронт в сръчните ръце на Люси Айлсбароу. Естествено, услугите й се търсеха страшно много. Тя би могла да се ангажира, ако поискаше, за три години напред. Бяха й предлагани огромни суми, за да остане постоянно. Люси обаче нямаше такива намерения, нито пък се обвързваше за повече от шест месеца напред. И през този период, без настойчивите клиенти да знаят, тя винаги пазеше свободни периоди, които й даваха възможност да осъществи кратка луксозна ваканция (тъй като иначе не харчеше нищо и бе добре платена) или да приеме някаква работа при внезапно повикване, ако й се понравеше поради естеството си или ако „харесаше хората“. Тъй като сега разполагаше със свободата да избира сред многобройните напористи претенденти за услугите й, тя до голяма степен залагаше на личните си предпочитания. Фактът, че си богат, не означаваше, че можеш да купиш услугите на Люси Айлсбароу. Тя имаше възможност да подбира и го правеше. Твърде много харесваше живота, който водеше, и го намираше за постоянен източник на забавления.

Люси Айлсбароу препрочете писмото на госпожица Марпъл. Те се бяха запознали преди две години, когато писателят Реймънд Уест я ангажира, за да се грижи за възрастната му леля, възстановяваща се след пневмония. Люси прие работата и замина за Сейнт Мери Мийд. Тя много хареса госпожица Марпъл. Що се отнася до госпожица Марпъл, след като видя през прозореца на спалнята си как Люси Айлсбароу умело окопава граха, тя се облегна на възглавниците си с въздишка на облекчение и започна да яде от съблазнителните ястия, които й предлагаше Люси Айлсбароу. С искрена изненада изслуша раздразнителната си възрастна прислужница как е научила „тази госпожица Айлсбароу на плетка, за която никога не бе чувала“. Наистина остана доволна и изненада лекаря е бързото си възстановяване.

Госпожица Марпъл й писа, питайки я дали би поела известен ангажимент към нея. При това доста необичаен. По всяка вероятност госпожица Айлсбароу би могла да уреди среща, на която да бъде обсъден въпросът.

За миг Люси Айлсбароу се намръщи, докато размишляваше. Тя наистина беше много ангажирана. Обаче думата „необичаен“, както и споменът за личността на госпожица Марпъл я преследваха и тя позвъни незабавно, като обясни, че не може да отиде в Сейнт Мери Мийд, тъй като в момента е на работа, но е свободна от два до четири часа следобед на следващия ден и биха могли да се срещнат в Лондон. Предложи собствения си клуб, доста странно заведение, чието предимство бяха няколкото малки кабинета, които обикновено оставаха свободни.

Госпожица Марпъл прие предложението и на следващия ден срещата се състоя.

Размениха си поздрави, Люси Айлсбароу отведе гостенката си към най-тъмния от кабинетите и каза:

— Боя се, че в момента съм прекалено ангажирана, но вероятно ще ми кажете какво бихте искали от мен?

— Наистина е много просто — отговори госпожица Марпъл. — Необичайно, но просто. Искам да намерите един труп.

За момент Люси се усъмни дали госпожица Марпъл е с всичкия си, но отхвърли предположението. Госпожица Марпъл бе съвсем нормална. Тя имаше предвид точно това, което беше казала.

— Какъв труп? — попита Люси Айлсбароу със завидно самообладание.

— На жена — отвърна госпожица Марпъл. — Тялото на жена, която е била убита — всъщност удушена — в един влак.

Люси леко повдигна вежди.

— Да, необичайно наистина. Разкажете ми.

Госпожица Марпъл й разказа. Люси Айлсбароу слушаше внимателно, без да я прекъсва. Накрая каза:

— Всичко зависи от това, какво е видяла вашата приятелка или какво мисли, че е видяла… — тя остави фразата си недовършена, съдържаща въпрос.

— Елспет не си въобразява разни неща — подчерта госпожица Марпъл. — Затова вярвам на думите й. Ако говорехме за Дороти Картрайт, би било съвсем различно. Дороти винаги може да измисли интересна история и твърде често си вярва. Обикновено има известна доза истина, но нищо повече. Елспет обаче е от този тип жени, които трудно биха повярвали, че може да се случи нещо необичайно, извън установения ред. Тя почти не се поддава на внушение, твърда е като гранит.

