16:50 от Падингтън

Глава петнайсета

Инспектор Крадък имаше среща с Харолд Кракънторп в кабинета му и двамата със сержант Уедъръл пристигнаха навреме. Кабинетът се намираше на четвъртия етаж в голяма административна сграда в Сити. Всичко в нея говореше за просперитета и за съвременния вкус на деловите кръгове.

Спретната млада жена записа името му, проведе дискретен разговор по телефона, после стана и ги въведе в кабинета на Харолд Кракънторп.

Харолд седеше зад голямо, покрито с кожа бюро и както винаги изглеждаше безупречен и самоуверен. Дори и да беше изправен пред финансови затруднения (получените по частен път сведения караха инспектора да предполага, че е така), с нищо не го показваше. Той вдигна поглед, посрещайки ги с искрен интерес.

— Добро утро, инспектор Крадък. Посещението ви, надявам се, означава, че най-после имате конкретни новини за нас.

— Страхувам се, че не е точно така, господин Кракънторп. Просто искам да ви задам още няколко въпроса.

— Още въпроси? Положително досега сме отговорили на всичко, което човек може да си представи.

— Сигурно така ви се струва, господин Кракънторп, но става дума за обичайните ни процедури.

— Добре, какво има този път? — нетърпеливо попита той.

— Ще се радвам, ако можете да ми кажете какво точно сте правили следобеда и вечерта на 20 декември, да речем, между три часа следобед и полунощ.

Лицето на Харолд Кракънторп почервеня от гняв.

— Въпросът, който ми задавате, изглежда съвсем странен. Бих искал да знам какво означава това.

Крадък се усмихна любезно.

— Означава, че просто бих искал да знам къде сте били между три часа следобед и полунощ в петък, 20 декември.

— Защо?

— Би ни помогнало да стесним кръга.

— Да го стесните? Значи разполагате с допълнителна информация?

— Надяваме се, че се приближаваме малко по малко до истината, сър.

— Съвсем не съм сигурен, че трябва да отговоря на въпроса ви. Не и в отсъствието на адвоката си.

— Това, разбира се, изцяло зависи от вас — отвърна Крадък. — Не сте длъжен да отговаряте на каквито и да било въпроси и имате пълното право да искате адвокат, преди да го сторите.

— Нали не ме… Нека да бъда напълно ясен… ъъъ… предупреждавате?

— О, не, сър — инспектор Крадък изглеждаше искрено шокиран. — Нищо подобно. Въпросите, които ви задавам, съм поставил и на други хора. В тях няма нищо лично. Просто трябва да стесним кръга по метода на изключването.

— Е, разбира се, готов съм да помогна според възможностите си. Чакайте да видя. На такъв въпрос не е лесно да се отговори веднага, но при нас нещата са точни. Мисля, че госпожица Елис може да помогне.

Той проведе кратък разговор по един от телефоните на бюрото си и почти незабавно се появи приятно закръглена млада жена, облечена в елегантен черен костюм, с бележник в ръка.

— Моята секретарка, госпожица Елис, инспектор Крадък. Госпожице Елис, инспекторът би искал да знае какво съм правил следобеда и вечерта на… коя беше датата?

— Петък, 20 декември.

— Петък, 20 декември. Надявам се, че сте записали нещо.

— О, да — госпожица Елис излезе от стаята, върна се с календар бележник и разтвори страниците. — Сутринта на 20 декември сте били в службата си. Имали сте разговор с мистър Голди относно обединеното предприятие „Кромарти“ и сте обядвали с лорд Фортвил в „Бъркли“…

— А, да, това беше този ден.

— Към три часа сте се върнали и сте продиктували десетина писма. После сте излезли, за да отидете в „Сотби“, защото проявявахте интерес към някои редки ръкописи, които щяха да бъдат предложени за продажба същия ден. Не сте се върнали отново тук, но съм си записала да ви напомня, че е трябвало да бъдете на вечеря в клуб-ресторанта.

Тя погледна въпросително.

— Благодаря, госпожице Елис.

Госпожица Елис напусна безшумно стаята.

— Вече всичко ми се изясни — каза Харолд. — Този следобед отидох в „Сотби“, но на нещата, които исках, беше дадена прекалено висока цена. Пих чай в едно малко заведение на Джърмин Стрийт — мисля, че се казваше „Ръсълс“. Отбих се в някакво документално кино за около час, после се прибрах вкъщи — живея на „Кардиган Гардънс“ №43. Вечерята в клуб-ресторанта беше в седем и половина, а след нея се прибрах у дома да спя. Мисля, че това е отговорът на въпроса ви.

