16:50 от Падингтън

Глава пета

— Мисля, че няма да имате нищо против да поиграя малко голф в парка? — попита Люси.

— О, не, разбира се. Обичате ли голфа?

— Не съм много добра, но искам да си поддържам формата.

— По-приятно упражнение, отколкото просто да отидеш на разходка.

— Човек няма къде да се разходи, освен тук — изръмжа мистър Кракънторп. — Нищо друго, освен тротоари и жалки, малки, отрупани като кутии къщи. Бих искал да съм господар на земята си и да построя още такива. Но няма да стане, докато не умра. А аз няма да умра, за да направя услуга на някого. Обещавам ти! Няма на никого да направя услуга.

Ема Кракънторп каза кротко:

— Недей, татко!

— Знам какво си мислят и какво чакат. Всички те. Седрик и тази хитра лисица Харолд със самодоволното си лице. Що се отнася до Алфред, чудя се дали не му е хрумвало да ме пречука. Не съм сигурен дали не се опита да го стори на Коледа. Имах доста странно усещане. Куимпър се притесни. Зададе ми куп дискретни въпроси.

— От време на време всеки получава храносмилателни смущения, татко.

— Добре, добре, кажи направо, че ям прекалено много! Нали това имаш предвид? И защо ям толкова много? Защото има твърде много храна на масата, прекалено много. Разточително и екстравагантно. А този факт ми напомни за теб, млада госпожице. Изпрати пет картофа за обед — и то доста големи. По два картофа на човек са достатъчни. Така че в бъдеще не изпращай повече от четири. Единият, който остана днес, е прахосан.

— Не е прахосан, мистър Кракънторп. Смятах довечера да го сложа в испанския омлет.

— Аха! — докато излизаше от стаята с табличката за кафе, Люси го чу да казва: — Хитра млада жена, която винаги има готов отговор. Но пък готви добре и е хубавичко момиче.

Люси Айлсбароу извади лек железен стик за голф от комплекта, който предвидливо беше взела със себе си, и се запъти към парка, като прескочи оградата.

Започна да изпълнява серия от удари. След около пет минути една топка тупна върху железопътния насип. Люси се изкачи по него и започна да я търси. Хвърли поглед назад към къщата. Беше доста надалеч и никой не проявяваше интерес към нея. Продължи да търси топката. От време на време изпълняваше удари от насипа надолу към тревата. Този следобед тя претърси около една трета от насипа. Нищо. Отправи се, играейки си с топката, към къщата.

На другия ден попадна на следа. Трънлив храст, израснал на около половината път нагоре по насипа, бе пречупен. Наоколо бяха пръснати клонки. Люси го разгледа. На един от тръните се беше закачило парче кожа. На цвят беше почти като храста — светлокафеникаво. Люси го погледна за момент, после извади ножица и го сряза внимателно наполовина. Отрязаната част постави в плик, който носеше в джоба си. После се спусна по стръмния склон, като продължаваше да търси. Разглеждаше внимателно острата трева. Стори й се, че забеляза следа, оставена от преминал оттук човек. Следата обаче беше съвсем бледа — далеч по-неясна, отколкото собствените й дири. Сигурно беше отпреди доста време — прекалено неясна, за да е сигурна, че не си въобразява.

Започна внимателно да претърсва тревата в подножието на насипа, точно под пречупения храст. След малко усилията й бяха възнаградени. Намери пудриера — малка евтина емайлирана вещ. Уви я в кърпичка и я пусна в джоба си. Продължи да търси, но не откри нищо повече. Следващия следобед се качи на колата си и замина да види болната си леля. Ема Кракънторп й каза любезно:

— Не бързайте да се връщате. Няма да имаме нужда от вас преди вечеря.

— Благодаря, но ще бъда тук най-късно в шест часа.

Номер 4 на Мадисън Роуд беше малка сива къща на малка сива улица. Имаше много чисти завеси от нотингамска дантела, блестящ бял праг и добре излъскана месингова дръжка. Вратата отвори едра неприветлива жена, облечена в черно, с голямо валмо стоманеносива коса.

Огледа Люси, преценявайки я подозрително, докато я въвеждаше при госпожица Марпъл.

Госпожица Марпъл се намираше в задната всекидневна, която гледаше към малка спретната квадратна градинка. Стаята беше изключително чиста, с много рогозки, покривчици и порцеланови фигурки, доста голяма гарнитура в стил от времето на крал Джеймс I и две саксии с папрат. Госпожица Марпъл седеше в голям фотьойл до камината и сръчно плетеше на една кука.

Люси влезе и затвори вратата. Седна на стола срещу по-възрастната жена.