— Да, ясно — замислено отбеляза Люси. — Добре, нека да приемем всичко това. А каква ще бъде моята роля?

— Вие ми направихте голямо впечатление — заяви госпожица Марпъл — и виждате ли, сега нямам физическата възможност сама да си върша работата.

— Бихте искали да направя разследване? Нещо подобно? Но нали полицията вече го е свършила? Да не би да мислите, че са били небрежни?

— О, не — отвърна госпожица Марпъл, — не бяха небрежни. Просто аз имам една хипотеза за трупа на жената. Той трябва да се намира някъде. След като не е бил намерен във влака, тогава би трябвало да е бил бутнат или хвърлен от влака. Обаче не е открит никъде по линията. Аз пътувах по същия маршрут, за да видя откъде би могло да бъде хвърлено тялото и въпреки това да не бъде намерено по линията — и открих такова място. Точно преди да влезе в Бракхамптън, железопътната линия прави голям завой по висок насип. Ако някакъв труп е бил изхвърлен, когато влакът е бил под наклон, мисля, че би попаднал точно върху насипа.

— Но положително е щял да бъде намерен, дори и там.

— О, да. Трябвало е да бъде пренесен… Но ще стигнем и до този момент. Ето мястото — тя го показа на картата.

Люси се наведе, за да види къде сочи пръстът на госпожица Марпъл.

— Сега се намира в покрайнините на Бракхамптън — отбеляза госпожица Марпъл, — но първоначално е било имение с къща, огромен парк и много земя. Все още се намира там — заобиколено от площи със строежи и малки крайградски къщички. Нарича се Ръдърфорд Хол. Къщата е била построена през 1884 година от един човек на име Кракънторп — много богат фабрикант. Синът на Кракънторп, възрастен мъж, все още живее там с дъщеря си, доколкото разбрах. Железопътната линия минава покрай почти половината от имота.

— И какво бихте искали да направя?

Госпожица Марпъл отговори бързо:

— Да започнете работа там. Всеки има нужда от квалифицирана помощ в домакинството. Мисля, че няма да бъде трудно.

— И аз смятам така.

— Разбрах, че мистър Кракънторп е малко скъперник. Ако приемете по-ниска заплата, аз ще я допълня до сума, която ще бъде по-голяма от нормалната тарифа.

— Заради трудностите?

— Не толкова заради трудностите, колкото заради опасността. Би могло да се окаже и опасно. Редно е да ви предупредя.

— Не знам — отвърна замислено Люси — дали евентуалната опасност би ме спряла.

— Не съм си и помислила подобно нещо, не сте такъв човек.

— Бих казала, че сте се надявали това дори да ме привлече. В живота си много рядко съм се сблъсквала с опасни ситуации. Но наистина ли смятате, че може да бъде опасно?

— Някой — подчерта госпожица Марпъл — много успешно е извършил престъпление. Не се е вдигнал шум, няма никакви подозрения. Две възрастни дами са разказали една доста невероятна история, полицията е направила разследване и не е открила нищо. Всичко е нормално и спокойно. Не мисля, че този някой, който и да е той, ще посмее да се възпротиви, ако нещата се поразровят, особено ако имате успех.

— Какво точно трябва да търся?

— Всякакви следи по насипа, парче от дреха, изпотъпкани храсти — нещо такова.

Люси кимна.

— И после?

— Ще бъда съвсем наблизо — каза госпожица Марпъл. — Една бивша моя прислужница, вярната ми Флорънс, живее в Бракхамптън. Тя гледаше възрастните си родители в продължение на години. Сега и двамата са починали и Флорънс дава стаи под наем на почтени хора. Уредила ми е да отседна при нея. Тя ще се грижи най-всеотдайно за мен, а и трябва да съм на ваше разположение. Нужно е да споменете, че имате стара леля, която живее наблизо и би искала да започнете работа в околността, а също и да поставите условие за достатъчно свободно време, за да можете да я посещавате по-често.

Люси отново кимна.

— Вдругиден трябваше да замина за Таормина — каза тя. — Ваканцията може да почака. Обещавам обаче само за три седмици. После съм заета.

