16:50 от Падингтън

Глава осма

Влизайки в библиотеката, господин Уимборн попремигна малко, докато старите му проницателни очи преминаха край инспектор Бейкън, когото вече познаваше, и се спряха на русокосия симпатичен мъж до него. Инспектор Бейкън го представи.

— Инспектор Крадък от Ню Скотланд Ярд — каза той.

— Хм, Ню Скотланд Ярд — повдигна вежди господин Уимборн.

Дърмът Крадък, човек с приятни маниери, започна разговора с лекота.

— Бяхме извикани за този случай, господин Уимборн — каза той. — Тъй като вие представлявате семейство Кракънторп, мисля че ще бъде напълно справедливо да ви съобщим малко поверителна информация.

Никой не би могъл да представи по-добре от инспектор Крадък съвсем малка част от истината и в същото време да си дава вид, че това е цялата истина.

— Сигурен съм, че инспектор Бейкън е съгласен с мен — добави той, като погледна към колегата си.

Инспектор Бейкън се съгласи с подобаваща официалност и цялата работа въобще не изглеждаше предварително нагласена.

— Ето как стоят нещата — започна Крадък. — От информация, до която успяхме да се доберем, имаме основание да смятаме, че мъртвата жена не е от този край, а е пристигнала тук от Лондон и че неотдавна е дошла от чужбина. Вероятно (макар и да не сме сигурни) от Франция.

Господин Уимборн отново повдигна вежди.

— Така ли? — попита той. — Наистина ли?

— При тези обстоятелства — обясни инспектор Бейкън — началникът на полицията прецени, че е по-добре Скотланд Ярд да разследва случая.

— Само мога да се надявам — подчерта господин Уимборн, — че случаят ще бъде разрешен бързо. Както несъмнено разбирате, аферата предизвика силна тревога у семейството. Макар и не лично засегнати по някакъв начин, те са…

Той спря за секунда, но инспектор Крадък незабавно запълни паузата.

— Не е приятно да намериш убита жена в имението си. Не бих могъл да не се съглася с вас. Сега бих искал да поговоря накратко с отделните членове на семейството…

— Наистина не виждам…

— Какво биха могли да ми кажат? Вероятно нищо интересно, но човек никога не знае. Смея да отбележа, че мога да получа по-голямата част от информацията от вас, сър. Информация за къщата и за семейството.

— И каква връзка може да има тя с непознатата млада жена, пристигнала от чужбина, която е била убита тук?

— Точно там е въпросът — отвърна Крадък. — Защо е дошла тук? Имала ли е някога някаква връзка с къщата? Някога била ли е, например, прислужница тук? А може би камериерка? Или е дошла, за да се срещне с човек, който е живял в Ръдърфорд Хол?

Господин Уимборн отбеляза хладно, че Ръдърфорд Хол е бил дом на семейство Кракънторп, откакто Джосая Кракънторп го е построил през 1884 година.

— Това само по себе си е интересно — каза Крадък. — Бихте ли предали накратко историята на фамилията?

Господин Уимборн сви рамене.

— Има много малко за разказване. Джосая Кракънторп беше фабрикант, производител на сладки и солени бисквити, сосове, туршии и др. Натрупа голямо състояние и построи тази къща. Лутър Кракънторп, най-големият му син, сега живее в нея.

— Има ли други синове?

— Още един — Хенри, който загина при автомобилна катастрофа през 1911 година.

— А господин Кракънторп никога ли не е мислил да продаде къщата?

— Не може да го направи — отвърна сухо адвокатът. — Съгласно условията на завещанието на баща му.

— Може би ще ми кажете за завещанието?

— А защо трябва да го правя?

Инспектор Крадък се усмихна.

— Защото, ако поискам, мога сам да го видя в Съмърсет Хаус.

Против волята си господин Уимборн произведе една пестелива кисела усмивка.

