16:50 от Падингтън

Глава девета

Единствените хора, отдали дължимото на отличния обед на Люси, бяха двете момчета и Седрик Кракънторп, който изглеждаше напълно незасегнат от обстоятелствата, принудили го да се завърне в Англия. Наистина сякаш възприемаше цялата история като доста умела, макар и злокобна шега.

Люси отбеляза, че това отношение съвсем не е по вкуса на брат му Харолд. Той приемаше убийството като лична обида за семейство Кракънторп и възмущението му беше толкова силно, че почти не яде нищо на обед. Ема изглеждаше угрижена и нещастна и също хапна съвсем малко. Алфред сякаш бе погълнат от мислите си и говореше рядко. Той беше доста симпатичен мъж със слабо мургаво лице и очи, разположени близо едно до друго.

След обеда полицейските служители се завърнаха и учтиво помолиха да разменят няколко думи с мистър Седрик Кракънторп.

Инспектор Крадък се държеше приятелски.

— Седнете, господин Кракънторп. Научих, че току-що сте се завърнали от Балеарските острови. Там ли живеете?

— През последните шест години. В Ибиса. Понася ми по-добре от тази мрачна страна.

— Радвате се на много повече слънце от нас, предполагам — любезно отвърна инспектор Крадък. — Били сте си вкъщи не много отдавна. За да бъда по-точен, за Коледа. Какво ви накара да се върнете отново толкова скоро?

Седрик се ухили.

— Сестра ми Ема ми позвъни. Никога преди не е имало убийство в имението. Не исках да изпусна нищо, ето защо пристигнах.

— Интересувате ли се от криминалистика?

— О, не е необходимо да се изразявате толкова високопарно! Просто обичам убийствата — криминални истории и тем подобни. И ето един такъв криминален случай точно пред прага на къщата ти! Случва се веднъж в живота. Освен това си помислих, че бедната Ема може да има нужда от малко помощ — да се оправя със стария, с полицията и с всичко останало.

— Разбирам. Случаят е засегнал инстинкта ви да поемате риск, а също и чувството ви за семеен дълг. Не се съмнявам, че сестра ви ще ви бъде много признателна, макар че и другите й двама братя също са дошли, за да бъдат с нея.

— Но не и за да я ободрят и успокоят — отговори Седрик. — Харолд е ужасно разстроен. Съвсем не подхожда на един магнат от Сити да бъде замесен в убийството на съмнителна жена.

Веждите на Крадък леко се повдигнаха.

— Дали е била съмнителна жена?

— Е, вие сте специалисти по този въпрос. Като се съди по фактите, на мен ми изглежда твърде вероятно.

— Надявах се, че ще изразите някакво предположение за това коя е била тя.

— Е, инспекторе, вие вече знаете или вашите колеги ще ви кажат, че не можах да я идентифицирам.

— Споменах предположение, господин Кракънторп. Може никога да не сте виждали тази жена и все пак да направите предположение коя е била тя.

Седрик поклати отрицателно глава.

— На грешен път сте. Нямам абсолютно никаква представа. Сигурно предполагате, че може да е дошла в големия хамбар, за да се срещне с някого от нас. Но никой от нас не живее тук. Единствените хора в къщата са били една жена и възрастен мъж. Нали не смятате, че е дошла тук на среща с почитаемия ми баща?

— Аз мисля, а и инспектор Бейкън е съгласен с мен, че е възможно жената някога да е била свързана с къщата. Може Да е било преди доста години. Опитайте се да си спомните, господин Кракънторп.

Седрик помисли една-две минути, после отново поклати отрицателно глава.

— Както повечето хора, и ние от време на време сме имали прислужници от чужбина, но не мога да се сетя за нищо конкретно. По-добре попитайте другите, може би знаят повече от мен.

— Разбира се, че ще го направим.

Крадък се облегна на стола си и продължи:

— Както чухте по време на предварителното следствие, медицинската експертиза не е в състояние напълно точно да определи времето, когато е настъпила смъртта. Преди повече от две седмици и по-малко от четири, което значи някъде около Коледа. Казахте, че сте били тук за Коледа. Кога пристигнахте в Англия и кога си заминахте?

Седрик размишляваше.

— Момент да видя… Дойдох със самолет. Пристигнах тук в съботата преди Коледа, което ще рече на двайсет и първи.

