16:50 от Падингтън

Глава шеста

След няколко минути Люси напусна хамбара доста пребледняла, заключи вратата и постави обратно ключа на пирона.

Бързо се отправи към конюшните, изкара колата си и тръгна по задната алея. Спря при пощата в края на пътя. Влезе в телефонната кабина, пусна монета и набра номера.

— Бих искала да говоря с госпожица Марпъл.

— Тя си почива, госпожице. Вие сте госпожица Айлсбароу, нали?

— Да.

— Нямам намерение да я безпокоя и толкоз. Тя е възрастна жена и има нужда от почивка.

— Трябва да я обезпокоите. Спешно е.

— Няма да…

— Моля, веднага направете каквото казах.

Когато пожелаеше, гласът на Люси можеше да бъде твърд като стомана.

Флорънс беше в състояние да разбере какво означава властният тон.

След малко се чу гласът на госпожица Марпъл:

— Да, Люси?

Люси пое дълбоко въздух.

— Бяхте напълно права — каза тя. — Намерих го.

— Тялото на жената?

— Да. Жена в кожено палто. Поставена в каменен саркофаг в някакъв хамбар музей близо до къщата. Какво да направя? Мисля, че трябва да уведомя полицията.

— Да, трябва да се обадите в полицията. Незабавно.

— А какво да кажа? Да споменавам ли за вас? Първото нещо, което те ще поискат да знаят, е защо съм се опитвала да повдигна капак, тежък тонове, без някаква очевидна причина. Да я измисля ли? Мога да го направя.

— Не — отвърна госпожица Марпъл с благия си сериозен глас. — Знаете ли, според мен единственото нещо, което трябва да се направи, е да се каже истината.

— За вас?

— За всичко.

Внезапна усмивка премина по бледото лице на Люси.

— Ще бъде съвсем лесно за мен, но те едва ли ще повярват.

Тя затвори телефона, изчака малко, после се свърза с полицейския участък.

— Току-що открих труп на човек в един саркофаг в големия хамбар на Ръдърфорд Хол.

— Това пък какво е?

Люси повтори изречението и в очакване на следващия въпрос съобщи името си.

После се върна обратно, прибра колата и влезе в къщата.

Остана за малко във вестибюла, размишлявайки.

После бързо и рязко поклати глава и влезе в библиотеката, където госпожица Кракънторп помагаше на баща си да реши кръстословицата от вестник „Таймс“.

— Може ли да поговоря с вас, госпожице Кракънторп?

Ема вдигна поглед и по лицето й премина сянка на тревога. Тази тревога, помисли си Люси, беше свързана с домакинството. С подобни думи ценният помощен персонал съобщаваше за предстоящото си напускане.

— Е, хайде, кажи, момиче, говори! — раздразнително се намеси старият мистър Кракънторп.

Люси се обърна към Ема:

— Бих искала да говоря насаме с вас, моля ви!

— Глупости! — отсече мистър Кракънторп. — Казвай направо тук всичко, което имаш да казваш.

— Момент, татко.

Ема стана и се запъти към вратата.

— Само глупости. Това може да почака — заяви сърдито старият човек.

— Боя се, че не може — каза Люси.

— Какво нахалство! — възмути се мистър Кракънторп. Дъщеря му излезе във вестибюла. Люси я последва, като затвори вратата.

— Е? — учудено попита Ема. — Какво има? Ако смятате, че работата около момчетата е прекалено много, аз бих могла да ви помагам и…

— Изобщо не става дума за това — прекъсна я Люси. — Не исках да говоря пред баща ви, тъй като разбирам, че е болен и съобщението ми би могло да го стресне. Виждате ли, току-що открих трупа на една жена в онзи саркофаг в големия хамбар.

Ема Кракънторп се вторачи в нея.

— В саркофага? Убита жена? Не е възможно!

— Боя се, че е самата истина. Позвъних в полицията. Ще пристигнат тук всеки момент.

Бузите на Ема леко порозовяха.

— Първо трябваше да кажете на мен, преди да уведомявате полицията.

— Съжалявам — отвърна Люси.

— Не чух кога сте звънели — погледът на Ема се насочи към телефона върху масата във вестибюла.

— Обадих се от пощата.

— Странно! Защо не оттук?

Люси мислеше бързо.

— Страхувах се, че момчетата може да са наблизо и да чуят, ако позвъня оттук, от вестибюла.

— Разбирам… Да… Разбирам. И те пристигат сега? Имам предвид полицията.

— Вече са тук — заяви Люси.

В този момент изскърцаха спирачки, една кола спря пред входната врата и звънецът проехтя из цялата къща.

— Съжалявам, много съжалявам, че трябваше да искам подобно нещо от вас — заяви инспектор Бейкън.

