16:50 от Падингтън

Глава двайсет и шеста

— И така, Елспет, ясно ти е какво точно искам да направиш?

— Ясно ми е — отвърна госпожа Магликъди, — но искам да ти кажа, Джейн, че ми изглежда малко странно…

— Въобще не е странно — прекъсна я госпожица Марпъл.

— Е, така мисля. Пристигаш в някоя къща и почти веднага питаш дали може да се качиш, ъъъ, до тоалетната.

— Времето е много студено — изтъкна госпожица Марпъл, — а и в крайна сметка, възможно е да си яла нещо, което не ти е понесло и… ъъъ… ти се налага да отидеш до тоалетната. Искам да кажа, че тези неща се случват. Помня как веднъж горката Луиза Фелби дойде да ме види и само за половин час й се наложи да отиде до тоалетната пет пъти — между другото добави госпожица Марпъл. — Причината беше развалено месо, печено в тесто по корнуолски.

— Поне да ми беше казала какво целиш, Джейн — продължаваше госпожа Магликъди.

— Точно това не искам да направя — отвърна й госпожица Марпъл.

— Колко си досадна, Джейн. Първо ме караш да измина целия този път обратно до Англия, преди да…

— Съжалявам — отвърна госпожица Марпъл, — но нямаше друг начин. Всеки момент някой друг може да бъде убит. Да, знам, че всички са нащрек и полицията взема всякакви предпазни мерки, но винаги съществува възможност убиецът да се окаже по-умен, отколкото предполагат. Така че, нали разбираш, Елспет, твой дълг беше да се върнеш. В крайна сметка, възпитани сме да изпълняваме дълга си, нали?

— Да, разбира се — съгласи се госпожа Магликъди. — На младини бяха много строги с нас.

— Вече всичко е наред. А, ето че пристигна и таксито — каза госпожица Марпъл, когато чу слабия звук на автомобилен клаксон пред къщата.

Госпожа Магликъди навлече дебелото си палто в цвят меланж, а госпожица Марпъл се уви добре в многобройните си шалове и шалчета. После двете дами се качиха в колата и потеглиха за Ръдърфорд Хол.

— Кой ли може да идва? — попита Ема, поглеждайки през прозореца, когато таксито премина край него. — Мисля, че е старата леля на Люси.

— Каква досада! — възкликна Седрик.

Беше се излегнал на един голям стол и преглеждаше „Кънтри Лайф“. Краката му почиваха върху камината.

— Кажи й, че те няма вкъщи.

— Като ме караш да й кажа, че не съм вкъщи, дали смяташ, че мога да изляза и да го направя! Или да изпратя Люси?

— Не се сетих за това — отвърна Седрик. — Предполагам, че съм мислел за времето на икономките и прислужниците, ако изобщо сме имали такива. Май че си спомням един прислужник отпреди войната. Имаше някаква история с готвачката, заради която настана голяма шумотевица. Няма ли някоя от онези стари вещици, които идват да чистят къщата?

В този момент обаче вратата отвори госпожа Харт, дошла следобед в къщата, за да излъска съдовете. Влезе госпожица Марпъл, приятно възбудена, цялата увита в шалове и шалчета, придружена от една строга личност.

— Надявам се — започна госпожица Марпъл, поемайки ръката на Ема, — че не се натрапваме. Разбирате ли, вдругиден си заминавам и просто не можех да не дойда да се сбогувам и да ви благодаря още веднъж за добротата ви към Люси. О, щях да забравя. Мога ли да ви представя моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ми е на гости.

— Приятно ми е — каза госпожа Магликъди и погледна много внимателно Ема, а после отмести очи към Седрик, който вече беше станал на крака. В този миг влезе Люси.

— Лельо Джейн, изобщо нямах представа…

— Трябваше да дойда да си взема довиждане с госпожица Кракънторп — обясни госпожица Марпъл, обръщайки се към нея, — която беше много, много мила с теб, Люси.

— По-скоро Люси беше много любезна с нас — уточни Ема.