— Пристигнахте направо от Майорка?

— Да. Тръгнах в пет часа сутринта и бях тук по обед.

— А кога си заминахте?

— Отлетях следващия петък, на двайсет и седми.

— Благодаря ви.

Седрик се ухили.

— За нещастие попадам точно в този период от време. Но наистина, инспекторе, да душа млади жени съвсем не е любимото ми коледно забавление.

— Надявам се, господин Кракънторп.

Инспектор Бейкън само погледна неодобрително.

— За да извършиш подобно нещо, трябва да ти липсва съвест и добронамереност, не мислите ли?

Седрик адресира въпроса си към инспектор Бейкън, който просто изсумтя. Инспектор Крадък отвърна учтиво:

— Е, благодаря ви, господин Кракънторп. Това е всичко.

— Какво мислите за него? — попита Крадък, след като Седрик затвори вратата след себе си.

Бейкън отново изсумтя.

— Достатъчно самонадеян за каквото и да било — каза той. — Въобще не обичам този тип хора. Човек, който живее разпуснато, такива са художниците, и е твърде вероятно да се е забъркал с някоя непочтена жена.

Крадък се засмя.

— Нито пък ми харесва облеклото му — продължи Бейкън. — Никакво уважение — да отиде на следствие с такива дрехи. Най-мръсните панталони, които съм виждал от доста време. Ами вратовръзката му? Сякаш е направена от цветен канап. Ако ме питате, той е от хората, които биха удушили жена, без да се церемонят много-много.

— Е, не е удушил тази, ако не е напуснал Майорка преди 21-ви. А това е нещо, което много лесно можем да установим.

Бейкън му хвърли рязък поглед.

— Забелязвам, че все още не се доближавате до действителната дата на престъплението.

— Не, да я запазим в тайна засега. Винаги обичам да скривам по нещо в началния етап на разследването.

Бейкън кимна в пълно съгласие.

— Изтърсете им го, когато му дойде времето — каза той. — Така е най-добре.

— А сега — подхвана Крадък — да видим какво има да каже за случилото се нашият благовъзпитан джентълмен от Сити.

Харолд Кракънторп почти нямаше какво да каже. Отвратително нещо, твърде неприятен инцидент. Вестниците… опасяваше се той. Журналистите, както беше разбрал, вече искаха интервюта… Всички тези неща…

Много жалко…

Накъсаните в стакато изречения на Харолд приключиха. Той се облегна на стола си с изражението на човек, подушил отвратителна миризма.

Опитите на инспектора се оказаха безрезултатни. Не, той нямаше никаква представа коя е или би могла да бъде жената. Да, бил е в Ръдърфорд Хол по Коледа. Дошъл е едва за самата коледна вечер, но е останал до края на следващата седмица.

— Тогава това е всичко — каза инспектор Крадък, без да настоява с повече въпроси. Той вече бе решил за себе си, че Харолд Кракънторп няма да бъде полезен.

Премина към Алфред. Той влезе в стаята с безразличие, което изглеждаше малко пресилено.

Крадък погледна към него със смътното усещане, че го познава. Положително беше виждал някъде точно този член от семейството. Дали пък не е имало негова снимка във вестника? Нещо непочтено беше свързано с този спомен. Той попита Алфред е какво се занимава, но отговорът му беше уклончив:

— В момента съм към застраховките. До неотдавна се занимавах с приложението на нов тип говореща машина на пазара. Много революционно. Всъщност изкарах добри пари от нея.

Инспектор Крадък гледаше Алфред с одобрение и никой не би допуснал, че е забелязал привидно елегантния вид на костюма му и преценява точно колко евтино му е струвал. Дрехите на Седрик бяха овехтели, почти протрити, но си личеше, че са били ушити добре и от отлична материя. У Алфред прозираше евтина елегантност, която сама по себе си бе показателна. Крадък любезно премина към рутинните си въпроси. Алфред изглеждаше заинтригуван, дори леко развеселен.

— Предположението, че жената може някога да е работила тук, не е лишено от смисъл. Не като камериерка, съмнявам се, че сестра ми някога е имала такава. И не мисля, че днес някой има. Но, разбира се, тук са работили много домашни прислужници от чужбина. Имали сме полякини и една-две темпераментни германки. Но тъй като Ема определено не позна жената, смятам, че то отпада. Сестра ми е добра физиономистка. Не, ако жената е дошла от Лондон… Между другото, какво ви навежда на мисълта, че е дошла от Лондон?