— Напълно сте прав, инспекторе. Аз просто възразих, казвайки, че информацията, която искате, няма нищо общо със случая. А около завещанието на Джосая Кракънторп няма никакви тайни. Според него доходът от огромното му състояние трябва да бъде изплащан на сина му Лутър, докато той е жив, а след смъртта му то да бъде разделено по равно между децата на Лутър — Едмънд, Седрик, Харолд, Алфред, Ема и Едит. Едмънд беше убит през войната, а Едит почина преди четири години, така че след смъртта на Лутър Кракънторп парите ще бъдат поделени между Седрик, Харолд, Алфред, Ема и сина на Едит, Алегзандър Истли.

— А къщата?

— Ще я получи най-големия жив син на Лутър Кракънторп или неговият наследник.

— Едмънд Кракънторп беше ли женен?

— Не.

— Така че имението всъщност ще се наследи от…

— Следващия му син — Седрик.

— Самият Лутър Кракънторп не може да разполага с него?

— Не.

— Доста странно! Започвам да мисля — подметна хитро инспектор Крадък, — че бащата не го е обичал особено много.

— Правилно мислите — заяви господин Уимборн. — Старият Джосая беше разочарован, че големият му син не проявява никакъв интерес към фамилния бизнес или всъщност към какъвто и да било бизнес. Лутър прекарваше времето си в пътувания в чужбина и в колекциониране на objets d’art1. Старият Джосая се отнасяше твърде неблагосклонно към подобен род неща. Ето защо остави парите си на следващото поколение.

— Но междувременно следващото поколение не разполага с никакъв доход, с изключение на това, което само спечели или което баща им отпусне, а техният баща има значителен доход, но няма пълномощия да се разпорежда със състоянието.

— Точно така. И не мога да си представя какво общо имат тези неща с убийството на непознатата млада жена с чуждестранен произход.

— Като че ли няма нищо общо — е готовност се съгласи инспектор Крадък. — Просто исках да си изясня всички факти.

Господин Уимборн го погледна рязко, после, видимо доволен от резултата на огледа си, се изправи.

— Сега предлагам да се върна в Лондон, освен ако няма нещо друго, което бихте искали да знаете.

Той погледна единия, а после другия мъж.

— Не, благодаря ви, сър.

Откъм вестибюла звукът на гонга се извиси до фортисимо.

— Господи! — възкликна господин Уимборн. — Мисля, че някое от момчетата се упражнява.

Инспектор Крадък повиши глас, за да надвика шума, и каза:

— Ще оставим семейството да обядва на спокойствие, но двамата е инспектор Бейкън бихме искали да се върнем по-късно, да кажем, в два и петнайсет, и да разговаряме накратко с всекиго от тях.

— Мислите ли, че е необходимо?

— Е… — сви рамене Крадък. — Просто още една възможност. Някой може да си припомни нещо, което би ни насочило към самоличността на жената.

— Съмнявам се, инспекторе. Силно се съмнявам. Но ви желая успех. Както казах преди малко, колкото по-скоро се изясни тази неприятна история, толкова по-добре ще бъде за всички.

Поклащайки глава, той бавно излезе от стаята.

След като се завърна от следствието, Люси влезе направо в кухнята и се зае с приготвянето на обеда. Брайън Истли надникна вътре.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита той. — Свикнал съм с работата в домакинството.

Люси му хвърли бърз, малко разсеян поглед. Брайън пристигна направо на следствието с малката си кола „Ем Джи“ и тя все още не бе имала достатъчно време да го прецени.

Това, което видя, беше много приятно. Истли беше симпатичен млад мъж малко над трийсетте, с кестенява коса, тъжни сини очи и огромни руси мустаци.

— Момчетата още не са се върнали — отбеляза той, като влезе и седна на края на кухненската маса. — Ще им трябват още двайсетина минути, за да пристигнат с велосипедите.

Люси се усмихна.

— Те явно твърдо са решили да не пропуснат нищо.

