16:50 от Падингтън

Глава деветнайсета

— Не може да се каже, че е окончателно — отбеляза сержант Уедъръл с обичайния си мрачен тон.

Крадък препрочиташе доклада с алибито на Харолд Кракънторп за 20 декември.

— Нищо не се потвърждава — с въздишка отбеляза Крадък.

— Бил е на вечерята в клуб-ресторанта, но си е тръгнал доста рано, преди да свършат речите.

— А жп гарите?

Оттам обаче не научиха нищо — нито от Бракхамптън, нито от Падингтън. Бяха изминали близо четири седмици и съществуваше малка вероятност някой да си спомни нещо.

Крадък въздъхна и протегна ръка към доклада за Седрик. И там нищо не беше потвърдено, макар един шофьор на такси да си припомни, но не съвсем категорично, че същия ден, по някое време следобед, е возил пътник до Падингтън, „който донякъде приличаше на този човек. Мръсни панталони, разрошена коса. Малко ругаеше и псуваше, тъй като таксите се били покачили от последното му идване в Англия“. Не беше забравил, защото през този ден кон на име Ролър спечелил в надбягванията, а той бил заложил на него прилична сума. Веднага щом оставил господина, чул това по радиото и незабавно се отправил към вкъщи да празнува.

— Да благодарим на Бога за конните надбягвания! — възкликна Крадък, като остави доклада настрана.

— А сега, ето го и Алфред — каза сержант Уедъръл.

Някаква нотка в гласа му накара Крадък да го погледне внимателно. Уедъръл имаше доволния вид на човек, който е запазил най-интересната новина за края. Като цяло проверката бе незадоволителна. Алфред живееше сам в апартамента си и излизаше и се прибираше по различно време. Съседите му не бяха любопитни, а и работеха като чиновници и през целия ден ги нямаше вкъщи. Към края на доклада обаче показалецът на Уедъръл посочи последния параграф.

— Алфред? — попита Крадък, оставяйки доклада. — Алфред? Недоумявам.

— Съвпада точно — изтъкна Уедъръл.

Крадък кимна. Да, Алфред би могъл да пътува с влака в 16:33 часа за Бракхамптън и по пътя да извърши убийство. После би могъл да се върне с автобуса до „Лоуд ъф Брикс“. Не беше изключено да си е тръгнал оттам в 21:30 часа и да е разполагал е достатъчно време, за да отиде до Ръдърфорд Хол, да премести тялото от насипа в саркофага, да се прибере в Бракхамптън и да вземе влака обратно за Лондон в 23:55 часа. Някой от бандата на Дики Роджърс дори би могъл да му помогне да премести тялото, макар че Крадък се съмняваше в това. Неприятна пасмина, но не бяха убийци.

— Алфред? — повтори замислено той.

В Ръдърфорд Хол имаше събиране на семейство Кракънторп. Харолд и Алфред бяха пристигнали от Лондон и след малко вече разговаряха на висок глас, а настроението бе приповдигнато.

По своя инициатива Люси приготви коктейл в кана с лед и я отнесе в библиотеката. Гласовете се чуваха отчетливо във вестибюла и от тях ставаше ясно, че към Ема се отправят доста остри упреци.

— Грешката е изцяло твоя, Ема — сърдито кънтеше басът на Харолд. — Недоумявам как може да си толкова късогледа и глупава. Ако не беше занесла писмото в Скотланд Ярд, откъдето започна всичко…

— Сигурно не си била на себе си — прозвуча остро гласът на Алфред.

— Стига сте я тормозили — намеси се Седрик. — Било каквото било. Щеше да бъде по-подозрително, ако бяха идентифицирали жената като изчезналата Мартин и ние всички бяхме мълчали за писмото.

— Добре е за теб, Седрик — сърдито отбеляза Харолд. — Бил си извън страната на двайсети, деня, за който разпитват. Но е крайно неудобно за Алфред и за мен. За щастие аз си спомням къде съм бил и какво съм правил този следобед.

— Убеден съм в това — отвърна Алфред. — Сигурен съм, че ако ти беше планирал убийството, щеше да си подготвиш алибито много внимателно.

— Ясно е, че ти не си такъв — студено отвърна Харолд.