Той зададе въпроса си съвсем небрежно, но погледът му бе проницателен и заинтригуван.

Инспектор Крадък се засмя и поклати глава.

Алфред го погледна остро.

— Не желаете да кажете, така ли? Вероятно билет за отиване и връщане в джоба на палтото й?

— Може би, господин Кракънторп.

— Добре, да приемем, че е пристигнала от Лондон. Навярно приятелчето, с което е трябвало да се срещне, е сметнало, че големият хамбар е чудесно място да се извърши убийство, без да се вдига шум. Очевидно той е познавал обстановката тук. Ако бях на ваше място, инспекторе, щях да търся него.

— Това правим — подчерта инспектор Крадък, като изрече двете думи така, че да звучат спокойно и убедително.

После благодари на Алфред и го освободи.

— Знаете ли — каза той на инспектор Бейкън, — виждал съм този човек някъде…

Инспектор Бейкън изказа мнението си.

— Остър клиент. Толкова остър, че понякога сам се порязва.

— Не съм сигурен, че държите да разговаряте с мен — каза Брайън Истли извинително, като влезе в стаята и колебливо се спря до вратата. — Всъщност аз не принадлежа към семейството…

— Чакайте да видим, вие сте господин Брайън Истли — съпругът на госпожа Едит Кракънторп, която почина преди пет години, нали?

— Точно така.

— Много мило от ваша страна, господин Истли, особено ако знаете нещо, което според вас би ни помогнало по някакъв начин.

— Не знам нищо, макар че бих искал да знам. Цялата работа изглежда дяволски странна, нали? Идва тук и се среща посред зима с някого си в този проветрив стар хамбар. Въобще не ми е по вкуса!

— Наистина е твърде озадачаващо — съгласи се инспектор Крадък.

— Вярно ли е, че била чужденка? Носят се такива слухове.

— Този факт говори ли ви нещо? — инспекторът го погледна остро, но Брайън изглеждаше любезно безучастен.

— Не, всъщност не.

— Може да е била французойка — каза инспектор Бейкън с нотка на съмнение.

Брайън леко се оживи. В сините му очи се появи интерес и той подръпна големите си руси мустаци.

— Наистина? — поклати глава той. — Общо взето, изглежда още по-невероятно, нали? Да се мотае из хамбара, искам да кажа. Досега имали ли сте други убийства в саркофаг? Може би е някой от онези хора с натрапливостите. Мисли, че е Калигула или нещо от този род.

Инспектор Крадък дори не си направи труда да отхвърли хипотезата и небрежно попита:

— Не знаете ли дали някой в семейството има някаква връзка с Франция?

Брайън отговори, че семейство Кракънторп не са особено весели хора.

— Бракът на Харолд е сполучлив — отбеляза той. — Жена с рибешка глава, дъщеря на някакъв обеднял граф. Не смятам, че Алфред се интересува много от жени, прекарва живота си в уреждане на съмнителни сделки, които накрая се оказват неуспешни. Мисля, че Седрик има няколко испански сеньорите, които скачат през обръчите на кринолина за него в Ибиса. Жените доста си падат по Седрик. Не се бръсне редовно и като че ли никога не се мие. Не разбирам защо това привлича жените, но очевидно е така. Не ви помогнах кой знае колко, нали? — ухили им се той. — По-добре наемете младия Алегзандър за тази работа. Двамата със Стодарт-Уест усилено търсят навън улики. Обзалагам се, че ще намерят нещо.

Инспектор Крадък изрази надежда, че ще стане така, и благодари на Брайън Истли. После каза, че би искал да разговаря с госпожица Ема Кракънторп.

Той огледа с по-голямо внимание Ема Кракънторп, отколкото преди. Все още се чудеше на израза, който бе забелязал на лицето й преди обеда. Тиха жена. Нито глупава, нито прекалено интелигентна. Една от тези мили, приятни жени, които мъжете приемат за даденост и които имат способността да превърнат една къща в дом, като й придадат атмосфера на спокойствие и хармония. Такава, мислеше си той, беше Ема Кракънторп.