— Три седмици ще бъдат достатъчни — отбеляза госпожица Марпъл. — Ако не открием нещо до три седмици, ще се откажем от цялата работа и ще я сметнем за безсмислена.

Госпожица Марпъл си тръгна, а Люси размисли малко и позвъни в регистрационната служба в Бракхамптън, чиято управителка познаваше много добре. Тя обясни, че желае да бъде наета на работа в района, за да бъде близо до леля си. След като отхвърли с незначително затруднение и с голяма доза изобретателност няколко приемливи предложения, стана дума и за Ръдърфорд Хол.

— Това като че ли е точно мястото, където бих искала да работя — заяви твърдо Люси.

От регистрационната служба се обадиха на госпожица Кракънторп, а тя позвъни на Люси.

След два дни Люси отпътува от Лондон за Ръдърфорд Хол.

Шофирайки малката си кола, Люси Айлсбароу премина през внушителна желязна врата. Точно зад нея се намираше някогашната малка къщичка за пазача, която сега изглеждаше съвсем рухнала — трудно можеше да се каже със сигурност дали е разрушена през войната, или просто е занемарена. Дълга лъкатушеща алея водеше през гъстите храсти на рододендроните към къщата. Люси пое дълбоко въздух при вида на постройката, която приличаше на миниатюрен уиндзорски дворец. Каменните й стъпала биха изглеждали добре при повече грижи, а чакълената пътека зеленееше от непочистени бурени.

Тя дръпна старомодния звънец от ковано желязо и звукът му отекна навътре в къщата. Бършейки ръце в престилката си, някаква повлекана отвори вратата и я изгледа подозрително.

— Чакат ви, нали? — измърмори тя. — Госпожица някоя си Бароу, така ми казаха.

— Да — отвърна Люси.

Къщата беше съвсем студена. Водачката й я прекара през тъмен вестибюл и отвори една врата вдясно. За изненада на Люси, това бе съвсем приятна всекидневна с книги и с облицовани с кретон столове.

— Ще й кажа — заяви жената и отмина, затваряйки вратата, след като изгледа Люси крайно неодобрително.

След няколко минути вратата отново се отвори. От първия миг Люси реши, че Ема Кракънторп й харесва. Беше жена на средна възраст без особени отличителни черти — нито хубава, нито грозна, облечена прилично в спортен костюм и пуловер, с черна коса, прибрана назад, прями лешникови очи и много приятен глас.

— Госпожица Айлсбароу? — попита тя и подаде ръка. После погледна със съмнение. — Чудя се дали тази длъжност е наистина това, което търсите. Не ми трябва икономка, която да ръководи нещата, нали разбирате? Искам някой, който да върши работата.

Люси отвърна, че повечето хора го искат. Ема Кракънторп отбеляза извинително:

— Много хора смятат, че само леко избърсване на праха ще е достатъчно, но подобно нещо бих могла да свърша и сама.

— Разбирам напълно — отвърна Люси. — Искате готвене, миене, всякаква работа в домакинството, поддържане на бойлера. Това не ме притеснява. Точно с такива неща се занимавам. Изобщо не се страхувам от работа.

— Къщата е голяма и страхувам се, неудобна. Ние, разбира се, обитаваме само част от нея — баща ми и аз. Той е малко болен. Живеем съвсем скромно и ползваме печка „Ага“. Имам няколко братя, но те не се задържат дълго тук. Обикновено идват две жени — госпожа Кидър сутрин и госпожа Харт три пъти седмично, за да излъскат съдовете и да свършат и други подобни неща. Собствена кола ли имате?

— Да. Мога да я оставя на открито, ако няма къде да я прибера. Свикнала е.

— О, не е проблем — има много стари конюшни.

За момент Ема Кракънторп се намръщи и после каза:

— Айлсбароу. Твърде необичайно име. Мои приятели са ми разказвали за Люси Айлсбароу — семейство Кенеди, мисля.

— Да, работих при тях в Северен Девън, когато госпожа Кенеди имаше бебе.

