16:50 от Падингтън

Глава единайсета

— Просто не мога да ви разбера — каза Седрик Кракънторп.

Той се отпусна на разрушената стена на голям изоставен свинарник и се втренчи в Люси Айлсбароу.

— Какво не можете да разберете?

— Какво правите тук?

— Изкарвам си прехраната.

— Като слугиня?

— Вие сте старомоден — отвърна Люси. — Слугиня! Аз съм помощница в домакинството, професионална прислужница или откликваща на молби за помощ жена, най-вече последното.

— Не е възможно да ви харесват всичките тези неща, които трябва да вършите — да готвите, да оправяте, да препускате из цялата къща, да потапяте ръце до лактите в мазната вода.

Люси се засмя.

— Може би не с тези подробности, но готвенето удовлетворява творческите ми инстинкти, а в мен нещо истински тържествува, когато оправям бъркотии.

— Аз живея в постоянна бъркотия — отбеляза Седрик. — И ми харесва — добави той предизвикателно.

— Изглежда наистина е така.

— Къщичката ми в Ибиса е устроена на прост и ясен принцип. Три плитки чинии, две чаши с чинийки, легло, маса и няколко стола. Навсякъде има прах, петна от боя и парчета камък — правя и скулптури. На никого не разрешавам да пипа нищо. Не бих допуснал жена в дома си.

— При никакви обстоятелства?

— Какво имате предвид?

— Допусках, че човек с такива артистични вкусове вероятно има някакъв интимен живот.

— Моят интимен живот, както се изразихте, си е моя работа — поясни Седрик е достойнство. — Просто не искам да имам жена, която да чисти, да ми се меси и да командва.

— Как бих желала да видя къщичката ви! — възкликна Люси. — Би било истинско предизвикателство.

— Няма да ви се удаде тази възможност.

— Сигурно.

Няколко тухли се срутиха от свинарника. Седрик се обърна и погледна в обраслите с коприва руини.

— Скъпата стара Мадж — каза той. — Спомням си я добре. Свиня с много приятен нрав и плодовита майка. Спомням си, че имаше седемнайсет рожби при последното опрасване. Идвахме тук в слънчевите следобедни часове и чешехме гърба й с пръчка. Страшно й харесваше.

— Защо се е стигнало дотам, че мястото да изпадне до сегашното си състояние? Причината едва ли е само във войната.

— Предполагам, че бихте искали да почистите и тук. Каква жена сте! Обичате да се месите във всичко. Вече почти разбирам защо точно вие сте човекът, открил трупа. Не можете да оставите дори един гръко-римски саркофаг на мира.

Той замълча и после пак продължи:

— Не, не е само войната. Причината е в баща ми. Между другото, какво мислите за него?

— Не съм имала много време да правя преценки.

— Не отбягвайте въпроса. Стиснат е като дявол, а според мен си е и малко луд. Разбира се, мрази всички ни, с изключение може би на Ема. Всичко е заради завещанието на дядо ми.

Люси го погледна въпросително.

— Дядо ми беше човек, който направи състояние със собствените си сили. С хрупкавите бисквити и със синкавите сладки — деликатесите за следобедния чай. И тъй като беше предвидлив, рано се ориентира към соленките и сандвичите, така че сега печелим много от коктейлите. Е, дошъл моментът, в който баща ми дал да се разбере, че притежава дух, извисен над бисквитите. Тръгнал да пътува из Италия, на Балканите, най-вече в Гърция, и се докоснал до изкуството. Дядо ми се разсърдил. Решил, че баща ми не е човек на бизнеса, а също и лош ценител на изкуството (бил твърде прав и в двата случая), и оставил всичките си пари на внуците си. Баща ми разполага с доходите до края на живота си, но не може да пипа състоянието. И знаете ли какво направи? Спря да харчи пари. Дойде тук и започна да спестява. Мисля, че досега е натрупал почти толкова голямо състояние, колкото е оставил дядо ми. А в същото време всички ние — Харолд, аз, Алфред и Ема — не сме получили и пени от богатството на дядо. Аз съм художник без пукната пара. Харолд се зае с бизнес и сега е известен човек в Сити — той е този, който притежава усета да прави пари, макар че според някои слухове напоследък имал финансови затруднения. В семейството обикновено наричаме Алфред Фалшивия Алф.

— Защо?

— Колко много неща искате да знаете! Отговорът е, че той е черната овца на семейството. Все още не е бил затвора, но се е намирал много близо до него. По време на войната беше в министерството на снабдяването, но го напусна доста неочаквано при съмнителни обстоятелства. После сключи няколко подозрителни сделки за консервирани плодове и имаше неприятности с някакви яйца. Не беше нещо крупно, просто известен брой съмнителни сделки.

— Не е ли неразумно да разказвате всички тези неща на непознати?

— Защо? Да не сте агент на полицията?

— Може и да съм.

— Не мисля. Вие работехте тук, преди полицията да прояви интерес към нас. Бих казал…

Той прекъсна, като видя сестра си Ема да излиза през вратата към зеленчуковата градина.

— Здравей, Ем. Изглеждаш много разтревожена.

— Наистина съм разтревожена. Искам да говоря с теб, Седрик.