— Всичко е съвсем ясно, господин Кракънторп. По кое време се върнахте вкъщи, за да се преоблечете?

— Не мога точно да си спомня. Малко след шест часа, може би.

— А след вечерята?

— Мисля, че беше единайсет и половина, когато се прибрах вкъщи.

— Прислужникът ли ви отвори или, може би, лейди Алис Кракънторп?

— Съпругата ми, лейди Алис, е в чужбина. От началото на декември е в Южна Франция. Отворих си със собствения си ключ.

— Значи няма кой да потвърди, че сте се прибрали в часа, който посочвате.

Харолд го изгледа невъзмутимо.

— Слугите сигурно са ме чули да влизам. При мен работи едно семейство. Но фактически, инспекторе…

— Моля ви, господин Кракънторп, знам, че въпроси от подобен род са досадни, но аз почти свърших. Имате ли кола?

— Да, „Хъмбър Хуок“.

— Сам ли я карате?

— Да. Не я ползвам много, с изключение на събота и неделя. Сега е почти невъзможно да се шофира в Лондон.

— Предполагам, че я ползвате, когато отивате да видите баща си и сестра си в Бракхамптън?

— Не, освен ако не смятам да остана по-дълго. Ако отивам само за една нощ, както например беше за следствието онзи ден, винаги пътувам с влак. Има много удобни влакове и е далеч по-бързо, отколкото с кола. На гарата ме посреща колата, която сестра ми наема.

— Къде паркирате колата си?

— Ползвам гараж в „конюшните“ зад „Кардиган Гардънс“. Имате ли повече въпроси?

— Мисля, че засега това е всичко — отвърна инспектор Крадък и се усмихна, ставайки. — Много съжалявам, че се наложи да ви обезпокоим.

Когато излязоха навън, сержант Уедъръл, човек, който изпитваше тайно подозрение към всички, отбеляза многозначително:

— Не му харесаха въпросите, никак не му харесаха. Беше смутен.

— След като не си извършил убийство, естествено е да си раздразнен, ако някой мисли, че си — поясни инспектор Крадък кротко. — Подобно нещо особено много би ядосало един уважаван човек като Харолд Кракънторп. В това няма нищо странно. Сега трябва да изясним дали някой наистина е видял Харолд Кракънторп на разпродажбата този следобед. Същото се отнася и за мястото, където е пил чай. Много лесно би могъл да вземе влака в 16,33 часа, да хвърли жената и да хване друг влак обратно за Лондон, за да се яви на вечерята. По същия начин би могъл да пристигне през нощта с колата си в Ръдърфорд Хол, да премести тялото в саркофага и отново да се върне. Разпитайте хората в „конюшните“.

— Добре, сър. Мислите ли, че наистина е направил така, както казва?

— Откъде мога да знам? — попита инспектор Крадък. — Той е висок тъмнокос мъж. Би могъл да бъде в онзи влак, а освен това е свързан с Ръдърфорд Хол. Той е един от заподозрените в този случай. А сега — при брат му Алфред.

Алфред Кракънторп имаше апартамент в Уест Хампстед, в една голяма, съвременна, лошо построена сграда с обширен двор, в който собствениците на жилищата паркираха колите си, без много да се съобразяват със своите съседи.

Апартаментът беше модерен и очевидно нает заедно с мебелите. Имаше дълга шперплатова маса, която започваше от стената, диван легло, и различни столове с невероятни размери.

Алфред Кракънторп ги посрещна приятелски, но беше нервен, помисли си инспекторът.

— Заинтригуван съм — каза домакинът. — Може ли да ви предложа нещо за пиене, инспектор Крадък? — и подкупващо посочи различни бутилки.

— Не, благодаря, господин Кракънторп.

— Толкова ли е зле положението?

Алфред се засмя на собствената си малка шега, а после попита за какво става дума.

Инспектор Крадък обясни.

— Какво съм правил следобеда и вечерта на 20 декември? Как бих могъл да знам? Било е преди повече от три седмици.

— Брат ви Харолд можа да ни отговори точно.

— Братът Харолд — със сигурност, но не и братът Алфред — добави той с нотка на злобна завист. — Харолд е преуспелият член на семейството — деен, полезен, на постоянна работа, винаги има време за всичко и винаги прави всичко навреме. Дори и ако трябваше да извърши, да кажем, убийство, той щеше да го планира внимателно и точно.

— Имате ли някаква конкретна причина да давате подобен пример?

— О, не. Просто ми хрумна — като абсолютно абсурдно.