— Не можем да ги упрекваме. Искам да кажа, че се сблъскват с първото следствие, когато са все още твърде млади, и то в собственото си семейство.

— Имате ли нещо против да станете от масата, господин Истли? Искам да поставя тук тавата.

Брайън се подчини.

— Тази мазнина изглежда ужасно гореща. Какво смятате да сложите в нея?

— Йоркширски пудинг.

— Добрият стар Йоркшир. Говеждо печено от стара Англия, това ли е менюто за днес?

— Да.

— Всъщност погребален пирог с месо. Мирише приятно — подуши одобрително той. — Нали не възразявате да си побъбрим?

— Ако сте дошли да помагате, бих предпочела наистина да го правите — тя извади тиган от фурната. — Ето, обърнете картофите, за да се зачервят и от другата страна.

Брайън се подчини с готовност.

— Всичките тези неща така ли си съскаха, докато бяхме на следствието? Какво ли щеше да стане, ако бяха изгорели!

— Малко вероятно е. Фурната има терморегулатор.

— Нещо като електрически мозък, а? Така ли е?

Люси погледна бързо към него.

— Точно така. Сега пъхнете тавата във фурната. Ето, вземете ръкавицата. На втория рафт, искам йоркширският пудинг да се пече най-горе.

Брайън се подчини. Чу се писклив звук.

— Изгорихте ли се?

— Съвсем малко. Няма значение. Колко опасно занимание е готвенето!

— Предполагам, че никога не си готвите сам.

— Напротив, правя го, и то твърде често. Но не и неща от този род. Мога да сваря яйце, ако не забравя да погледна часовника. Мога също да правя и яйца с бекон. Мога да сложа пържола на грила или да си отворя консерва със супа. В апартамента си имам една от онези малки електрически фурнички.

— В Лондон ли живеете?

— Ако може да се нарече живот — да.

Тонът му беше унил. Наблюдаваше как Люси изсипва в съда сместа за йоркширския пудинг.

— Това ме развесели — каза той и въздъхна.

След като непосредствените й задължения свършиха, Люси го погледна с повече внимание.

— Кое — кухнята?

— Напомня ми нашата кухня у дома, когато бях момче.

Изведнъж Люси забеляза, че у Брайън Истли има нещо тъжно. Когато го погледна по-отблизо, тя разбра, че той беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото. Сигурно наближаваше четирийсетте. Беше й трудно да мисли за него като за бащата на Алегзандър. Напомняше й за безбройните млади пилоти през войната, когато бе на четиринайсет години — възраст, в която всичко й правеше впечатление.

Израснала в един следвоенен свят, имаше чувство, че Брайън не беше живял — сякаш годините просто го бяха подминали. Следващите му думи го потвърдиха. Той отново се бе отпуснал на кухненската маса.

— Труден свят — отбеляза, — нали? Имам предвид, че не е лесно да се ориентираш в него. Виждате ли, не съм подготвен за подобно нещо.

Люси си спомни какво й беше разказала Ема.

— Били сте летец изтребител, нали? — попита тя. — Получили сте орден за особени заслуги.

— Ето кое те обърква. Получаваш някакъв орден, а после хората се опитват да ти улеснят живота. Дават ти работа и така нататък. Много мило от тяхна страна. Всичко това обаче са административни служби, а теб просто не те бива за тях. Да седиш на бюро, затънал в цифри. Имах свои идеи, разбирате ли, опитах едно-друго. Но не можеш да получиш подкрепа. Не можеш да накараш момчетата да дойдат и да дадат парите. Ако имах малко капитал…

Той се замисли.

— Не познавахте Еди, нали? Съпругата ми. Разбира се, че не сте я познавали. Различаваше се много от всички тези тук. Беше по-млада. Участваше в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили. Винаги казваше, че баща й е малко смахнат. Знаете, че е така. Дяволски стиснат относно парите. Като че ли може да ги отнесе със себе си. Когато умре, ще бъдат поделени. Делът на Еди ще бъде за Алегзандър, разбира се, но той няма да може да се докосне до състоянието, докато не стане на двайсет и една години.

