16:50 от Падингтън

Глава трета

— Не е толкова сериозна? Глупости! — отсече госпожа Магликъди. — Това беше убийство — погледна предизвикателно госпожица Марпъл, която отвърна на погледа й. — Продължавай, Джейн. Кажи, че всичко е било грешка! Кажи, че съм си въобразила цялата история. Така мислиш, нали?

— Всеки може да сгреши — изтъкна кротко госпожица Марпъл. — Всеки, Елспет, дори и ти. Мисля, че не трябва да забравяме този факт. Но аз продължавам да мисля, че най-вероятно не си сгрешила. Използваш очила за четене, но виждаш много добре надалеч и случката, на която си станала свидетел, те е впечатлила силно. Ти определено беше шокирана, когато пристигна тук.

— Това е нещо, което никога няма да забравя — заяви госпожа Магликъди, потрепервайки. — Бедата е, че не виждам какво бих могла да направя!

— Не мисля, че ти можеш да направиш нещо повече — замислено промълви госпожица Марпъл. (Ако госпожа Магликъди се вслушваше по-внимателно в нюансите на тона на приятелката си, тя щеше да забележи лекото ударение върху „ти“.) — Съобщи всичко, което си видяла на служителите от железниците и на полицията. Не, нищо повече не можеш да направиш.

— В известен смисъл това е облекчение — констатира госпожа Магликъди, — защото, както ти е известно, веднага след Коледа заминавам за Цейлон при Родерик и със сигурност не бих искала да отлагам визитата, толкова отдавна я чакам. Макар че, естествено, бих я отложила, ако сметна, че съм длъжна — добави тя добросъвестно.

— Сигурна съм, Елспет, но както вече ти казах, мисля, че си направила всичко, което вероятно би могла да направиш.

— Сега случаят е в ръцете на полицията — заяви госпожа Магликъди, — а ако полицията реши да прояви глупост…

Госпожица Марпъл решително поклати глава.

— О, не, в полицията не са глупави и това прави нещата интересни.

Госпожа Магликъди я погледна неразбиращо, а госпожица Марпъл затвърди оценката си за своята приятелка като жена с отлични принципи и без никакво въображение.

— Човек иска да знае какво се е случило в действителност.

— Тя беше убита.

— Да, но кой я е убил и защо? И какво е станало с трупа? Къде е той сега?

— Работа на полицията е да го открие.

— Точно така, а те не са го открили, което ще рече, че човекът е бил умен, много умен, нали? Не мога да си представя, виждаш ли, как се е отървал от него… — повдигна вежди госпожица Марпъл. — Убиваш жена в изблик на ярост — трябва да е било непредумишлено, иначе никой не би избрал да убива при такива обстоятелства — само минути преди влакът да навлезе в голяма гара. Не. Сигурно е имало кавга — ревност или нещо от този род. Удушаваш я и ето те е мъртво тяло в ръце, непосредствено преди влакът да пристигне в гарата. Какво би могъл да направи човек, освен, както казах в началото, да подпре тялото в ъгъла, сякаш спи, и да слезе веднага от влака. Не виждам друга възможност. И все пак трябва да е имало някаква възможност…

Госпожица Марпъл потъна в размисъл. Госпожа Магликъди попита нещо два пъти, преди тя да й отговори.

— Оглушаваш, Джейн.

— Само малко, мисля. Струва ми се, че хората не произнасят думите така ясно, както преди. Всъщност чух те. Боя се, че не обърнах внимание.

— Просто попитах какви влакове има утре за Лондон. Дали следобедният е подходящ? Отивам у Маргарет, а тя няма да ме очаква, преди да е дошло времето за чая.

— Мисля си, Елспет, дали ще имаш нещо против да пътуваш с влака в 12:15? Можем да обядваме рано.

— Разбира се, и…

Госпожица Марпъл продължи, заглушавайки думите на приятелката си:

— Мисля си също дали Маргарет ще има нещо против, ако не пристигнеш за чая, а, да речем, към седем часа вечерта.

Госпожа Магликъди погледна приятелката си с любопитство.