— Е, изглежда сте права! — възкликна тя, показа находките си и разказа подробно как ги е намерила.

По бузите на госпожица Марпъл се появи бледа розовина от постигнатото.

— Вероятно човек не трябва да се чувства така — заяви тя, — но е доста ласкателно да си създадеш теория и да получиш доказателство, че е вярна.

Тя опипваше малкото парче кожа.

— Елспет каза, че жената е била облечена в светло кожено палто. Предполагам, че пудриерата е била в джоба й и е паднала, когато тялото се е свличало надолу по склона. Не изглежда нищо особено, разбира се, но може и да помогне. Не сте взели цялото парче кожа, нали?

— Не, оставих половината на пречупения храст.

Госпожица Марпъл кимна одобрително.

— Съвсем правилно. Много сте интелигентна, мила. Полицията ще иска да провери всичко.

— Възнамерявате ли да идете в полицията с тези неща?

— Е, все още не… — размисляше госпожица Марпъл. — Смятам, че ще бъде по-добре да намерим първо тялото. А вие?

— Да, но това не е ли доста трудна задача? Имам предвид, в случай че преценката ви е правилна. Убиецът хвърля тялото от влака, после вероятно слиза в Бракхамптън и по някое време — навярно още същата вечер — идва и го премества. Но какво се е случило после? Може да го е отнесъл някъде.

— Не някъде — заяви госпожица Марпъл. — Смятам, че не проследявате нещата до логичния им край, скъпа госпожица Айлсбароу.

— Наричайте ме Люси. А защо не някъде?

— Защото ако беше така, той много по-лесно би убил момичето в някое уединено място и би преместил тялото оттам. Не сте оценили…

Люси я прекъсна:

— Искате да кажете… Имате предвид, че престъплението е било предумишлено?

— Не мислех така в началото. Не би било нормално човек да си го помисли. Изглеждаше като кавга, при която мъжът изгубва контрол и удушава момичето, после е изправен пред проблем, чието решение трябва да намери за няколко минути. Но наистина съвпадението е прекалено голямо — той убива момичето в изблик на страст, после поглежда през прозореца и забелязва, че влакът прави голям завой точно на място, където би могъл да бутне тялото навън и да бъде сигурен, че ще го намери и ще го премести! Ако просто го е хвърлил оттам случайно, не би могъл да направи нищо повече и тялото отдавна щеше да е открито.

Тя замълча, а Люси я гледаше втренчено.

— Знаете ли — продължи госпожица Марпъл замислено, — наистина според мен престъплението е било планирано умно и обмислено много внимателно. В един влак има нещо толкова анонимно. Ако я беше убил там, където живее или е отседнала, някой би могъл до го забележи, когато идва или си отива. Или ако я беше откарал в полето, някой би могъл да забележи колата, номера и модела й. Влакът обаче е пълен е непознати, които се качват и слизат. Във вагон без отделни купета, сам с нея, би било съвсем лесно, особено след като човек схване, че убиецът е бил наясно какво точно ще направи впоследствие. Той е знаел, сигурно е знаел всичко за Ръдърфорд Хол — най-вече за географското му разположение. Имам предвид странната му изолация — остров, заобиколен от железопътни линии.

— Точно така — подчерта Люси. — Това е анахронизъм от миналото. Оживеният градски живот тече наоколо, без да го докосва. Сутрин търговците правят доставките и толкова.

— Следователно приемаме, както казвате, че убиецът е пристигнал в Ръдърфорд Хол през нощта. Вече е било тъмно, когато тялото е паднало, и не е съществувала вероятност някой да го открие до сутринта.

— Да, наистина.

— Как би могъл да дойде убиецът? С кола? Откъде?

Люси разсъждаваше:

— Покрай стената на фабриката има уличка. Той вероятно би дошъл по нея и би отбил под железопътния надлез по алеята. После би могъл да прескочи оградата, да тръгне покрай насипа, да намери тялото и да го пренесе в колата.

— И после — продължи госпожица Марпъл — да го отнесе до някое място, което предварително е избрал. Всичко вече е било измислено. И както казах, не смятам, че би го преместил от Ръдърфорд Хол, или ако е така, не много далеч. Най-вероятно би го погребал някъде — погледна въпросително към Люси.

— Предполагам, че е така — заяви Люси замислено. — Но едва ли е толкова лесно, колкото звучи.

Госпожица Марпъл се съгласи.

— Той не би го заровил в парка. Твърде много усилия, а и може да бъде забелязан. Навярно някъде, където почвата вече е била прекопавана?

— Вероятно в зеленчуковата градина, но тя е много близо до къщичката на градинаря. Той е стар и глух, но все пак е рисковано.

