16:50 от Падингтън

Глава осемнайсета

Момчетата влязоха с Крадък през задната врата на къщата. Изглежда това беше обичайният им начин на влизане. Кухнята беше светла и радваше окото. Навлякла голяма бяла престилка, Люси точеше тесто за сладки. Облегнат на кухненския бюфет, Брайън Истли я наблюдаваше с почти кучешка преданост. Той подръпваше с една ръка големите си руси мустаци.

— Здравей, татко! — мило го поздрави Алегзандър. — Пак ли си тук?

— Харесва ми в кухнята — отвърна Брайън и добави: — Госпожица Айлсбароу няма нищо против.

— Не, разбира се — потвърди Люси. — Добър вечер, инспектор Крадък.

— В кухнята ли идвате да разследвате? — заинтригувано попита Брайън.

— Не точно. Господин Седрик Кракънторп е все още тук, нали?

— О, да, Седрик е тук. Искате да го видите?

— Ще ми се да поговоря с него.

— Ще ида да видя дали не е излязъл — каза Брайън. — Може да е отишъл до кръчмата.

Той се отмести от бюфета.

— Много ви благодаря — обърна се към него Люси. — Ръцете ми са целите в брашно, иначе щях да отида аз.

— Какво правиш? — нетърпеливо попита Стодарт-Уест.

— Плодова пита с праскови.

— О! — възкликна момчето.

— Наближава ли време за вечеря? — поинтересува се Алегзандър.

— Не.

— Жалко! Ужасно съм гладен.

— В килера има малко от кейка с джинджифил.

Момчетата се втурнаха едновременно и се сблъскаха на вратата.

— Приличат на скакалци — отбеляза Люси.

— Моите поздравления! — възкликна Крадък.

— За какво по-точно?

— За изобретателността ви във връзка с това.

— Във връзка с какво?

Крадък посочи папката с писмото.

— Много сполучливо направено — добави той.

— За какво говорите?

— За това, мило момиче, за това — той почти измъкна плика.

Люси неразбиращо се беше втренчила в инспектора. Изведнъж той се почувства объркан.

— Вие не сте фалшифицирали тази улика и не сте я сложили в пералнята, за да могат момчетата да я открият? Отговорете ми бързо.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите!

— Да не би да искате да кажете, че…

Като видя, че Брайън се връща, Крадък бързо пусна папката в джоба си.

— Седрик е в библиотеката — уведоми го той. — Заповядайте вътре.

Брайън зае мястото си до кухненския бюфет. Инспектор Крадък влезе в библиотеката.

Седрик Кракънторп изглеждаше доволен да види инспектора.

— Продължавате да разследвате тук? — попита той. — Върви ли?

— Бих могъл да кажа, че имаме известен напредък, господин Кракънторп.

— Открихте ли на кого е трупът?

— Все още не е напълно идентифициран, но имаме доста интересна хипотеза.

— Браво!

— Като изхождам от последната информация, която получихме, бих искал да науча още нещо. Започвам с вас, мистър Кракънторп, тъй като сте тук в момента.

— Няма да остана дълго. След един-два дни се връщам отново в Ибиса.

— Значи съм дошъл тъкмо навреме.

— Питайте.

— Бих ви помолил най-подробно да ми разкажете къде сте били и какво сте правили на 20 декември, петък.

Седрик му хвърли бърз поглед. После се облегна назад, прозя се, прие безгрижен вид и сякаш изцяло се отдаде на усилията да си спомни.

— Както вече ви казах, бях в Ибиса. Бедата е, че там дните толкова много си приличат. Сутрин — рисуване, от три до пет часа следобед — сън. Може и да нахвърля нещо, ако светлината е подходяща. После идва ред на аперитива в кафенето на площада — понякога с кмета, понякога с доктора. След това импровизирана вечеря. По-голямата част от вечерта преминава в бара на Скоти с някои приятели, които не са толкова известни личности. Казаното дотук ще свърши ли работа?

— Бих искал истината, господин Кракънторп.

Седрик се поизправи на стола.

— Инспекторе, забележката ви е много обидна.