Ема Кракънторп се засмя:

— Спомням си, те казваха, че никога не са прекарвали толкова добре, както по времето, когато вие сте били там да се грижите за всичко. Останах обаче с впечатлението, че вземате доста скъпо. Сумата, която споменах…

— Достатъчна е — отбеляза Люси. — Виждате ли, бих искала да съм близо до Бракхамптън. Имам възрастна леля в доста тежко здравословно състояние и държа да съм близо до нея. Именно затова заплатата е от второстепенно значение. Не бих могла да си позволя да не върша нищо. Дали мога да съм сигурна, че ще имам свободно време през повечето дни?

— Разбира се. Всеки следобед до шест часа, ако желаете.

— Чудесно!

Госпожица Кракънторп се поколеба малко, преди да каже:

— Баща ми е възрастен и… понякога доста труден. Твърде много държи на пестеливостта и често говори неща, които не са приятни на околните. Не бих искала…

Люси бързо я прекъсна:

— Свикнала съм да работя с всякакви възрастни хора. Винаги успявам да се справя с тях.

Ема Кракънторп изглеждаше облекчена. „Проблеми е бащата! — установи Люси. — Обзалагам се, че е просто един стар тиранин“.

Предоставена й бе голяма мрачна стая, за чието отопление трябваше да разчита на миниатюрна електрическа печка. Огромна непривлекателна къща. Преминавайки през вестибюла, Люси чу гърмящ глас:

— Ти ли си, Ема? Дойде ли новото момиче? Покажи ми я. Искам да я видя.

Ема се поизчерви и погледна извинително към Люси. Двете жени влязоха в стаята. Тя бе тапицирана богато с тъмен плюш, малките прозорци пропускаха оскъдна светлина, навсякъде имаше тежки махагонови мебели във викториански стил.

Старият мистър Кракънторп се бе изтегнал в инвалиден стол, до който беше опрян бастун със сребърна дръжка.

Мистър Кракънторп беше висок слаб човек с отпусната плът. Изразът на лицето му бе като на булдог, с доста волева брадичка. Имаше тъмна коса, вече прошарена, и малки подозрителни очи.

— Дайте да ви погледна, млада госпожице.

Люси се приближи спокойна и усмихната.

— Има само едно нещо, което трябва веднага да разберете. Това, че живеем в голяма къща, не означава, че сме богати. Не сме богати. Живеем просто. Чувате ли ме? Просто! Човек не би трябвало да пристига тук с бомбастични идеи. Господ не е достатъчно благосклонен към нас, не го забравяйте. Не понасям разточителството. Живея тук, защото баща ми е построил къщата и аз я харесвам. След като умра, те могат да я продадат, ако пожелаят, и мисля, че ще поискат да го направят. Нямат чувство за семейна принадлежност. Къщата е добре построена — стабилна е, а и земята наоколо е наша. Така си запазваме уединението. Земята би ни донесла доста пари, ако я продадем на някого, който да я застрои. Но не и докато аз съм жив. Няма да ме изкарат оттук, освен е краката напред — погледна той гневно Люси.

— Вашият дом е вашата крепост — отбеляза Люси.

— Присмивате ли ми се?

— Не, разбира се. Мисля, че наистина е удобно човек да притежава хубаво място в провинцията, заобиколено от всички страни с град.

— Така е. Не виждате друга подобна къща наоколо, нали? Ливади, в които пасат крави, и то насред Бракхамптън. Човек може да чуе шума на превозните средства, когато вятърът духа откъм града, но иначе е спокойно като на село — без да променя тона, той се обърна към дъщеря си. — Позвъни на онзи глупав доктор и му кажи, че последното му лекарство въобще не струва.

Люси и Ема излязоха от стаята. Той извика след тях:

— И не позволявай на тази проклета жена, която постоянно души за прах, да идва тук. Размества ми книгите.

Люси попита:

— Мистър Кракънторп отдавна ли е болен?

Доста уклончиво, Ема отговори:

— О, от години… А това е кухнята.

Кухнята беше огромна. Голямата готварска печка стоеше студена и изоставена. Една „Ага“ бе застанала скромно встрани.

Люси се осведоми за часовете, когато се хранеха, и направи преглед на килера. После весело каза на Ема Кракънторп:

— Сега всичко ми е ясно. Не се безпокойте. Оставете нещата на мен.

Тази вечер Ема Кракънторп въздъхна с облекчение, докато отиваше към спалнята си: „Семейство Кенеди бяха напълно прави, тя е чудесна“.