Подобни жени често биват подценявани. Зад спокойната им външност се крие силен характер. С тях човек трябва да се съобразява. Вероятно, мислеше си инспекторът, ключът към мистерията за мъртвата жена в саркофага беше скрит някъде дълбоко в съзнанието на Ема.

Докато тези мисли преминаваха през главата му, Крадък я питаше за различни маловажни подробности.

— Мисля, че едва ли има нещо, което да не сте казали на инспектор Бейкън — започна той, — така че няма да ви безпокоя с много въпроси.

— Моля, питайте каквото желаете.

— Както ви обясни господин Уимборн, стигнахме до заключението, че убитата жена не е от този край. Това може би е облекчение за вас, поне господин Уимборн, изглежда, мислеше така. Но то прави нещата по-трудни за нас. Едва ли ще е лесно да бъде идентифицирана.

— Нищо ли не е имала? Чанта, документи?

Крадък поклати глава.

— Никаква чанта, нищо по джобовете.

— Нямате ли представа как се казва или откъде е дошла, нищо ли не знаете наистина?

Крадък си помисли: „Тя иска да знае, гори от желание да научи коя е била жената. Чудя се дали през цялото време се е чувствала така? Бейкън не остави у мен подобно впечатление, а той е умен човек“.

— Не ни е известно нищо за нея — отвърна той. — Ето защо се надявахме, че един от вас би могъл да ни помогне. Сигурна ли сте, че вие не сте в състояние? Дори и след като не я познахте, не се ли сещате коя би могла да бъде?

Помисли си, вероятно беше само внушение, че тя направи съвсем кратка пауза, преди да отговори.

— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна.

Неусетно държанието на инспектор Крадък се промени.

Това почти не пролича, с изключение на едва забележимата твърдост, прозвучала в гласа му:

— Когато господин Уимборн ви каза, че жената е чужденка, защо сметнахте, че е французойка?

Ема не беше объркана, само веждите й леко се повдигнаха.

— Така ли беше? О, да, наистина. Не знам точно, може би защото човек винаги е склонен да смята, че чужденците са французи, докато не установи от каква националност са всъщност. Повечето чужденци в тази страна са французи, нали?

— Не бих казал, госпожице Кракънторп. Вече не. Тук има хора от толкова националности — италианци, германци, австрийци, от скандинавските страни…

— Да, май че сте прав.

— Нямате ли някаква специална причина да мислите, че вероятно тази жена е французойка?

Тя не побърза да отрече. Просто помисли за момент и после поклати отрицателно глава почти със съжаление.

— Не, наистина нямам.

Срещна погледа му спокойно, без да трепне. Крадък погледна към инспектор Бейкън. Последният се наведе напред и показа малка емайлирана пудриера.

— Позната ли ви е, госпожице Кракънторп?

Тя я взе и я разгледа.

— Не, положително не е моя.

— Нямате ли представа на кого е принадлежала?

— Не.

— Тогава няма нужда да ви безпокоим повече засега.

— Благодаря.

Ема им се усмихна леко, стана и излезе от стаята. Може би отново си въобразяваше, но на инспектор Крадък му се стори, че тя се движеше доста бързо, сякаш някакво облекчение я тласкаше напред.

— Смятате ли, че знае нещо? — попита Бейкън.

Инспектор Крадък отвърна мрачно:

— На даден етап човек е склонен да мисли, че всеки знае малко повече, отколкото иска да каже.

— Обикновено става така — отбеляза Бейкън, изхождайки от богатия си опит. — Само че — добави той — твърде често този факт няма нищо общо със случая. Или е някакво семейно прегрешение, или пък глупава неприятност, за която хората се страхуват да не излезе наяве.

— Да, знам. Е, поне…

Това, което инспектор Крадък смяташе да каже, остана неизказано обаче, понеже вратата рязко се отвори и старият мистър Кракънторп се дотътри силно възмутен.

— Тъжна работа! Скотланд Ярд идва и не е достатъчно любезен да разговаря най-напред с главата на семейството! Бих искал да знам кой е господарят на тази къща? Ще ми отговорите ли? Кой е господарят тук?