Прихванал Ема за лакътя, той я изведе от хамбара. Лицето й беше много бледо, изглеждаше зле, но вървеше изправена.

— Абсолютно съм сигурна, че никога през живота си не съм виждала тази жена.

— Много сме ви благодарни, госпожице Кракънторп. Това е всичко, което исках да знам. Навярно се нуждаете от почивка.

— Трябва да видя баща си. Телефонирах на доктор Куимпър веднага щом научих за случая, и той сега е с него.

Доктор Куимпър излезе от библиотеката, докато те прекосяваха вестибюла. Беше висок, симпатичен мъж, с непринуден, безцеремонно циничен маниер, който пациентите му намираха за стимулиращ. Той и инспекторът си кимнаха.

— Госпожица Кракънторп изпълни една неприятна задача много смело — отбеляза Бейкън.

— Браво, Ема! — похвали я докторът, като я потупа по рамото. — Можете да приемате нещата такива, каквито са. Винаги съм го знаел. Баща ви е добре. Просто влезте и си поговорете с него, а после идете в трапезарията и си сипете чаша бренди. Предписвам ви го.

Ема му се усмихна благодарно и влезе в библиотеката.

— Тази жена е безценна — отбеляза докторът, като гледаше след нея. — Много жалко, че не се е омъжила. Това е наказанието да си единствената жена в семейство от мъже. Другата сестра се спаси, мисля, че се ожени на седемнайсет години. Ема наистина е много привлекателна. Щеше да бъде добра съпруга и майка.

— Твърде предана е на баща си, предполагам — каза инспектор Бейкън.

— Съвсем не е чак толкова предана, но притежава инстинкта на някои жени да правят мъжете в семейството щастливи. Тя вижда, че на баща й му харесва да се представя за болен, и го оставя да го прави. Същото е и с братята й. Седрик смята, че е добър художник. Как му беше името на другия — Харолд, знае колко много разчита тя на разумните му преценки, а на Алфред позволява да я впечатлява с историите си за хитрите си сделки. О, да, това е една умна жена, а не глупачка. Е, имате ли нужда от мен? Искате ли да хвърля един поглед на вашия труп, след като Джонстън вече е приключил (Джонстън беше съдебният лекар), и да видя дали случайно не е някоя моя медицинска грешка?

— Да, докторе, би било добре да погледнете. Искаме тя да бъде идентифицирана. Предполагам, че ще бъде трудно за стария мистър Кракънторп. Прекалено голямо натоварване.

— Натоварване? Глупости! Никога не би простил нито на вас, нито на мен, ако не му позволим да надникне. Целият е в очакване. Най-вълнуващото нещо, което му се е случвало за последните петнайсет години, а и няма да му струва нищо!

— Значи заболяването му не е сериозно?

— Той е на седемдесет и две години — отвърна докторът. — Ето какво му е. Понякога има ревматични болки, но кой ли няма? А той ги нарича артрит. След като се нахрани, пулсът му се ускорява, а той го отдава на „сърцето“. Винаги обаче може да направи каквото поиска. Имам много такива пациенти. Тези, които наистина са болни, обикновено отчаяно твърдят, че са съвсем добре. Хайде да вървим да видим вашия труп. Неприятна гледка, предполагам?

— Според Джонстън тя с мъртва от две-три седмици.

— Доста неприятно.

Докторът застана до саркофага и погледна надолу с искрено любопитство и професионално безразличие към това, което бе нарекъл „неприятно“.

— Не я познавам. Не е моя пациентка. Не си спомням някога да съм я виждал в Бракхамптън. Вероятно е била доста симпатична, хм, но някой все пак й е видял сметката.

Отново излязоха на чист въздух. Доктор Куимпър хвърли поглед към сградата.

— Къде е намерена? Как го наричат? Големият хамбар? В саркофаг! Фантастично! Кой я е намерил?

— Госпожица Люси Айлсбароу.

— О, новата домашна помощница? Какво е правила, та се е навирала в саркофага?

— Точно това възнамерявам да я попитам — заяви сериозно инспектор Бейкън. — А сега относно мистър Кракънторп. Бихте ли…?

— Ще го доведа.

Загърнат в шалове, мистър Кракънторп дойде с бърза крачка, придружаван от лекаря.

— Позор! — отсече гой. — Абсолютен позор! Донесох този саркофаг от Флоренция, чакай да видя, трябва да е било през 1908 или 1909 година.

— А сега спокойно — предупреди го докторът. — Няма да бъде приятно, нали знаете.

— Колкото и да съм болен, аз трябва да изпълня задължението си.

Съвсем краткото посещение в големия хамбар обаче се оказа твърде дълго за него. Мистър Кракънторп се измъкна отново навън със забележителна бързина.