— А сега — за вас.

Алфред разпери ръце.

— Казвам ви, не помня нито дати, нито места. Ако ме питахте за Коледа, тогава щях да ви отговоря — имам оправдание. Спомням си къде бях на Коледа. Прекарахме я с баща ми в Бракхамптън. Наистина не знам защо. Той мърмори за разходите около нас, а ако не бяхме отишли, щеше пак да мърмори, че никога не ходим при него. Всъщност го правим, за да зарадваме сестра си.

— Така ли постъпихте тази година?

— Да.

— За жалост обаче баща ви се разболя, нали?

Крадък преднамерено не се приближаваше към същността на въпроса, воден от някакъв професионален инстинкт, който често се проявяваше.

— Да, разболя се. Живее като врабче в името на прословутата икономия и не е странно, че преяждането и препиването си казват думата.

— И това беше всичко, така ли?

— Разбира се, какво друго би могло да бъде?

— Чух, че лекарят му бил разтревожен.

— А, този стар глупак Куимпър — каза Алфред бързо и надменно. — Няма смисъл да го слушате, инспекторе. Той е паникьор от най-висока класа.

— Така ли? Стори ми се много разумен човек.

— Пълен глупак е. Баща ми въобще не е болен, нищо му няма на сърцето, но изцяло се води по Куимпър. Когато наистина се почувства зле, той вдигна голям шум, а Куимпър идваше и си отиваше, задаваше въпроси, интересуваше се от всичко, което е ял и пил. Цялата работа беше смехотворна.

Алфред говореше необичайно разпалено. Крадък мълчеше. Алфред нервничеше, хвърли му бърз поглед и каза сприхаво:

— Добре, какво означават всички тези въпроси? Защо искате да знаете къде съм бил някой си петък преди три-четири седмици?

— Значи си спомняте, че е било петък?

— Вие, мисля, казахте така.

— Може би — отвърна инспектор Крадък. — Във всеки случай денят, за който се интересувам, е петък, 20 декември.

— Защо?

— Най-обикновен разпит.

— Това са глупости. Открихте ли нещо повече за тази жена? Откъде е дошла?

— Информацията ни още не е пълна.

Алфред го погледна остро.

— Не сте се подвели, надявам се, по безумната теория на Ема, че тя може да е била вдовицата на брат ми Едмънд? Всичко е пълна глупост.

— Тази… Мартин, не ви ли потърси по някакъв начин?

— Мен? Мили боже, не! Би било смешно.

— Мислите, че е по-вероятно да е отишла при брат ви Харолд?

— Разбира се. Името му се появява във вестниците. Той е богат. Не бих се изненадал, ако е решила да опита там. Не че щеше да получи нещо. Харолд е толкова стиснат, колкото и самият старец. Ема е добросърдечният член на семейството, а и беше любимата сестра на Едмънд. Но въпреки това не е лековерна. Тя напълно осъзнаваше възможността историята около тази жена да се окаже фалшива. Уредила бе да присъства цялото семейство, а също и един здравомислещ адвокат.

— Много разумно — отбеляза Крадък. — Бяхте ли определили конкретна дата за срещата?

— Трябваше да бъде скоро след Коледа — в края на седмицата, на двайсет и седми… — той млъкна.

— А! — шеговито възкликна Крадък. — Виждам, че някои дати значат нещо за вас.

— Казах ви, че не беше определена конкретна дата.

— Но сте говорили за нея. Коя беше?

— Наистина не си спомням.

— И не можете да ми кажете какво сте правили вие самият на 20 декември, петък?

— Съжалявам, но не си спомням абсолютно нищо.

— Нямате ли календар бележник?

— Не понасям подобни неща.

— Става дума за петъка преди Коледа. Не е толкова трудно.

— Играх голф с един човек, от когото можеше да имам полза — поклати глава Алфред. — Не, това беше предната седмица. Сигурно съм се шляел насам-натам. Прекарвам голяма част от времето си по този начин. Мисля, че човек върши повече работа по баровете, отколкото където и да било другаде.

— Може би хората тук или някои ваши приятели са в състояние да ни помогнат.

— Навярно. Ще ги питам. Ще направя каквото е по силите ми — сега Алфред изглеждаше по-самоуверен. — Не мога да ви кажа какво съм правил този ден — заяви той, — но мога да ви кажа какво не съм правил. Не съм убивал никого в големия хамбар.

— Защо го казвате, господин Кракънторп?