— Има ли куче?

— Не.

— Тогава може би в някаква барака или пристройка?

— Би било по-просто и по-бързо. Има много неизползвани стари сгради, порутени свинарници, обори и работилници, в които никой не ходи. Би могъл да го пъхне и в рододендроните или някъде в храстите.

Госпожица Марпъл кимна.

— Да, мисля че това е много по-вероятно.

На вратата се почука и строгата Флорънс влезе с поднос.

— Радвам се, че имате гост — каза тя на госпожица Марпъл. — Приготвих от моите кифли, които харесвахте.

— Флорънс винаги е правила най-вкусните сладки за чай — похвали я госпожица Марпъл.

Доволна, Флорънс сбръчка лицето си в съвсем неочаквана усмивка и излезе от стаята.

— Мисля, мила, да не говорим за убийства по време на чая. Такава неприятна тема! — заключи госпожица Марпъл.

След чая Люси стана.

— Ще си тръгвам. Както вече ви казах, в Ръдърфорд Хол не живее никой, който може да е търсеният от нас човек. Има само един старец, жена на средна възраст и глух градинар, попрехвърлил годинките.

— Не съм казала, че той настина живее там — отбеляза госпожица Марпъл. — Имам предвид, че е някой, който познава Ръдърфорд Хол много добре. Но можем да се върнем на този въпрос, след като откриете трупа.

— Вие, изглежда, сте напълно уверена, че ще го намеря — каза Люси. — Аз обаче не съм толкова оптимистично настроена.

— Сигурна съм, че ще успеете, скъпа Люси. Вие сте толкова способен човек!

— В известен смисъл — да, но нямам опит в търсенето на трупове.

— Сигурна съм, че за това е необходим просто здрав разум — заяви госпожица Марпъл насърчително.

Люси я погледна, после се засмя. Госпожица Марпъл също й отвърна с усмивка.

На следващия следобед Люси се захвана систематично за работа.

Пъхаше се в бараки и разгръщаше шипковите храсти, които ограждаха старите свинарници. Тъкмо надничаше в пералнята под оранжерията, когато чу сухо покашляне. Обърна се и видя Хилман — градинаря, който я гледаше неодобрително.

— Внимавайте да не паднете, госпожице — предупреди я той. — Тези стъпала не са сигурни, а преди малко бяхте горе в плевника, където подът също не е здрав.

Люси внимаваше да не покаже, че е смутена.

— Сигурно си мислите, че съм много любопитна — отговори тя весело. — Просто се чудех какво може да се направи от мястото — да се използва за отглеждане на гъби за продан или нещо подобно. Изглежда всичко е доста занемарено.

— Зависи от господаря. Не би похарчил и пени. Тук трябва да има двама души и едно момче, за да поддържат мястото както трябва, но той не ще и да чуе. Правя всичко, което мога, за да го накарам да купи електрическа косачка. Иска да кося ръчно всичката тази трева отпред, ето така е.

— Но ако може с известни подобрения мястото да се пригоди да носи доходи?

— Такова място няма да носи доходи — прекалено запуснато е. А и него не го е грижа. Интересува се само от икономии. Много добре знае какво ще стане, след като си отиде — младите господа веднага ще го продадат. Само го чакат да пукне. Както чувам, когато умре, ще наследят хубави пари.

— Предполагам, че е много богат? — попита Люси.

— Фантазиите на Кракънторп. Старият господин, бащата на мистър Кракънторп, започна всичко. Несъмнено беше умен. Направи състояние и построи тази къща. Казват, че бил безмилостен и никога не забравял обиди. Но беше с широки пръсти. У него нямаше нищо скъперническо. Бил разочарован и от двамата си синове, така разправят. Даде им образование и ги направи хора — Оксфорд и всичко останало. Те обаче станаха прекалено изискани, за да се занимават с бизнес. По-малкият се ожени за актриса и после загина при автомобилна катастрофа — беше пил. За по-големия — нашия тук, баща му никога не е имал някакви амбиции. Ходеше често в чужбина, накупи много езически статуи и ги изпрати вкъщи. Като по-млад не беше много пестелив, но на средна възраст стана. Никога не са се спогаждали, той и баща му, така съм чувал.

Люси погълна информацията, проявявайки учтив интерес. Старецът се облегна на стената и се приготви да продължи сагата. Явно предпочиташе да разговаря, вместо да работи.

— Почина преди войната, старият господин. Имаше ужасен нрав. Не можеше да му се даде никакъв съвет, не би го допуснал.

— И след като почина, синът му дойде да живее тук?

— Да, той и семейството му. Децата още бяха малки.