— Така ли мислите? Господин Кракънторп, казахте ми, че сте напуснали Ибиса на 21 декември и същия този ден сте пристигнали в Англия.

— Точно така. Ем! Ей, Ема!

Ема Кракънторп влезе през вратата, свързваща библиотеката със съседната стая. Премести въпросително поглед от Седрик към инспектора.

— Виж, Ема, пристигнах за Коледа предната събота, нали? Дойдох направо от летището.

— Да — учудено потвърди Ема. — Беше тук около обед.

— Видяхте ли? — обърна се Седрик към инспектора.

— Сигурно ни мислите за много глупави, господин Кракънторп — любезно отговори Крадък. — Знаете, че можем да проверим тези неща. Мисля, че ако ми покажете паспорта си…

Той замълча в очакване.

— Не мога да намеря проклетото нещо — промърмори Седрик. — Търсих го сутринта, за да го изпратя в бюрото „Кук“.

— Мисля, че можете да го намерите, господин Кракънторп. Но всъщност не е необходимо. От регистрационната карта става ясно, че сте влезли в страната вечерта на 19 декември. Сега може би ще ми разкажете къде сте били от този момент до 21 декември по обед, когато сте пристигнали тук.

Седрик наистина изглеждаше много ядосан.

— Днес животът е отвратителен! — сърдито отбеляза той. — Цялата тази бумащина, попълване на разни формуляри. Ето какво се получава в една бюрократична държава. Вече не можеш да идеш, където искаш и да правиш каквото ти харесва! Някой вечно задава въпроси. За какво все пак е целият този шум около двайсети? Какво му е толкова специалното на двайсети?

— По една случайност това е денят, в който смятаме, че е било извършено убийството. Разбира се, можете да откажете да отговаряте, но…

— Кой казва, че отказвам да отговарям? Дайте ми малко време да помисля. На предварителното следствие бяхте доста уклончиви относно датата на убийството. Какво ново се е появило оттогава?

Крадък не отговори.

Поглеждайки към Ема, Седрик попита:

— Да отидем ли в другата стая?

— Ще ви оставя — бързо каза тя. На вратата се спря и се обърна. — Седрик, знаеш, че е сериозно. Ако двайсети е бил денят на убийството, трябва да обясниш на инспектор Крадък какво точно си правил тогава.

И отиде в съседната стая, като затвори вратата след себе си.

— Добрата Ема! — възкликна Седрик. — Е, хайде, да започваме. Да, наистина напуснах Ибиса на деветнайсети. Възнамерявах да прекъсна пътуването си в Париж, да прекарам няколко дни там и да потърся някои стари приятели по левия бряг на Сена. В самолета обаче попаднах на една много привлекателна жена… Страхотно момиче. С една дума, двамата слязохме заедно. Тя пътуваше за Щатите и трябваше да прекара няколко дни в Лондон, за да уреди някои делови въпроси. Пристигнахме в Лондон на деветнайсети. Отседнахме в хотел „Кингзуей Палас“, ако вашите шпиони още не са открили този факт. Регистрирах се под името Джон Браун — не върви да използваш собственото си име в подобни случаи.

— А на двайсети?

Седрик направи гримаса.

— Сутринта премина в състояние на отвратителен махмурлук.

— А следобедът? От три нататък?

— Момент да видя. Ами помотах се насам-натам, както се казва. Бях в Националната галерия — доста порядъчно място, нали? Гледах един филм, „Руина от планината“. Винаги съм си падал по уестърните. Този беше страхотен. После изпих едно-две питиета в бара, поспах малко в стаята си, а към десет часа излязохме с дамата и обиколихме различни заведения. Дори не си спомням повечето имена — едното май се казваше „Скачащата жаба“. Тя ги познаваше много добре. Натрясках се здравата и честно казано, не помня почти нищо. На следващата сутрин се събудих с още по-отвратителен махмурлук. Мадамата хукна да хване самолета си, а аз си залях главата със студена вода, отидох в една аптека да си купя нещо срещу главоболие и се отправих за насам, все едно че току-що съм пристигнал от „Хийтроу“. Реших, че няма смисъл да разстройвам Ема. Нали знаете какви са жените. Винаги се засягат, ако не се прибереш веднага вкъщи. Трябваше да взема пари назаем от нея, за да платя таксито. Бях останал без пукнат грош. Нямаше смисъл да искам от баща си. Никога не е давал пари с охота. Стиснат стар звяр! Е, инспекторе, доволен ли сте?