— Зависи — поясни Алфред. — Всичко друго е за предпочитане пред желязното алиби, ако то всъщност не е такова. Много ги бива при установяването на подобни неща.

— Ако намекваш, че аз съм убил жената…

— О, я престанете всички, не съм бил извън Англия на двайсети — заяви Седрик. — И в полицията знаят. Така че всички сме заподозрени.

— Ако Ема не беше…

— Не започвайте пак! — извика Ема.

Доктор Куимпър излезе от кабинета, където се беше затворил със стария господин Кракънторп. Погледът му попадна върху каната в ръцете на Люси.

— Какво е това? Празненство?

— По-скоро опит за успокояване на духовете. Въвлечени са в ожесточен спор.

— Взаимни обвинения?

— По-скоро насочени срещу Ема.

Доктор Куимпър въпросително вдигна вежди.

— Така ли? — взе каната от ръцете на Люси, отвори вратата на библиотеката и влезе. — Добър вечер.

— О, доктор Куимпър, може ли да поговоря с вас?

Беше гласът на Харолд, силен и раздразнен.

— Бих искал да знам какво сте имали предвид, като сте се намесили в един личен, семеен въпрос и сте накарали сестра ми да иде в Скотланд Ярд?

Доктор Куимпър спокойно обясни:

— Госпожица Кракънторп ми поиска съвет и аз й го дадох. По мое мнение е постъпила съвсем правилно.

— Осмелявате се да твърдите…

— Момиче! — беше познатото обичайно обръщение на стария Кракънторп. Той надничаше откъм кабинета зад Люси.

Тя се обърна доста неохотно.

— Да, господин Кракънторп?

— Какво ще имаме за вечеря днес? Искам къри. Правиш много хубаво къри. Цяла вечност не сме яли къри.

— Момчетата не обичат къри.

— Момчетата… момчетата… Какво ме интересуват момчетата? Важен съм аз. А и момчетата вече заминаха, слава Богу. Искам хубаво горещо къри, чуваш ли?

— Добре, господин Кракънторп, ще го имате.

— Чудесно! Ти си добро момиче, Люси. Грижи се за мен и аз ще се погрижа за теб.

Люси се върна в кухнята. Остави фрикасето, което беше предвидила, и започна да подготвя продуктите за кърито. Входната врата хлопна и през прозореца тя видя как доктор Куимпър сърдито закрачи от къщата към колата си, качи се в нея и потегли.

Люси въздъхна. Липсваха й момчетата. Донякъде й липсваше и Брайън.

Е, добре. Седна и започна да бели гъбите.

Във всеки случай, ще сервира на семейството страшно вкусна вечеря.

Нахрани зверовете!

Беше три часът през нощта, когато доктор Куимпър вкара колата си в гаража и влезе в къщата, като уморено притвори входната врата. Госпожа Джош Симпкинс беше родила две чудесни здрави близначета, които се прибавиха към досегашния осемчленен състав на семейството. Господин Симпкинс не прояви възторг при появяването им. „Две близначета — мрачно отбеляза той. — Каква е ползата от тях? Виж, ако са четири, е по-друго. Изпращат ти най-различни неща, идват журналисти, появяват се снимки по вестниците, а казват, че и Нейно Величество изпращала поздравителна телеграма. А какво са двама близнаци? Да храниш вместо една — две усти. В семейството ни никога не е имало близнаци, нито пък в семейството на жената. Някак си не е честно“.

Доктор Куимпър се качи в спалнята си и започна да се съблича. Погледна си часовника. Три и пет. Оказа се неочаквано трудна работа да изкара на бял свят тези близнаци, но всичко мина добре. Прозя се. Беше изморен, много изморен. С удоволствие погледна към леглото.

В този момент телефонът иззвъня. Докторът изруга и вдигна слушалката.

— Доктор Куимпър?

— На телефона.

— Тук е Люси Айлсбароу от Ръдърфорд Хол. Мисля, че ще е най-добре да дойдете. Изглежда всички са се разболели.

— Разболели? Как? Какви са симптомите?

Люси го осведоми.

— Идвам веднага. Междувременно… — той й даде бързи и точни инструкции.

После бързо навлече дрехите си, сложи още някои неща в чантата за първа помощ и веднага тръгна към колата си.

Около три часа по-късно докторът и Люси, и двамата доста изтощени, седяха в кухнята пред две големи чаши кафе.

— Уха! — доктор Куимпър пресуши своята и шумно я остави върху чинийката. — Имах нужда от това. Госпожице Айлсбароу, хайде сега да разгледаме факлите.

Люси го погледна. Следите на умората личаха ясно по лицето му и го правеха да изглежда по-възрастен за неговите четирийсет и четири години, черната коса по слепоочията му бе посребрена, а под очите му имаше сенки.

— Доколкото мога да преценя, те ще се оправят. Но искам да знам как стана всичко? Кой приготви вечерята?

— Аз — отвърна Люси.

— Каква беше тя? Подробно.

— Супа от гъби. Пиле с ориз и къри. Десерт от подсладено вино с каймак. Накрая пилешки дробчета и бекон.

— Canapes Diane — неочаквано уточни доктор Куимпър.

Люси се усмихна едва забележимо.

— Да, Canapes Diane.

— Добре, да разгледаме всичко. Супа от гъби — предполагам, от консерва?

— Не, разбира се. Аз я приготвих.

— Вие я приготвихте? От какво?

— Четвъртинка гъби, пилешки бульон, мляко, запръжка от масло и брашно и лимонов сок.

— Аха. Вероятно всеки би казал: „Трябва да е от гъбите“.

— Не беше от гъбите. Аз също ядох малко супа, а съм съвсем добре.

— Да, вие сте съвсем добре. Не съм забравил.

Люси се изчерви.

— Ако искате да кажете…

— Не. Вие сте интелигентно момиче. И вие щяхте да пъшкате там, горе, ако имах предвид това, което си мислите. Както и да е, аз знам всичко за вас. Погрижих се да събера сведения.

— Защо, за бога, сте го направили?

Доктор Куимпър присви строго устни.

— Защото съм си поставил за цел да се информирам за хората, които идват и се установяват тук. Вие сте почтена млада жена, която върши тази работа, за да си изкарва прехраната, и изглежда, преди да дойдете тук, никога не сте имали никакви контакти със семейство Кракънторп. Така че не сте приятелка нито на Седрик, нито на Харолд, нито на Алфред, дошла да им помогне да свършат една малко мръсна работа.

— Наистина ли мислите…

— Мисля си много неща — отвърна Куимпър. — Но трябва да бъда внимателен. Това й е най-лошото на лекарската професия. Хайде да продължаваме. Пиле с къри. Ядохте ли от него?

— Не. Когато човек готви къри, изглежда се чувства нахранен само от миризмата. Разбира се, опитах го. Вечерях супа и малко десерт.

— Как сервирахте десерта?

— В отделни чаши.

— Колко от тях вече са прибрани?

— Ако искате да кажете измити — всичко е измито и подредено.

Доктор Куимпър изпъшка.

— Ето кое се нарича престараване.

— Да, разбрах го, след като се случи това, но боя се, че е точно така.

— Какво е останало от вечерята?

— В една купа в килера има малко от кърито. Смятах да го използвам за пикантната супа, която предвиждах за вечеря. Остана и от супата е гъби. Но от десерта и от солените неща, сервирани след него — нищо.

— Ще взема супата и кърито. А сос? Имаше ли и сос към яденето?

— Да, в едно от тези глинени гърнета.

— Ще взема малко и от него — изправи се той. — Ще се кача горе да ги погледна пак. Ще можете ли да удържите крепостта до сутринта? Хвърляйте им по едно око. До осем часа ще изпратя сестра с необходимите указания.

— Бих искала да ми кажете веднага. Мислите ли, че става дума за хранително отравяне или… или… просто за отравяне?

— Вече ви казах. Лекарите не могат да мислят — те трябва да бъдат сигурни. Ако има положителен резултат от изследването на тези храни, имам право да изразя мнение. В противен случай…

— В противен случай? — повтори Люси.

Доктор Куимпър сложи ръка на рамото й.

— Грижете се за двама души по-специално — подчерта докторът. — За Ема. Не бих искал да се случи нещо на Ема… — в гласа му имаше вълнение, което той не успя да скрие. — Тя дори още не е започнала да живее. А знаете ли, хора като Ема Кракънторп са солта на земята… Ема… Да, Ема означава много за мен. Никога не съм й го казвал, но ще го направя. Грижете се за нея.