— Какво си си наумила, Джейн?

— Елспет, предлагам да дойда с теб до Лондон и да се върнем отново в Бракхамптън с влака, с който си пътувала завчера. После от Бракхамптън ти ще отидеш отново в Лондон, а аз ще дойда тук, както ти направи. Разбира се, разходите ще бъдат за моя сметка — наблегна госпожица Марпъл на този момент.

Госпожа Магликъди пренебрегна финансовия аспект.

— Какво, по дяволите, очакваш, Джейн? — попита тя. — Още едно убийство?

— Разбира се, че не — заяви шокирана госпожица Марпъл. — Признавам обаче, че бих искала сама да видя, под твое ръководство, ъъъ… наистина е много трудно да се намери подходящата дума — терена на престъплението.

И така, на следващия ден госпожица Марпъл и госпожа Магликъди напуснаха бързо Лондон в два противоположни ъгъла на първокласен вагон на влака в 16:50 от Падингтън. Гарата бе дори още по-препълнена, отколкото предишния петък, тъй като сега оставаха само два дни до Коледа, но влакът в 16:50 бе сравнително спокоен, поне в предната си част.

Този път никакъв влак не се изравни с техния, нито пък те — с друг. От време на време профучаваше по някой влак към Лондон. Два влака минаха край тях, но с висока скорост. Госпожа Магликъди периодично поглеждаше часовника си с израз на съмнение.

— Трудно е да се каже точно кога ще преминем през гара, която ми е позната…

А те непрекъснато преминаваха през гари.

— След пет минути трябва да пристигнем в Бракхамптън — заяви госпожица Марпъл.

На вратата се появи кондуктор. Госпожица Марпъл погледна въпросително. Госпожа Магликъди поклати отрицателно глава. Той перфорира билетите им и отмина, залитайки леко при големия завой, който влакът направи. В този момент влакът намали скоростта си.

— Май че пристигаме в Бракхамптън — каза госпожа Магликъди.

— Мисля, че навлизаме в предградията — уточни госпожица Марпъл.

Отвън проблясваха светлини, виждаха се сгради и понякога бегло — улици и трамваи. Скоростта намаля още повече. Започнаха да пресичат стрелките.

— Ще бъдем там след минута — отбеляза госпожа Магликъди, — но аз наистина не виждам полза от пътуването. То подсказа ли ти нещо, Джейн?

— Боя се, че не — отговори госпожица Марпъл с глас, в който имаше съмнение.

— Неприятна загуба на прилична сума — подчерта госпожа Магликъди. Гласът й сигурно щеше да прозвучи по-неодобрително, ако самата тя плащаше. Госпожица Марпъл бе твърдо убедена в това.

— Независимо от всичко — подчерта тя, — човек иска да види със собствените си очи мястото. Този влак има закъснение само няколко минути. В петък навреме ли пристигна?

— Мисля, че да. Наистина не забелязах.

Влакът бавно навлезе в оживената гара на Бракхамптън. Високоговорителят дрезгаво съобщи за пристигането му, започнаха да се отварят и затварят врати, влизаха и излизаха хора, обикаляха насам-натам по перона. Оживена, пренаселена сцена.

Госпожица Марпъл си помисли, че би било лесно на убиеца да се смеси с тълпата, да напусне гарата сред блъскащата се тълпа или дори да се премести в друг вагон и да продължи да пътува с влака, каквато и да е крайната му спирка. Лесно е да си пасажер — мъж сред много други. Но не е толкова лесно да накараш един труп да изчезне яко дим. Той трябва да се намира някъде.

Госпожа Магликъди беше слязла. Сега говореше от перона през отворения прозорец.

— Внимавай да не настинеш, Джейн — каза тя. — Времето е ужасно коварно през този сезон, а и ти не си така млада, както преди.

— Знам — отвърна госпожица Марпъл.

— И нека не се притесняваме повече за всичко това. Направихме каквото можахме.