— Може ли нещо от всичко това да бъде потвърдено? Да речем, между три часа следобед и седем часа вечерта.

— Малко вероятно — весело отвърна Седрик. — Националната галерия, където пазачите те гледат с мътни погледи, и една изложба на картини, пълна с народ. Не, няма вероятност.

Ема влезе отново. Държеше малък бележник.

— Искате да знаете какво е правил всеки от нас на 20 декември, така ли, инспектор Крадък?

— Ами… ъъъ… да, госпожице Кракънторп.

— Тъкмо преглеждах бележника си. На двайсети отидох в Бракхамптън за срещата на Фондацията за реставриране на църквите. Тя свърши към един без четвърт, а после е лейди Адингтън и госпожица Бартлет, които също бяха в комисията, обядвахме в ресторант „Кадена“. След обеда напазарувах малко — продукти и някои подаръци за Коледа. Бях в „Грийнфорд“, в „Лиал и Суифт“, в „Бутс“ и в още няколко магазина. Около пет без четвърт пих чай в „Детелината“, после отидох на гарата, за да посрещна Брайън, който пристигаше с влак. Прибрах се вкъщи към шест часа и заварих баща си в много лошо настроение. Бях му приготвила обеда, но госпожа Харт, която трябваше да му сервира чая, не се беше появила. Той беше толкова сърдит, че се затвори в стаята си и не ме пусна да вляза, нито пожела да разговаря с мен. Баща ми не обича да излизам следобед, но аз си го позволявам от време на време.

— Вероятно постъпвате разумно. Благодаря ви, госпожице Кракънторп — не можеше да й каже, че след като беше жена, висока метър и шейсет и осем, действията й през този следобед не бяха от голямо значение. Ето защо само попита: — Разбрах, че другите ви двама братя са пристигнали по-късно?

— Алфред дойде късно в събота вечерта. Каза, че се е опитал да ми се обади по телефона следобед, когато бях излязла, но ако е разстроен, баща ми никога не вдига слушалката. Брат ми Харолд пристигна за самата коледна вечер.

— Благодаря ви, госпожице Кракънторп.

— Може би не трябва да питам… — тя се поколеба. — Какво ново има, което предизвиква тези разпити?

Крадък извади папката от джоба си. Измъкна плика с върховете на пръстите си.

— Моля, не го пипайте. Познат ли ви е?

— Но… — Ема объркано се вторачи в него. — Това е моят почерк. Пликът на писмото, което написах на Мартин.

— Така си и помислих.

— Откъде го взехте? Тя дали…? Открихте ли я?

— Може да се окаже, че сме я открили. Този празен плик беше намерен тук.

— В къщата?

— В имението.

— Тогава значи… Тя наистина е дошла тук! Тя… Искате да кажете, че там, в саркофага, е била Мартин?

— Изглежда твърде вероятно, госпожице Кракънторп — внимателно отвърна Крадък.

Когато се завърна в града, това изглеждаше дори още по-вероятно. Чакаше го съобщение от Арман Десен:

Крадък смачка бележката и я хвърли в кошчето.

— Трябва да отбележа — каза Алегзандър, който седеше на леглото и замислено дъвчеше блокче шоколад, — че това беше най-страхотният ден в живота ми. Намерихме истинска улика — гласът му издаваше страхопочитание. — Всъщност цялата ваканция беше чудесна — добави щастливо той. — Не вярвам подобно нещо да ми се случи отново.

— Надявам се и на мен да не ми се случи — заяви Люси, която беше коленичила и подреждаше багажа му в куфара. — Ще вземеш ли всичката научна фантастика?

— Тези двете книги отгоре — не. Чел съм ги. Топката и обувките ми за футбол, а също и гумените ботуши могат да бъдат опаковани отделно.