— Да, наистина — намеси се Седрик. — Използвахме я като роб. Да обслужва болните, да тича нагоре-надолу, да готви разни диетични каши…

Госпожица Марпъл го прекъсна:

— Много съжалявам за вашето заболяване. Надявам се, че вече сте се възстановили, госпожице Кракънторп?

— О, вече сме съвсем добре — отговори Ема.

— Люси ми каза, че сте били много болни. Отравянето е храна е толкова опасно! Разбрах, че е било от гъби.

— Причината е малко загадъчна — поясни Ема.

— Не й вярвайте — намеси се Седрик. — Обзалагам се, че сте чули слуховете, които пълзят наоколо, госпожице… ъъъ…

— Марпъл — помогна му госпожица Марпъл.

— Та както казах, обзалагам се, че сте чули слуховете. Нищо по-добре от арсена не може да причини малко емоции в района.

— Седрик, бих искала да млъкнеш — скастри го Ема. — Знаеш, че инспектор Крадък каза…

— Ха! — възкликна Седрик. — Всеки знае. Дори и вие сте чули нещо, нали? — той се обърна към госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.

— Лично аз — отбеляза госпожа Магликъди, — току-що се върнах от чужбина. Завчера — уточни тя.

— А, значи още не знаете за местния скандал. Арсен в яденето с къри, ето какво стана. Басирам се, че лелята на Люси е осведомена за всичко.

— Ами — започна госпожица Марпъл — чух, разбира се, някой подхвърли нещо, но по никакъв начин не исках да ви притеснявам, госпожице Кракънторп.

— Не трябва да обръщате внимание на брат ми — каза Ема. — Той просто обича да кара хората да се чувстват неудобно.

Докато говореше, тя нежно го погледна.

Вратата се отвори и в стаята влезе господин Кракънторп, потраквайки сърдито с бастуна си.

— Къде е чаят? Защо не е готов? Хей, момиче! — обърна се той към Люси. — Защо още не си донесла чая?

— Готов е, господин Кракънторп. Веднага ще го сервирам. Тъкмо подреждах масата.

Люси отново излезе, а господин Кракънторп беше представен на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.

— Обичам да ми бъде сервирано навреме — подчерта той. — Точност и икономия — ето моя девиз.

— Твърде полезен — съгласи се госпожица Марпъл, — особено днес, при големите данъци и какво ли не още.

Господин Кракънторп изсумтя:

— Данъци! Не ми говорете за тези обирджии. Нещастен бедняк — ето какво съм аз. И ще става още по-лошо. Почакай и ще видиш, момчето ми — обърна се той към Седрик. — Когато получиш имението, хващам се на бас десет към едно, че социалистите ще ти го вземат и ще го превърнат в благотворителен център или нещо подобно. И ще прибират целия ти доход, за да го поддържат.

Люси се появи отново с подноса с чая, следвана от Брайън Истли, който държеше още един поднос със сандвичи, хляб с масло и кейк.

— Какво е това? Какво е това? — господин Кракънторп изследваше подноса. — Кейк с глазура? Празник ли има днес? Никой нищо не ми е казал.

Лицето на Ема леко порозовя.

— Доктор Куимпър ще дойде на чай, татко. Днес има рожден ден.

— Рожден ден? — изсумтя отново старецът. — И какво, като има рожден ден? Рождените дни са за децата. Никога не броя рождените си дни и няма да позволя на никого да ги празнува.

— Много по-евтино е — съгласи се Седрик. — Спестяваш пари от свещите за тортата.

— Стига, момче — смъмри го господин Кракънторп.

Госпожица Марпъл се ръкуваше с Брайън Истли.

— Разбира се, чувала съм за вас от Люси. О, Боже, така силно ми напомняте за някого, когото познавах в Сейнт Мери Мийд. Това е селото, където живея от дълги години. Казваше се Рони Уелс — синът на адвоката. Някак си не успя да свикне, когато влезе в бизнеса на баща си. Замина за Източна Африка и започна да се занимава с превозване на лодки с товари по езерото Виктория. А дали не беше Албърт? За съжаление не успя и пропиля целия си капитал. Много неприятно. Не ви е някакъв роднина, предполагам? Приликата е толкова голяма.