— Можете да бъдете спокоен — увери го Люси.

— Грижете се и за стария. Не мога да кажа, че е от любимите ми пациенти, но все пак ми е пациент и проклет да съм, ако позволя да бъде премахнат, защото някой от противните му синове, или може би и тримата, искат да си отиде от този свят, за да разполагат с парите му.

Той внезапно й хвърли шеговит поглед.

— Така. Много се разприказвах. Бъдете добро момиче, дръжте си очите отворени, но си затваряйте устата.

Инспектор Бейкън изглеждаше разстроен.

— Арсен? — попита той. — Арсен?

— Да, в кърито. Тук има от него — за вашите хора, да го видят. Направих само най-обикновено изследване на малко количество, но резултатът е абсолютно категоричен.

— Значи става дума за отровител?

— Така изглежда — студено отвърна Куимпър.

— И всички са пострадали, е изключение на онази госпожица Айлсбароу.

— С изключение на госпожица Айлсбароу.

— Изглежда малко подозрително.

— Какъв мотив би могла да има?

— Може да е смахната — предположи инспектор Бейкън. — Някои външно изглеждат напълно нормални и въпреки това са си побъркани, така да се каже.

— Госпожица Айлсбароу не е ненормална. Говоря ви като медицинско лице. Тя е толкова нормална, колкото сме ние двамата с вас. Ако госпожица Айлсбароу е сложила арсен в кърито на семейството, тя би го направила поради някаква причина. Нещо повече, тъй като е доста интелигентна млада жена, би се постарала да не бъде единственият човек, който не е пострадал. Би постъпила така, както всеки умен отровител щеше да направи — да хапне съвсем малко от отровното къри, а после да преувеличи симптомите.

— И тогава вие нямаше да можете да познаете?

— Че е отровена в по-малка степен от останалите? Вероятно не. Хората реагират различно на отровите. Едно и също количество би предизвикало по-силна реакция у някои хора, а у други — не. Разбира се — весело добави доктор Куимпър, — когато пациентът почине, може да се прецени почти съвсем точно какво количество е приел.

— Тогава излиза, че… — инспектор Бейкън замълча, формулирайки мисълта си. — Излиза, че в семейството може би има някой, който вдига по-голям шум, отколкото трябва — някой, който се смесва с останалите, за да избегне подозренията. Как ви се струва, а?

— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Именно затова ви съобщавам. Сега нещата са във ваши ръце. Изпратил съм там сестра, на която имам доверие, но тя не може да бъде навсякъде по едно и също време. Според мен никой не е поел достатъчно отрова, за да умре.

— Отровителят е сгрешил, така ли?

— Не. Струва ми се по-вероятно, че намерението му е било да сложи в кърито толкова отрова, че да прилича на хранително отравяне, за което виновни могат да бъдат гъбите. Хората винаги се плашат от възможността да се отровят с гъби. После при някого нещата могат да вземат лош обрат и той да умре.

— Понеже му е била дадена допълнителна доза?

Докторът кимна.

— Ето защо ви уведомявам незабавно, затова и изпратих специална сестра да поеме нещата в свои ръце.

— Тя знае ли за арсена?

— Разбира се. И тя, и госпожица Айлсбароу. Вие, естествено, най-добре познавате работата си, но ако бях на ваше място, щях да отида там и съвсем открито да им кажа, че страдат от отравяне с арсен. Вероятно това ще всели страх от Бога у нашия убиец и той не би посмял да довърши плана си. Навярно се е осланял на теорията за хранително отравяне.

Телефонът на бюрото на инспектора иззвъня. Той го вдигна и каза:

— Добре. Свържете ме — после се обърна към Куимпър. — На телефона е сестрата. Да, здравейте! Разговаряте с… Какво? Сериозно влошаване?… Да… В момента доктор Куимпър е при мен… Ако искате да го чуете…

Той подаде слушалката на доктора.

— Куимпър е на телефона… Ясно… Да… Точно така… Продължавайте по същия начин. Идваме.

Той остави слушалката и се обърна към Бейкън.

— Кой е?

— Алфред — отговори Куимпър. — Мъртъв е.