— С колко много багаж пътувате вие, момчетата!

— Това няма значение. Ще изпратят ролса. Имат разкошен „Ролс-Ройс“. И един „Мерцедес Бенц“ от новия модел.

— Сигурно са богати.

— Много! И страшно приятни. И все пак не бих искал да си тръгвам. Може да се появи друг труп.

— Искрено се надявам да не стане.

— Е, в книгите често се случва. Искам да кажа, някой, който е видял или е чул нещо, също бива убит. Не е изключено да сте вие — добави той, като отвиваше ново блокче шоколад.

— Благодаря ти!

— Не бих искал да сте вие — увери я Алегзандър. — Много ви харесвам, а също и Стодърс. Смятаме, че не ви е мястото тук, като готвачка. Страхотна кльопачка! А сте и много разумна.

Последното явно беше израз на висше одобрение. Люси го възприе по този начин и отвърна:

— Благодаря! Но нямам намерение да бъда убита само за да ти доставя удоволствие.

— Тогава по-добре внимавайте — предупреди я Алегзандър. Той замълча, като похапна още малко, а после каза с леко безцеремонен глас: — Ако татко се отбива от време на време, ще се грижите за него, нали?

— Разбира се — малко изненадано отвърна Люси.

— Лошото при него е, че животът в Лондон не му понася — информира я Алегзандър. — Захваща се, нали знаете, с неподходящи жени — поклати тревожно глава момчето. — Аз много го обичам, но той има нужда от някого, който да се грижи за него. Оставя се на течението и се сближава с неподходящи хора. Жалко, че мама почина толкова рано. Брайън има нужда от нормален живот вкъщи.

Той погледна сериозно Люси и посегна към ново блокче шоколад.

— Не взимай четвърто, Алегзандър — помоли го Люси, — ще ти стане лошо.

— О, не мисля. Веднъж изядох шест едно след друго и нищо ми нямаше. Не страдам от жлъчка.

Той замълча и след малко каза:

— Знаете ли, Брайън ви харесва.

— Много мило от негова страна.

— Понякога се държи малко глупаво — заяви Алегзандър, — но беше наистина добър летец изтребител. Страшно е смел. И ужасно добродушен.

Замълча, а после, като изви очи към тавана, заговори леко смутено:

— Знаете ли, наистина си мисля, че би било добре, ако се ожени отново. За някоя свястна жена… Аз самият нямам нищо против да имам мащеха… Не, искам да кажа, ако е разбрана…

С чувство на изненада, Люси схвана, че Алегзандър преследва определена цел.

— Всичките тези глупости за мащехите са страшно остарели — продължи той, все още забил поглед в тавана. — Много момчета, които познаваме със Стодърс, имат мащехи — след развод и прочие, и се разбират съвсем добре. Естествено, всичко зависи от самата мащеха. Е, получава се малко конфузно, когато излизат заедно, когато ходят на спортни празници и така нататък. Искам да кажа, ако имат две двойки родители. Макар че това помага, ако искаш да извлечеш изгода.

Той замълча, изправен пред проблемите на съвременния живот.

— Най-хубаво е да имаш свой собствен дом и собствени родители, но ако майка ти е починала, е, нали виждате какво имам предвид? Ако е някоя свястна жена — за трети път заяви.

Люси се почувства трогната.

— Ти си много разумен, Алегзандър — отговори тя. — Трябва да се опитаме да намерим добра съпруга на баща ти.

— Да — съгласи се той уклончиво. После добави безцеремонно: — Мисля, че преди малко ви споменах. Брайън много ви харесва. Той ми го каза.

„Тук наистина се оформиха много сватосвания — помисли си Люси. — Най-напред госпожица Марпъл, а сега и Алегзандър“.

Кой знае защо, тя си спомни свинарниците. Изправи се.

— Лека нощ, Алегзандър. Остава само утре сутринта да сложим тоалетните ти принадлежности и пижамата. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Алегзандър. Мушна се в леглото, сложи глава на възглавницата, затвори очи — същинска картина на спящ ангел — и мигновено заспа.