— Хайде сега, скъпи ми инспекторе, вие разследвате убийството, нали? И когато започнете да питате: „Къде бяхте еди-кой си ден по еди-кое си време?“, просто стеснявате кръга. Много бих искал да знам защо сте се спрели на петък, 20 декември, между… колко беше… обедните часове и полунощ. Не е възможно да е доказано от лекаря — след толкова време. Видял ли е някой убитата да се промъква в хамбара този следобед? Влязла е и повече не е излязла, и тъй нататък. Така ли?

Проницателните черни очи го гледаха втренчено, но инспектор Крадък беше достатъчно опитен, за да реагира на подобно нещо.

— Боя се, че ще трябва да гадаете — отвърна той шеговито.

— Полицията е толкова потайна.

— Не само полицията. Господин Кракънторп, мисля, че ако се опитате, бихте могли да си спомните какво сте правили този петък. Разбира се, възможно е да имате причини да не желаете да си спомните.

— Няма да се хвана на въдицата, инспекторе. Много е подозрително, естествено, наистина е много подозрително, че не мога да си спомня, но това е! Почакайте малко, онази седмица ходих в Лийдс, отседнах в един хотел, близо до сградата на кметството, не си спомням името му, но лесно можете да го намерите. Сигурно е било в петък.

— Ще проверим — сдържано отвърна инспекторът и се изправи. — Съжалявам, че не можахте да ни помогнете повече, господин Кракънторп.

— Много неблагоприятно за мен. Седрик има сигурно алиби в Ибиса, Харолд, без съмнение, е съобщил час по час деловите си срещи и официалните си обеди, а аз съм без каквото и да било алиби. Много жалко. И толкова глупаво. Вече ви казах, че не убивам хора. И защо, в крайна сметка, трябва да убивам една непозната жена? Дори и ако трупът е на вдовицата на Едмънд, защо е трябвало някой от нас да иска да я премахне? Ако се беше омъжила за Харолд по време на войната и изведнъж се бе появила, щеше да бъде неловко за порядъчния Харолд — двубрачие и прочие. Но Едмънд! Всички щяхме да сме доволни да накараме татко да се изръси малко и да й отпусне някаква сума, както и да прати момчето в прилично училище. Татко щеше да побеснее, но нямаше да може да откаже. Не искате ли да пийнете нещо, преди да си тръгнете, инспекторе? Неприятно е, че не можах да ви помогна.

— Слушайте, сър, знаете ли какво?

Инспектор Крадък погледна възбудения сержант.

— Да, Уедъръл, какво има?

— Спомних си, сър. Този тип. През цялото време се мъчех да се сетя и изведнъж ми просветна. Беше замесен в оная история с консервираните храни заедно с Дик и Роджърс. Не успяха да докажат нищо за него — прекалено е предпазлив. Бил е с някои от групата от Сохо. Аферата с часовниците и италианските сувенири.

Ами да! Сега Крадък разбра защо още от самото начало лицето на Алфред му се струваше познато. Бяха все незначителни неща — нищо не можеше да се докаже. Алфред винаги играеше маловажна роля, готов с правдоподобното оправдание, че е бил въвлечен в аферата. Полицията обаче беше напълно сигурна, че е получавал малка, но постоянна печалба.

— Това хвърля известна светлина върху нещата — отбеляза Крадък.

— Мислите ли, че той го е направил?

— Не бих казал, че е от хората, които извършват убийства. Поведението му обаче обяснява други неща — причината да не може да представи алиби.

— Да, никак не беше добре за него.

— Не съвсем — отвърна Крадък. — Той поддържаше една съвсем разумна линия на поведение — да казваш твърдо, че не си спомняш. Много хора не са в състояние да си спомнят какво са правили и къде са били преди седмица. Страшно полезно е, особено ако не искаш да привличаш вниманието върху начина, по който прекарваш времето си — например в интересни срещи с хората на Дик и Роджърс в крайпътните заведения.

— Значи мислите, че при него всичко е наред?

— Все още не мога да мисля, че изобщо при някого нещата са наред — каза Крадък. — Трябва да поработиш, Уедъръл.

Крадък се върна на бюрото си, седна намръщен и започна да си записва в бележника.

— Най-вероятно последното — изрече на глас Крадък. Той разсъждаваше мрачно върху ситуацията. Не можеш да напреднеш в даден случай, ако мотивът не ти е известен. Всички предполагаеми мотиви изглеждаха или неподходящи, или малко вероятни.

Ако ставаше дума за убийството на стария мистър Кракънторп… При него мотивите са много…

Нещо проблесна в паметта му…

Продължи да пише в бележника: