16:50 от Падингтън

Глава седемнайсета

Наложи се Крадък да почака малко, докато доктор Куимпър приключи с вечерния си прием. Когато дойде при него, изглеждаше уморен и потиснат.

Предложи на Крадък питие и след като той прие, приготви едно и за себе си.

— Горките — каза лекарят и се отпусна в протрития шезлонг. — Толкова изплашени и толкова глупави, без капка разум. Имах неприятен случай тази вечер. Една жена, която е трябвало да дойде при мен преди година. Ако тогава беше дошла, можеше да бъде оперирана успешно. Сега е твърде късно. Бесен съм. Истината е, че хората представляват странна смесица от героизъм и страх. Тя понася ужасни болки, и то без да каже нито дума, само защото е била прекалено уплашена да не би когато дойде, да разбере, че това, от което се опасява, може да се окаже вярно. На другия край на везната са хората, които идват и ми губят времето, защото имали опасна подутина на малкия пръст, причиняваща им силни болки, и си мислели, че може да е рак, а се оказва най-обикновено измръзване. Е, не ми обръщайте внимание. Поразтоварих се малко. За какво искахте да ме видите?

— Най-напред трябва да ви благодаря, че сте посъветвали госпожица Кракънторп да дойде при мен с писмото, за което се предполага, че е от вдовицата на брат й.

— О, това ли било! И излезе ли нещо? Не съм я посъветвал аз. Тя искаше да дойде. Беше разтревожена. Скъпите й малки братчета, разбира се, се опитваха да я спрат.

— Но защо?

Докторът вдигна рамене.

— Предполагам, че са се страхували дамата да не се окаже истинска.

— А вие смятате ли, че писмото е автентично?

— Нямам представа. Всъщност не съм го виждал. Бих казал, че става дума за някого, който е знаел фактите и просто се е опитал да установи връзка. Надявал се е да накара Ема да се разчувства. Тук обаче напълно е сгрешил. Ема не е глупава. Тя не би допуснала до себе си една непозната снаха, без най-напред да й постави няколко въпроса по същество.

После добави с известно любопитство:

— Защо се интересувате от моето мнение, след като аз нямам нищо общо с тях?

— Всъщност дойдох да ви питам за нещо съвсем различно, но не знам точно как да го формулирам.

Доктор Куимпър изглеждаше заинтригуван.

— Научих, че не много отдавна, май е било по Коледа, господин Кракънторп се е разболял доста сериозно.

Той забеляза внезапната промяна по лицето на лекаря. То придоби студен израз.

— Да.

— Разбрах, че е било някакво стомашно разстройство.

— Да.

— Трудно е… Господин Кракънторп се хвалеше със здравето си, заявявайки, че смята да надживее повечето членове от семейството. За вас каза… ще ме извините, докторе…

— О, все ми е едно. Не се засягам от това, което пациентите ми говорят за мен.

— Каза, че сте голям паникьор.

Куимпър се засмя.

— Задавали сте му всякакви въпроси не само за храната, която е ял, но и кой я е приготвил и сервирал.

Сега докторът вече не се усмихваше. Лицето му отново бе станало студено.

— Продължавайте.

— Употреби, доколкото си спомням, фразата: „Говореше така, сякаш смяташе, че някой ме е отровил“.

Последва пауза.

— Имате ли подобни подозрения?

Куимпър не отговори веднага. Стана и започна да се разхожда. После се обърна към Крадък.

— Какво, по дяволите, очаквате да кажа? Да не мислите, че един лекар може да отправя наляво и надясно обвинения, че някой е бил отровен, без да има доказателства?

— Просто бих искал да знам, неофициално, дали тази мисъл ви е минала през ума.

Доктор Куимпър заяви уклончиво:

— Старият Кракънторп непрекъснато се ограничава. Когато пристигне семейството, Ема увеличава храната. Резултатът — неприятна стомашно-чревна криза. Симптомите говореха за тази диагноза.

Крадък продължи да упорства.

— Разбирам. Напълно уверен ли бяхте? Не бяхте ни най-малко, как да кажа, озадачен?

— Е, добре, добре. Да, моя милост беше озадачен! Това задоволява ли ви?

— Интересува ме — уточни Крадък. — Какво всъщност подозирахте или от какво се опасявахте?

— Случаите на стомашно-чревни разстройства, разбира се, са разнообразни, но имаше някои признаци, които, как да кажа, говореха повече за отравяне с арсен, отколкото за обикновен гастроентерит. Обърнете внимание, двата случая твърде много си приличат. По-добри лекари от мен не са успявали да разпознаят отравяне с арсен и добросъвестно са издавали медицински свидетелства.

— Какъв беше резултатът от проучването ви?

— Изглежда, че това, от което се опасявах, не можеше да бъде истина. Господин Кракънторп ме увери, че още преди аз да поема грижите за здравето му, е имал подобни кризи, предизвикани от същата причина. Настъпвали винаги когато е приемал повече храна.

— Когато къщата е била пълна с хора? При посещение на членовете от семейството или когато е имало гости?

— Да. Изглеждаше напълно логично. Честно казано, Крадък, не се чувствах спокоен. Стигнах дотам, че писах на стария доктор Морис. Той ми беше шеф, но се пенсионира скоро след като започнах работа при него. Първоначално Кракънторп беше негов пациент. Попитах го за предишните кризи, от които се е оплаквал старият.

— И какъв отговор получихте?

Куимпър се ухили.

— Скара ми се. Почти направо ми заяви да не ставам глупак. Е — сви рамене той, — вероятно наистина съм бил такъв.

— Чудя се… — замислено започна Крадък. После реши да бъде откровен. — Да оставим настрана дискретността, докторе. Има хора, които биха спечелили твърде много от смъртта на Лутър Кракънторп.

Докторът кимна.

— Той е възрастен човек, но е здрав и бодър. Би могъл да прехвърли деветдесетте — продължи инспекторът.

— Съвсем спокойно. Много се грижи за себе си, а и организмът му е здрав.

— А годините на синовете му и на дъщерята напредват и всички мизерстват.

— Изключете Ема. Тя не е отровителка. Тези кризи настъпват само когато останалите са тук, а не когато са само двамата.

„Просто действа предпазливо, ако е тя“ — помисли си инспекторът, но бе достатъчно благоразумен, за да не го изрече на глас. Замълча, а после каза, като подбираше внимателно думите си:

— Аз, разбира се, не съм вещ по тези въпроси, но да предположим, просто като хипотеза, че е бил използван арсен. Не е ли имал Кракънторп голям късмет, щом е останал жив?

— Вижте — започна да обяснява докторът, — не сте разбрали. Точно този факт ме кара да смятам, че съм ужасен глупак, както каза старият Морис. Очевидно не става въпрос за случай, при който редовно са били давани малки дози арсен. Това е класическият метод на отравяне с арсен. Кракънторп никога не е страдал от хроничен гастрит. В известен смисъл именно по тази причина внезапните остри кризи изглеждат необичайни. И така, ако приемем, че те не са нещо естествено, излиза, че отровителят всеки път не успява да улучи, което едва ли е логично.

— Имате предвид, че дозата е била недостатъчна?

— Да. От друга страна, организмът на Кракънторп е здрав и количеството, което би могло да убие друг човек, не дава същия резултат при него. Винаги съществуват индивидуални особености, които трябва да се отчитат. Човек би помислил, че досега отровителят, освен ако не е прекалено плах, щеше да увеличи дозата. Защо не го е направил? Защото вероятно няма отровител. Сигурно през цялото време съм си въобразявал.

— Странен проблем. Няма никаква логика — съгласи се инспекторът.

— Инспектор Крадък!

Нетърпеливият шепот накара инспектора да подскочи. Тъкмо се канеше да позвъни на входната врата, когато Алегзандър и приятелят му Стодарт-Уест предпазливо се показаха от тъмнината.

— Чухме колата ви и искаме да поговорим с вас.

— Добре, хайде да влезем вътре — ръката на Крадък отново посегна към звънеца, но Алегзандър го дръпна за палтото като нетърпеливо кученце.

— Намерихме улика — прошепна той.

— Да, намерихме улика — повтори Стодарт-Уест.

„Проклетото момиче“ — с недоволство си каза Крадък и отвърна механично:

— Чудесно! Да влезем в къщата и да я видим.

— Не — настояваше Алегзандър. — Някой положително ще ни прекъсне. Елате в помещението за амуниции. Ще ви заведем.

Малко неохотно, Крадък се остави да бъде отведен покрай къщата по посока на конюшните. Стодарт-Уест отвори тежката врата, пресегна се и запали лампата, която едва светеше. Помещението за амуниции, някога образец на викторианска чистота, сега представляваше склад за неща, които не бяха нужни на никого. Счупени градински столове, ръждясали стари земеделски сечива, огромна разнебитена косачка, прогнили матраци, хамаци и ракети за тенис.

— Често идваме тук — обясни Алегзандър. — На това място човек наистина може да се почувства в усамотение.

Личеше, че помещението е обитаемо. Изгнилите матраци бяха натрупани един върху друг и образуваха нещо, подобно на диван, върху старата ръждясала маса имаше голяма кутия шоколадови бисквити, купчина ябълки, плик с бонбони карамел и една картинна мозайка.

— Това наистина е улика, сър — възбудено го убеждаваше Стодарт-Уест, а очите му блестяха зад очилата.

— Открихме я днес следобед.

— Търсим вече няколко дни. В храстите…

— В хралупите на дърветата…

— Преровихме кофите за боклук…

— Всъщност… там имаше някои доста интересни неща.

— После отидохме в пералнята.

— Старият Хилман държи там голяма поцинкована вана, пълна с непотребна хартия.

— Когато бойлерът изгасне и той отново поиска да го загрее…

— Всякаква хартия, разпиляна наоколо. Събира я и я пъха вътре…

— Точно там го намерихме…

— Намерихте КАКВО? — прекъсна дуета Крадък.

— Уликата. Внимателно, Стодърс, сложи си ръкавиците.

В съответствие с най-добрата традиция на криминалния жанр, Стодарт-Уест си сложи важно чифт позамърсени ръкавици и извади от джоба си папка на „Кодак“. От там той особено внимателно измъкна изцапан и смачкан плик, който тържествено връчи на инспектора. Двете момчета развълнувано затаиха дъх. Крадък пое плика с подобаваща сериозност. Той харесваше момчетата и беше готов да се включи в играта.

Писмото беше изпратено по пощата, вътре нямаше нищо, беше само един скъсан плик, адресиран до госпожа Мартин Кракънторп, „Елвърс Кресънт 126“ № 10.

— Виждате ли? — едва чуто промълви Алегзандър. — Това означава, че тя е била тук, искам да кажа френската съпруга на чичо Едмънд, жената, заради която е този шум. Сигурно наистина е била тук и е изчезнала някъде. Така изглежда, нали…

Стодарт-Уест се намеси:

— Излиза, че тя е била убита, всъщност… Не мислите ли, сър, че просто тя е била жената в саркофага?

И двамата чакаха с нетърпение. Крадък се включи в играта.

— Възможно е, твърде е възможно — каза той.

— Важно е, нали?

— Ще потърсите отпечатъци, нали, сър?

— Разбира се — отвърна Крадък.

Стодарт-Уест въздъхна дълбоко.

— Имахме страхотен късмет, нали? — отбеляза той.

— При това през последния ни ден тук.

— През последния ви ден?

— Да — каза Алегзандър. — Утре заминаваме за дома на Стодърс, където ще прекараме останалите няколко дни от ваканцията. Родителите на Стодърс имат разкошна къща. Не беше ли от епохата на кралица Ана?

— На Уилям и Мери — уточни Стодарт-Уест.

— Мисля, че майка ти каза…

— Мама е французойка. Тя не познава добре английската архитектура.

— Но баща ти спомена, че била построена…

Крадък разглеждаше плика.

Страшно умно от страна на Люси Айлсбароу. Как е успяла да фалшифицира пощенското клеймо? Той се взря по-отблизо, но светлината беше прекалено слаба. Много забавно за момчетата, наистина, но доста неловко за него. По дяволите, Люси не беше преценила ситуацията от този ъгъл. Ако пликът беше истински, той трябваше да действа. Трябваше…

До него се водеше разгорещен спор на архитектурна тема, но той беше глух за него.

— Хайде, момчета, да влизаме в къщата. Оказахте ми голяма помощ.