— Да, естествено. Разбирам, имате предвид войната от 1914 година.

— О, не. Почина през двайсет и осма година, това имам предвид.

Люси предположи, че смята 1928 година за период „преди войната“, макар че тя самата не би го описала по този начин.

— Е, предполагам, че искате да продължите работата си. Не трябва да ми позволявате да ви задържам — каза тя.

— А — отвърна старият Хилман без ентусиазъм, — в тази част на деня не може да се свърши много работа. Светлината е прекалено слаба.

Люси се върна отново в къщата, като по пътя се спря да разследва гъсталака от брези и азалии, в който се надяваше да открие нещо. Ема Кракънторп стоеше права във вестибюла и четеше писмо. Следобедната поща току-що беше донесена.

— Племенникът ми пристига утре с един приятел от училище. Стаята на Алегзандър е над верандата. Съседната ще бъде за Джеймс Стодарт-Уест. Ще ползват банята отсреща.

— Добре, госпожице Кракънторп. Ще се погрижа стаите да бъдат готови.

— Ще пристигнат точно преди обеда — тя се поколеба, преди да продължи. — Предполагам, че ще са гладни.

— Сигурна съм — отвърна Люси. — Какво мислите за говеждо печено? И може би сиропиран пай.

— Алегзандър много обича този пай.

Момчетата пристигнаха на следващата сутрин. И двамата бяха с добре сресани коси, предизвикващи подозрение ангелски лица и отлични маниери. Алегзандър Истли бе русокос и със сини очи. Стодарт-Уест беше мургав, с очила.

Докато обядваха, разговаряха сериозно на спортни теми, като от време на време се спираха на последните издания в областта на научната фантастика. По маниер приличаха на възрастни професори, обсъждащи инструментите на старокаменната епоха. В сравнение с тях Люси се почувства съвсем млада.

Говеждото филе изчезна за нула време, а всяка трохичка от пая бе изконсумирана.

Мистър Кракънторп промърмори:

— Вие двамата ще ми изядете ушите.

Алегзандър го погледна укорително със сините си очи.

— Ще ядем хляб и сирене, ако не можеш да си позволиш месо, дядо.

— Да си позволя? Мога да си го позволя. Просто не обичам разточителството.

— Нищо не сме разхитили, сър — заяви Стодарт-Уест, поглеждайки надолу към чинията си, която беше явно свидетелство за изявлението му.

— Вие, момчета, ядете два пъти повече от мен.

— Ние растем — поясни Алегзандър. — Необходимо ни е голямо количество белтъчини.

Старият човек изсумтя.

Когато двете момчета ставаха от масата, Люси чу как Алегзандър каза извинително на приятеля си:

— Не трябва да обръщаш внимание на дядо ми. Той е на диета или нещо такова и това го прави доста особен. И е ужасно стиснат. Сигурно е някакъв комплекс.

Стодарт-Уест заяви с разбиране:

— Имах една леля, която постоянно си мислеше, че ще фалира. А в действителност имаше много пари. Патологично състояние, каза лекарят. Носиш ли футболна топка, Алекс?

След като прибра масата и изми съдовете, Люси излезе. Отдалече чуваше как момчетата викат по поляната. Самата тя се отправи в противоположна посока, по предната алея, и оттам тръгна към насадените нагъсто рододендронови храсти. Започна да търси внимателно, като разтваряше листата и надничаше между тях. Минаваше последователно от храст към храст, като разравяше със стика за голф, когато любезният глас на Алегзандър Истли я сепна.

— Търсите ли нещо, госпожица Айлсбароу?

— Една топка за голф — отвърна веднага Люси. — Всъщност няколко. Следобед тренирам голф и съм загубила много топки. Мислех си, че днес наистина ще намеря някои от тях.

— Ние ще ви помогнем — каза Алегзандър учтиво.

— Много мило от ваша страна. Мислех, че играете футбол.

— Човек не може дълго да играе футбол — обясни Стодарт-Уест. — Става му много горещо. Вие често ли играете голф?

— Доста ми харесва, но нямам много време.

— Така и предполагах. Заета сте с готвенето тук, нали?

— Да.

— Вие ли приготвихте днешния обед?

— Да, хареса ли ви?

— Беше чудесен — отвърна Алегзандър. — В училище ядем отвратително месо, много препечено. Обичам говеждото да е розово и сочно отвътре. Сиропираният пай също беше екстра.

— Трябва да ми кажете какви неща най-много обичате.

— Може ли някой ден да направите ябълков сладкиш с глазура? Той ми е любимият.

— Разбира се.

Алегзандър въздъхна щастливо.