— Никога през живота си не съм я виждал! — заяви той. — Какво означава това? Пълен позор. Не беше Флоренция, сега си спомням — беше Неапол. Много красив екземпляр. И някаква си глупава жена трябваше да дойде и да се остави да я убият вътре!

Той придържаше края на палтото си откъм лявата си страна.

— Твърде много е за мен… Сърцето ми… Къде е Ема? Докторе…

Доктор Куимпър го хвана под ръка.

— Ще ви мине — каза той. — Предписвам малък стимулант. Бренди.

Двамата тръгнаха обратно към къщата.

— Сър, моля ви, сър!

Инспектор Бейкън се обърна. Пристигнаха двете момчета на велосипеди, останали без дъх. На лицата им бе изписана силна молба.

— Моля ви, сър, може ли да видим тялото?

— Не — отвърна инспектор Бейкън.

— О, моля ви, сър. Не се знае. Може би я познаваме. Молим ви, сър, бъдете човек. Не е честно. Станало е убийство, и то в собствения ни хамбар — шанс, който може никога отново да не ни се случи. Бъдете човек, сър.

— Кои сте вие?

— Аз съм Алегзандър Истли, а това е моят приятел Джеймс Стодарт-Уест.

— Виждали ли сте наоколо руса жена, облечена в светло палто от катерички?

— Не си спомням точно — хитро отвърна Алегзандър. — Ако можех да погледна.

— Пусни ги вътре, Сандърс — каза инспектор Бейкън на полицая, застанал до вратата на хамбара. — Човек веднъж е млад.

— О, сър, благодарим ви, сър — шумно извикаха двете момчета. — Много мило, сър.

Бейкън се отправи към къщата.

„А сега — каза си мрачно, — към госпожица Люси Айлсбароу“.

След като заведе полицаите в Големия хамбар и накратко описа действията си, Люси се оттегли, без обаче да си прави илюзии, че са приключили с нея.

Току-що беше обелила картофите за пържене за вечерята, когато й бе съобщено, че инспектор Бейкън иска да я види. Люси остави настана голямата купа с подсолена студена вода, в която бяха картофите, и последва полицая там, където я очакваше инспекторът. Седна спокойно и зачака въпросите му.

Каза си името и адреса в Лондон и по собствена инициатива добави:

— Ще ви дам някои имена и адреси за справки, ако искате да знаете всичко за мен.

Имената бяха много впечатляващи. Един адмирал от флота, ректор на колеж от Оксфорд и една жена с благородническа титла. Без да иска, инспектор Бейкън беше впечатлен.

— И така, госпожица Айлсбароу, вие отидохте в големия хамбар, за да откриете някаква боя. Вярно ли е? И след като намерихте боята, взехте железен лост, насилихте капака на този саркофаг и намерихте тялото. Какво търсехте в саркофага?

— Труп — отвърна Люси.

— Търсехте труп и го намерихте! Това не ви ли прилича на твърде необикновена история?

— Да, историята е необикновена. Може би ще ми позволите да ви обясня.

— Мисля, че така наистина ще е най-добре.

Люси им разказа точно събитията, които бяха довели до нейното сензационно откритие. Инспекторът ги обобщи с тон на удивление:

— Били сте ангажирани от възрастна дама да получите работа тук, за да претърсите къщата и двора заради някакъв труп! Така ли?

— Да.

— Коя е тази възрастна дама?

— Госпожица Джейн Марпъл. Живее на Мадисън Роуд № 4.

Инспекторът си записа.

— Очаквате да повярвам на тази история?

Люси отвърна учтиво:

— Вероятно не, докато не разговаряте със самата госпожица Марпъл и не получите потвърждение.

— Положително ще разговарям с нея. Сигурно не е с всичкия си.

Люси се въздържа да не изтъкне, че да се окажеш прав в никой случай не е доказателство за лудост, и попита:

— Какво предлагате да кажа на госпожица Кракънторп? Имам предвид за себе си?

— Защо се интересувате?

— Що се отнася до госпожица Марпъл, аз съм си свършила работата — намерих трупа, който тя искаше да открия. Но все още съм ангажирана от госпожица Кракънторп. В къщата има две гладни момчета и вероятно след цялата тази бъркотия скоро тук ще пристигнат и други членове на семейството. Тя има нужда от помощ в домакинството. Ако й кажете, че съм поела службата само за да търся трупове, тя вероятно ще ме изхвърли. В противен случай мога да продължа работата си и да бъда полезна.

Инспекторът я погледна строго.

— В момента няма да кажа нищо на никого. Още не съм установил достоверността на разказа ви. Бихте могли и да си измисляте всичко това.

Люси се изправи.

— Благодаря. Тогава се връщам в кухнята, за да си гледам работата.