— Не — отвърна Брайън, — мисля че нямам роднини с фамилия Уелс.

— Беше сгоден за едно много симпатично момиче — продължи госпожица Марпъл. — Много разумно. Тя се опита да го разубеди, но той не я послуша. Разбира се, сгреши. Жените притежават здрав разум, когато въпросът опре до пари. Не чак за сложни финанси. Никоя жена не разбира от това, така казваше скъпият ми баща. Става дума за най-обикновени лири, шилинги, пенита. Какъв хубав изглед имате! — добави тя, като се приближи до прозореца и погледна през него. Ема я последва. — Толкова голям парк! Колко живописно изглежда добитъкът на фона на дърветата. Човек никога не би помислил, че се намира сред града.

— Ние сме един анахронизъм — обясни Ема. — Ако сега прозорците бяха отворени, щяхте да чуете шума на градския транспорт.

— О, разбира се. Шум има навсякъде. Дори и в Сейнт Мери Мийд. Сега сме съвсем близо до едно летище, а как прелитат отгоре тези реактивни самолети! Много е страшно! Неотдавна две от стъклата на малкия ми парник се счупиха. Била премината звуковата бариера, или нещо такова, но никога няма да разбера какво точно означава това.

— Наистина е съвсем просто — намеси се с приятен глас Брайън, като се приближи към тях. — Разбирате ли, ето как става…

Госпожица Марпъл изпусна чантата си, а Брайън учтиво я вдигна. Междувременно госпожа Магликъди се приближи до Ема и промърмори измъчено:

— Дали бих могла да се кача горе до… ъъъ… за малко?

Терзанието й беше съвсем искрено, тъй като госпожа Магликъди ненавиждаше задачата, която изпълняваше в момента.

— Разбира се — отвърна Ема.

— Ще ви заведа — предложи Люси.

Двете с госпожа Магликъди излязоха от стаята.

— Много е студено да се шофира днес — поясни разсеяно госпожица Марпъл.

— Що се отнася до звуковата бариера — продължаваше Брайън, — тя представлява нещо като… О, ето го и Куимпър.

Докторът пристигна с колата си. Влезе в стаята, като търкаше ръце и изглеждаше премръзнал.

— Мисля, че ще вали сняг — каза той. — Здравейте, Ема, как сте? Мили боже, какво е всичко това?

— Приготвихме торта за рождения ви ден — обясни Ема. — Не си ли спомняте? Казахте ми, че днес имате рожден ден.

— Не очаквах! — възкликна Куимпър. — Толкова време мина, ами да, трябва да има шестнайсет години, откакто никой не се е сещал за рождения ми ден.

Изглеждаше развълнуван и сякаш се чувстваше неудобно.

— Познавате ли госпожица Марпъл? — представи го Ема.

— О, да — отвърна госпожица Марпъл. — Срещнахме се тук, а после докторът дойде да ме види преди няколко дни, когато бях настинала. Беше много мил.

— Надявам се, че вече сте се възстановили — осведоми се докторът.

Госпожица Марпъл го увери, че се чувства съвсем добре.

— Напоследък не сте идвали при мен, Куимпър — намеси се господин Кракънторп. — Бих могъл и да умра, като не ми обръщате внимание!

— Скоро не ви виждам да умрете — отвърна Куимпър.

— И не смятам да го направя. Хайде да пием чай. Какво чакаме?

— Моля ви — обади се госпожица Марпъл, — не чакайте приятелката ми. Ще се почувства много неудобно.

Всички седнаха и започнаха с чая. Госпожица Марпъл прие поднесеното й парче хляб с масло, а после взе и сандвич.

— От какво са…? — поколеба се тя.

— От риба — обясни Брайън. — Помагах при приготвянето им.

Господин Кракънторп се изкикоти.

— От отровна риба — каза той. — Ето от какво са. Яжте ги на свой риск.

— Моля те, татко!

— Трябва да внимавате какво ядете в тази къща — обърна се господин Кракънторп към госпожица Марпъл. — Двама от синовете ми бяха убити като мухи. Кой върши това? Ето какво искам да знам.

— Не му обръщайте внимание — заяви Седрик, като отново подаваше чинията на госпожица Марпъл. — Казват, че малко арсен подобрявал тена на лицето, стига да не прекали човек.

— Сам изяж един сандвич, момче.

— Искаш да бъда официалният дегустатор? — попита Седрик. — Добре тогава.

Той взе един сандвич и го пъхна целия в устата си. Госпожица Марпъл се засмя кокетно, както подобава на една дама, и също си взе един. Отхапа и каза:

— Наистина мисля, че е много храбро от ваша страна да си правите такива шеги. Да, действително смятам, че е много храбро. Толкова ценя това качество!

Внезапно отвори уста и започна да се дави.

— Кост от риба — произнесе сподавено тя, — в гърлото ми.

Куимпър бързо стана. Насочи се към нея, премести я назад към прозореца и я накара да си отвори устата. Извади калъф от джоба си и измъкна от него някакъв пинцет. С професионално умение той надникна в гърлото на възрастната дама. В този миг вратата се отвори и госпожа Магликъди влезе, придружена от Люси. Госпожа Магликъди изведнъж ахна, като видя живата картина пред очите си — госпожица Марпъл облегната назад, а докторът — хванал я за гърлото и наклонил назад главата й.

— Но това е той! — извика госпожа Магликъди. — Мъжът от влака!

С невероятна бързина госпожица Марпъл се изплъзна от доктора и отиде до приятелката си.

— Бях сигурна, че ще го познаеш, Елспет! — възкликна тя. — Не, не казвай нищо повече!

Тя се обърна триумфално към доктор Куимпър:

— Вие не знаехте, нали, докторе, че някой ви е видял, когато душахте онази жена във влака. Това е била моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ви е видяла. Разбирате ли? Видяла ви е със собствените си очи. Пътувала е с друг влак, който в този момент се е движел паралелно с вашия.

— Какво, по дяволите, говорите? — пристъпи бързо доктор Куимпър към госпожа Магликъди, но госпожица Марпъл отново ловко застана помежду им.

— Да — каза тя. — Видяла ви е, разпозна ви и ще се закълне в съда. Струва ми се, не се случва често някой наистина да види как се извършва престъпление. Разбира се, обикновено се търсят косвени улики. Но в този случай условията бяха твърде необичайни. В действителност е имало очевидец на престъплението.

— Подла стара вещица! — изръмжа доктор Куимпър и се хвърли към госпожица Марпъл, но този път Седрик го хвана за рамото.

— Значи вие сте дяволът убиец, така ли? — каза той, като го обърна към себе си. — Никога не съм ви харесвал, смятах ви за опак човек, но Господ ми е свидетел, въобще не съм ви подозирал.

Брайън Истли бързо се притече на помощ на Седрик. От по-отдалечената врата в стаята влязоха инспектор Крадък и инспектор Бейкън.

— Доктор Куимпър — каза Бейкън, — трябва да ви предупредя…

— По дяволите вашето предупреждение — прекъсна го Куимпър. — Мислите ли, че някой ще повярва на думите на две стари жени? Чувал ли е някой подобни глупости за някакъв влак?

Госпожица Марпъл отговори:

— Елспет Магликъди незабавно съобщи на полицията за убийството на 20 декември и даде описание на мъжа.

Неочаквано доктор Куимпър сви рамене:

— Дяволски късмет!

— Но… — започна госпожа Магликъди.

— Замълчи, Елспет! — смъмри я госпожица Марпъл.

— Защо ще искам да убивам съвършено непозната жена? — попита доктор Куимпър.

— Тя не е била непозната за вас — отвърна инспектор Крадък. — Била ви е съпруга.