— Разбира се, че сте вие, господин Кракънторп — отвърна Крадък успокоително, като се изправи, докато говореше. — Разбрахме обаче, че вече сте споделили с инспектор Бейкън всичко, което знаете, и че след като не сте добре със здравето, не трябва да злоупотребяваме. Доктор Куимпър обясни…

— Така е… Така е… Не съм здрав… Що се отнася до доктор Куимпър, той е истинска баба — много добър лекар, разбира моя случай, но е склонен да ме увие в памук. В главата му е влязла муха по отношение на диетата ми. Когато по Коледа получих гадене, веднага се нахвърли върху мен. Какво съм ял? Кога? Кой го е сготвил? Толкова шум вдигна! Но макар и да съм с разклатено здраве, чувствам се достатъчно добре, за да ви помогна, доколкото ми позволяват силите. Убийство в собствената ми къща или във всеки случай, в собствения ми хамбар! Интересна сграда — от времето на кралица Елизабет Първа. Местният архитект казва, че не е, но човекът не знае какво говори. Нито ден по-късно от 1580 година, но това не е темата на разговора. Какво бихте искали да знаете? Каква е хипотезата ви?

— Малко е рано за хипотези, мистър Кракънторп. Все още се опитваме да установим коя е била жената.

— Чужденка, казвате?

— Така смятаме.

— Вражески агент?

— Според мен, малко вероятно.

— Според вас! Те са навсякъде, тези хора. Проникват къде ли не! Чудя се защо министерството на вътрешните работи ги пуска. Хващам се на бас, че правят промишлен шпионаж. Ето с какво се е занимавала.

— В Бракхамптън?

— Фабрики има навсякъде. Има една точно до задния вход на имението ми.

Крадък хвърли въпросителен поглед към Бейкън, който отговори:

— Метални кутии.

— Откъде знаете, че произвеждат наистина това? Не можеш да приемаш всичко, което ти се казва. Добре, ако не е била шпионка, какво смятате, че е била? Да не мислите, че е била забъркана с някой от безценните ми синове? Ако е така, то ще е с Алфред. Не с Харолд — той е прекалено предпазлив. А Седрик не е съгласен да живее в тази страна. Добре, тогава е любовница на Алфред. Някакъв буен младеж я е проследил дотук, мислейки, че идва да се срещне с него, и я е пречукал. Как ви звучи?

Инспектор Крадък дипломатично отговори, че е възможно на теория. Но мистър Алфред Кракънторп, добави той, не я е познал.

— Ха! Страх го е и толкова! Алфред винаги е бил страхливец. Но той е и лъжец, запомнете, винаги е бил такъв. Лъже, та се къса. Никой от синовете ми не струва. Шепа лешояди, които ме чакат да умра — ето истинско им занимание в живота — изсмя се тихо той. — Има да чакат. Няма да умра, за да им направя услуга! А ако това е всичко, с което мога да ви бъда полезен… Уморен съм. Трябва да почивам — и той се затътри отново навън.

— Любовница на Алфред? — въпросително отбеляза Бейкън. — Според мен старецът просто си го измисли.

Той направи пауза, като се колебаеше.

— Лично аз смятам, че Алфред е чист — може би е хитрец, но в момента не търсим него. Знаете ли, питам се за онзи тип от военновъздушните сили…

— Брайън Истли?

— Да. Срещал съм един-двама като него. Те са без посока в света — преживели са опасности и вълнения, срещали са се със смъртта твърде млади. Сега животът им е скучен. Скучен и безполезен. В известен смисъл сме несправедливи с тях. Макар че наистина не знам какво може да се направи. И ето ги — с минало и без никакво бъдеще, така да се каже. Те са тези, които нямат нищо против да рискуват — обикновеният човек инстинктивно се стреми към сигурност, не става толкова въпрос за морал, колкото за благоразумие. Тези хора обаче не се страхуват — думата сигурност не е в речника им. Ако Истли е имал нещо с някаква жена и е искал да я убие… — той спря и отчаяно протегна ръка. — Но защо е трябвало да я убива? И ако наистина е убил жената, защо я е поставил в саркофага на тъста си? Не, ако ме питаш, никой от всички, събрани тук, няма нищо общо с убийството. В противен случай нямаше да си правят труда да слагат тялото на прага на собствения си заден вход, така да се каже.

Крадък се съгласи, че наистина е безсмислено.

— Нещо друго, което искате да свършите тук?

Крадък отговори отрицателно.

Бейкън предложи да се върнат в Бракхамптън и да пият чай, но инспектор Крадък заяви, че ще се обади на някакъв стар познат.