— Съжалявам, бихте ли станали отново от масата? Искам да я подредя и да приготвя соса.

В този момент Алегзандър и Стодарт-Уест пристигнаха порозовели и останали без дъх.

— Здравей, Брайън — обърна се мило Алегзандър към баща си. — Ето къде си бил. Страхотно говеждо, казвам ти. Има ли йоркширски пудинг?

— Да, има.

— В училище ни дават отвратителен йоркширски пудинг — много клисав.

— Недей да ми пречиш — нареди Люси. — Искам да направя соса.

— Направете много сос. Може ли да напълните две купи?

— Да.

— Добреее — заяви Стодарт-Уест, произнасяйки внимателно думата.

— Не го обичам рядък — загрижено каза Алегзандър.

— Няма да бъде рядък.

— Тя е страхотна готвачка — информира Алегзандър баща си.

За момент Люси доби впечатлението, че ролите им са разменени. Алегзандър говореше като нежен баща на сина си.

— Можем ли да ви помогнем, госпожице Айлсбароу? — учтиво попита Стодарт-Уест.

— Да. Алегзандър, иди и удари гонга. Джеймс, отнеси този поднос в трапезарията. А вие, мистър Истли, бихте ли взели месото? Аз ще донеса картофите и йоркширския пудинг.

— Тук е човекът от Скотланд Ярд — отбеляза Алегзандър. — Мислите ли, че ще обядва с нас?

— Зависи какво е решила леля ти.

— Мисля, че леля Ема не би имала нищо против… Тя е много гостоприемна. Но смятам, че на чичо Харолд няма да му хареса. Той много се е стегнал от убийството.

Алегзандър излезе с подноса, като пътьом прибави още малко информация:

— Господин Уимборн е в библиотеката заедно с човека от Скотланд Ярд. Но няма да остане за обед. Каза, че трябвало да се връща в Лондон. Хайде, Стодърс. О, той е отишъл да удари гонга.

В този момент се чу и звънът. Стодарт-Уест беше майстор. Даде всичко от себе си и прекрати разговорите.

Брайън донесе месото, Люси го последва със зеленчуците, а после се върна в кухнята, за да вземе двете препълнени купи със сос.

Господин Уимборн стоеше прав във вестибюла и си слагаше ръкавиците, когато Ема бързо слезе по стълбите.

— Сигурен ли сте, че няма да останете за обед, господин Уимборн? Всичко е готово.

— Не, имам важна среща в Лондон. Влакът е с вагон-ресторант.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — с благодарност отбеляза Ема.

Двамата полицейски служители излязоха от библиотеката.

Господин Уимборн взе ръката на Ема.

— Няма за какво да се безпокоите, скъпа — каза той. — Да ти представя инспектор Крадък от Ню Скотланд Ярд, който е дошъл, за да се заеме със случая. Той ще дойде отново в два и петнайсет, за да ви разпита във връзка с някои факти, които биха му помогнали в разследването. Както обаче ти казах, няма за какво да се тревожиш — той погледна към Крадък. — Мога ли да повторя на госпожица Кракънторп това, което ми обяснихте?

— Разбира се, сър.

— Инспектор Крадък току-що ми каза, че почти сигурно престъплението не е извършено от местен човек. Убитата жена може би е дошла от Лондон и по всяка вероятност е била чужденка.

Ема Кракънторп отвърна рязко:

— Чужденка! Французойка ли е била?

Господин Уимборн определено възнамеряваше изявлението му да прозвучи успокояващо. Той погледна леко изненадан. Очите на Дърмът Крадък бързо се преместиха от него към лицето на Ема.

Зачуди се защо тя стигна до заключението, че убитата жена е била французойка, и защо тази мисъл я разстрои толкова много.