На следващата сутрин Люси стана в шест часа. Разтреби къщата, подготви зеленчуците, направи и закуската и я сервира. Оправи леглата с помощта на госпожа Кидър и в единайсет часа двете вече бяха седнали на чай и бисквити в кухнята. Умилостивена от факта, че Люси „няма вятърничави идеи“, както и от приятния вкус на чая, госпожа Кидър се разприказва. Беше слаба, дребна жена с остър поглед и здраво стиснати устни.

— Той е един най-обикновен скъперник. С какво трябва да се примирява тя! Не бих казала, че е смазана. Може да се стегне, щом й се наложи. Когато идваха господата, тя се стараеше да има нещо прилично за ядене.

— Господата?

— Да, бяха голямо семейство. Най-възрастният, господин Едмънд, бе убит през войната. После е господин Седрик — той е някъде в чужбина. Не е женен. Рисува картини в различни части на света. Господин Харолд е в Сити, живее в Лондон — женен е за дъщеря на граф. Господин Алфред умее да постига своето, но го смятат за нещо като „черна овца“ — случили са му се някакви неприятности. Съпругът на госпожица Едит, господин Брайън, е толкова приятен. Тя почина преди няколко години, но той остана член на семейството. И господин Алегзандър — синът на госпожица Едит. Винаги идва през ваканцията, иначе ходи на училище, а госпожица Ема е много привързана към него.

Люси погълна цялата информация, като продължаваше да предлага чай на осведомителката си. Най-накрая госпожа Кидър се изправи неохотно.

— Доста се почерпихме тази сутрин — каза тя учудено. — Искаш ли да ти помогна с картофите, мила?

— Те вече са готови.

— Наистина се справяш чудесно! Е, аз да си ходя, след като няма какво повече да правя тук.

Госпожа Кидър си тръгна, а Люси разполагаше с време да изтърка кухненската маса — нещо, което искаше да направи, но го отлагаше, за да не обиди госпожа Кидър, защото това беше нейно задължение. После почисти сребърните прибори, докато заблестяха. Приготви обеда, изми и прибра съдовете и в два и половина бе готова да започне разследването. Постави на поднос приборите за чая, сандвичи, хляб и масло и ги покри с влажна салфетка, за да останат свежи.

Обиколи градините, в което не би трябвало да има нищо странно. В зеленчуковата градина растенията бяха засадени нарядко. Парниците бяха занемарени. Всички алеи бяха обрасли с плевели. Цветната леха около къщата бе единственото място, което не беше буренясало, и Люси предположи, че там е пипала ръката на Ема. Градинарят беше много стар, малко недочуваше и само се правеше, че работи. Люси го заговори любезно. Той живееше в една къщичка до голямата конюшня.

От нея излизаше алея, която водеше през парка. Беше оградена от двете страни, преминаваше под сводестия железопътен надлез и стигаше до малка задна уличка.

През няколко минути по главната жп линия с грохот преминаваше влак. Люси наблюдаваше влаковете, когато намаляваха скорост, правейки острия завой покрай имението на Кракънторп. Премина под железопътния надлез и излезе на уличката. Тя, изглежда, рядко се ползваше. От едната й страна беше железопътният насип, а от другата — висока стена, която ограждаше големи фабрични сгради. Люси вървя известно време, докато стигна до улица с малки къщички. Наблизо се чуваше бученето на движението от главния път. Тя погледна часовника си. От една къща излезе жена и Люси я спря.

— Извинете, бихте ли ми казали дали тук някъде има телефонен автомат?

— В пощата, веднага след като завиете по пътя.

Люси й благодари и се отправи към сградата — комбинация от магазин и поща. В единия край имаше телефонна кабина. Влезе вътре и позвъни. Помоли да я свържат с госпожица Марпъл. Отговори остър, лаещ женски глас:

— Тя си почива. Не смятам да я безпокоя! Нуждае се от почивка — възрастна жена е. За кого да предам?

— За госпожица Айлсбароу. Няма нужда да я безпокоите. Просто й предайте, че пристигнах и всичко върви добре. Когато науча нещо ново, ще я уведомя.

Тя затвори телефона и се отправи обратно към Ръдърфорд Хол.