— Трябва да се връщам в къщата — тактично каза Люси.

— Не си тръгвайте — настоя Седрик. — На практика убийството почти ви направи член на семейството.

— Имам доста работа — обясни Люси. — Излязох да набера малко магданоз.

Тя бързо се запъти към зеленчуковата градина, а Седрик я проследи с поглед.

— Симпатично момиче — констатира той. — Коя е тя всъщност?

— О, много е известна — каза Ема. — Превърнала е домакинската работа в нещо като своя специалност. Но да оставим Люси Айлсбароу. Седрик, ужасно съм разтревожена. Полицията очевидно смята, че мъртвата жена е била чужденка, вероятно французойка? Седрик, мислиш ли, че тя би могла да бъде Мартин?

За момент Седрик я погледна втренчено, без да разбира.

— Мартин? Но кой, по дяволите… а, имаш предвид Мартин?

— Да, мислиш ли…

— Защо трябва да бъде Мартин!

— Като си помисли човек, онази телеграма беше доста странна. Трябва да е било приблизително по същото време. Дали, в крайна сметка, не е дошла тук и…

— Глупости, защо Мартин ще дойде тук и ще ходи в големия хамбар? Какво ще търси там? Струва ми се невероятно.

— Не смяташ ли, че трябваше да кажа на инспектор Бейкън или на другия детектив?

— Какво да му кажеш?

— Ами… за Мартин. За писмото.

— Недей да усложняваш нещата, като си въобразяваш разни неуместни неща, които нямат нищо общо с нас. Във всеки случай, въобще не бях убеден в автентичността на писмото на Мартин.

— А аз бях.

— Винаги вярваш на всякакви невъзможни неща преди закуска, момичето ми. Съветът ми към теб е: стой мирно и си дръж устата затворена. Работа на полицията е да идентифицира скъпоценния си труп. Обзалагам се, че Харолд би казал същото.

— Сигурна съм, че Харолд би постъпил така. А също и Алфред. Но аз се безпокоя, Седрик, наистина се безпокоя. Не знам какво трябва да направя.

— Нищо — веднага отвърна Седрик. — Дръж си устата затворена, Ема. Не тръгвай сама към бедата — това е моето мото.

Ема Кракънторп въздъхна. От къщата излезе доктор Куимпър и отвори вратата на очукания си „Остин“. Позабави се, като я видя, после остави колата и се запъти към нея.

— Ема — каза той, — баща ви е в чудесна форма. Убийството му понася добре. Създава му интерес към живота. Трябва да го препоръчам и на други свои пациенти.

Ема се усмихна механично. Доктор Куимпър винаги бързо забелязваше реакциите на хората около себе си.

— Случило ли се е нещо? — попита той. Ема го погледна. Беше започнала да разчита много на любезността и съчувствието на лекаря. Той се беше превърнал в приятел, на когото можеш да се облегнеш, не беше само медицински служител. Преднамерената му грубост не можеше да я заблуди — тя познаваше добротата, скрита зад нея.

— Да, разтревожена съм — призна Ема.

— Искате ли да ми кажете? Ако не желаете, недейте.

— Да. Вече знаете известна част. Въпросът се състои в това, че се чудя какво да правя.

— Забелязал съм, че преценката ви обикновено е точна. За какво става дума?

— Може би си спомняте какво ви разказах веднъж за брат си — за този, който бе убит през войната.

— Имате предвид историята, че се бил оженил или че искал да се жени за някакво френско момиче? Нещо от този род?

— Да. Почти веднага след като получих онова писмо, той беше убит. Никога не чухме нещо повече за момичето. Всъщност всичко, което знаехме, беше малкото й име. Все чакахме да пише или да дойде, но нищо подобно не се случи. Нямахме никаква вест допреди около месец, точно преди Коледа.

— Спомням си, че получихте писмо, нали?

— Да. В него тя пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да ни види. Всичко беше уредено, но в последния момент изпрати телеграма, че незабавно трябва да се върне във Франция.

— И после?

— Полицаите смятат, че убитата жена е била французойка.

— Така ли? На мен ми приличаше повече на англичанка, но човек наистина трудно може да прецени. Какво ви тревожи тогава? Да не би фактът, че убитата жена би могла да бъде момичето на брат ви?

— Да.

— Мисля, че е малко вероятно — заяви доктор Куимпър и добави: — Независимо от това, разбирам как се чувствате.

— Чудя се дали не трябва да разкажа на полицията за… за всичко. Седрик и останалите твърдят, че не е необходимо. Вие как смятате?

— Хм — доктор Куимпър сви устни. За момент остана мълчалив, потънал в мисли. После, против волята си, изрече: — Разбира се, много по-просто е да не казвате нищо. Ясно ми е как се чувстват братята ви. И все пак…

— Какво?

Куимпър я погледна. В очите му проблесна нежност.

— Аз бих отишъл и бих им разказал — допълни той. — Ако не го направите, ще продължавате да се тревожите. Познавам ви.

Ема леко се изчерви.

— Може би съм глупава.

— Направете това, което искате, скъпа, а другите от семейството да си гледат работата. Винаги бих подкрепил преценката ви пред тях.