— Под стълбището има номера за голф — каза той.

— Може да ги наредим на ливадата и да поиграем. Какво ще кажеш, Стодърс?

— Добреее — отвърна Стодарт-Уест.

— Всъщност той не е истински австралиец — обясни Алегзандър учтиво. — Но се опитва да говори по този начин, защото се надява догодина родителите му да го вземат да гледа квалификационните срещи.

Насърчени от Люси, те тръгнаха да търсят номерата. Когато се върна в къщата, тя ги свари да ги носят към ливадата, спорейки за разположението им.

— Няма да ги подреждаме в кръг — каза Стодарт-Уест. — Това е детска работа. Искаме да стане като истинско игрище за голф. С по-дълги и по-къси разстояния между дупката и мястото, откъдето започва ударът. Жалко, че цифрите са толкова ръждясали. Едва се виждат.

— Имат нужда да се намажат малко с бяла боя — заяви Люси. — Утре може да купите и да ги боядисате.

— Добра идея — лицето на Алегзандър светна. — Мисля, че има няколко забравени кутии с боя в големия хамбар, оставени от бояджиите миналата ваканция. Да проверим ли?

— Какво представлява големият хамбар? — поинтересува се Люси.

Алегзандър посочи дългата каменна сграда малко встрани от къщата, близо до задната алея.

— Доста е стар — каза той. — Дядо твърди, че може би е от времето на кралица Елизабет Първа, но всъщност само се перчи. Бил е част от фермата, която първоначално е била на това място. Прадядо ми е съборил селската къща и е построил тази ужасна сграда.

После добави:

— Голяма част от колекцията на дядо е вътре. Неща, които на млади години е пращал от чужбина. Повечето са доста ужасни. Големият хамбар се използва понякога и за игра на вист и други мероприятия на женската благотворителна организация, например разпродажби. Елате да видите!

Люси ги придружи с охота.

Хамбарът имаше голяма врата, в която бяха забити декоративни пирони.

Алегзандър вдигна ръка и откачи ключа от пирона точно под бръшляна в дясната горна част на вратата. Превъртя го в ключалката, отвори вратата и тримата влязоха вътре.

Още от пръв поглед Люси доби чувството, че се намира в много грозен музей. Мраморните глави на двама римски императори се бяха втренчили в нея е изпъкналите си очи, имаше огромен саркофаг в декадентски гръко-римски стил, превзето усмихваща се Венера стоеше на пиедестал, придържайки надиплената си дреха. Освен тези произведения на изкуството имаше и две-три дървени маси, няколко струпани накуп стола, както и разни дреболии — ръждясала ръчна сенокосачка, две кофи, няколко проядени от молци седалки на коли и боядисана в зелено желязна градинска пейка без един крак.

— Мисля, че видях боята ей там — каза Алегзандър неопределено. Отправи се към ъгъла, като дръпна прокъсаната завеса, която го отделяше от останалата част на помещението.

Откриха няколко кутии с боя и четки — изсъхнали и твърди.

— Ще ви е нужен терпентин — отбеляза Люси.

Не успяха обаче да намерят терпентин. Момчетата предложиха да отидат с велосипедите и да купят, а Люси ги насърчи. Като боядисват номерата, ще се занимават известно време, помисли си тя.

Момчетата заминаха и я оставиха в хамбара. Преди да тръгнат, Люси промърмори:

— Тук наистина има нужда от почистване.

— Не бих си направил труда — посъветва я Алегзандър. — Трябва да се почисти, ако ще се използва за нещо, но обикновено не се използва през този сезон.

— Да закача ли отново ключа отвън на вратата? Там ли стои?

— Да. Нали виждате, че тук няма какво да се свие. Никой не би искал тези ужасни мраморни неща, а и във всеки случай, те тежат тонове.

Люси се съгласи с него. Едва ли би могла да одобри вкуса на стария мистър Кракънторп по отношение на изкуството. Изглежда той притежаваше безпогрешен инстинкт да избира най-лошите екземпляри от всеки период.

След като момчетата потеглиха с велосипедите, тя се огледа наоколо.

Очите й се спряха върху саркофага.

Този саркофаг…

Въздухът в хамбара имаше лек дъх на плесен, сякаш не беше проветрявано дълго време. Тя се доближи до саркофага. Беше с тежък, плътно прилепнал капак. Люси го гледаше, размишлявайки.

После излезе от хамбара, отиде в кухнята, намери тежък железен лост и се върна. Не беше лесна работа, но тя се трудеше упорито.

Капакът бавно започна да се повдига, отместван от тежкия лост.

Повдигна се достатъчно, за да може Люси да види какво има вътре…