Госпожица Марпъл кимна и добави:

— Не стой на студа, Елспет. Защото в противен случай ти ще си тази, която ще настине. Иди и си поръчай един хубав горещ чай в закусвалнята. Имаш време — влакът ти заминава чак след 12 минути.

— Мисля, че така и ще направя. Довиждане, Джейн.

— Довиждане, Елспет. Весела Коледа. Надявам се, че ще намериш Маргарет в добро здраве. Приятно прекарване в Цейлон. Предай поздравите ми на Родерик, ако изобщо ме помни, в което се съмнявам.

— Разбира се, че те помни, и то много добре. Ти си му помогнала по някакъв начин, когато ходеше на училище — нещо във връзка с пари, изчезнали от един шкаф. Никога няма да го забрави.

— О, това ли! — възкликна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди се обърна настрани, чу се свирка и влакът потегли. Госпожица Марпъл наблюдаваше как яката, набита фигура на приятелката й се смалява. Елспет можеше да замине за Цейлон с чиста съвест — бе изпълнила дълга си и нямаше други задължения.

Госпожица Марпъл не се облегна назад, когато влакът набра скорост, а седна изправена и се отдаде на сериозни размишления. Макар и да се изразяваше неясно и многословно, умът й беше остър и бистър. Пред нея стоеше проблем за решаване — проблемът за собственото й поведение в бъдеще, и макар и странно, тя, както и госпожа Магликъди, го смятаха за свой дълг. Госпожа Магликъди каза, че и двете са направили всичко, каквото могат. Заключението беше вярно за госпожа Магликъди, но за себе си госпожица Марпъл не беше толкова сигурна.

Понякога въпросът опира до специална дарба… Но вероятно беше самомнителност… В крайна сметка какво би могла да направи? Думите на приятелката й прозвучаха отново: „Не си толкова млада, както преди…“.

Безпристрастно, подобно на генерал, който планира атака, или на счетоводител, оценяващ сделка, госпожица Марпъл претегли и записа мислено фактите „за“ и „против“ по-нататъшни действия. Активът включваше следното:

Госпожица Марпъл прегледа тези точки и ги одобри. Всички те бяха твърде необходими за подсилване на пасива — в случая собствената й физическа слабост.

„Не бих могла да съм и тук, и там, навсякъде — помисли госпожица Марпъл. — Да провеждам разследвания и да откривам разни неща“.

Да, това беше главното възражение — собствената й възраст и слабост. Макар че за нейните години здравето й беше добро, все пак тя беше стара. И ако д-р Хейдок стриктно й бе забранил да работи в градината, той едва ли би одобрил начинанието й да преследва някакъв убиец. Защото всъщност тя възнамеряваше да постъпи точно така и именно тук бе нейната вратичка за бягство. И ако досега разследването на убийства й беше, така да се каже, налагано, в този случай тя самата съзнателно го търсеше. А не беше сигурна, че го иска… Беше стара — стара и уморена. В този момент, в края на изтощителния ден, тя чувстваше, че би предприела с голяма неохота каквото и да било. Не искаше абсолютно нищо друго, освен да се върне вкъщи, да седне до камината с поднос вкусна вечеря и да си легне. А на следващия ден да се размотава, да подкастри тук-там някое клонче в градината, да почисти съвсем леко, без да се навежда, без да се натоварва…

„Вече съм твърде стара за приключения“ — каза си госпожица Марпъл, като наблюдаваше разсеяно през прозореца лъкатушещата линия на насипа…

Завой…

Нещо проблесна съвсем слабо в съзнанието й… Точно след като кондукторът продупчи билетите им…

Това породи едно предположение. Просто предположение. Съвсем различно от досегашните… По лицето на госпожица Марпъл се появи бледорозова руменина. Изведнъж почувства, че не е уморена!

„Ще пиша на Дейвид утре сутринта“ — си каза тя.

В същото време друга безценна мисъл изплува в съзнанието й: „Разбира се. Моята вярна Флорънс!“.

Госпожица Марпъл подходи към плана си методично, отдавайки дължимото на коледните празници, които определено бяха забавящ фактор.

Тя писа на Дейвид Уест, сина на племенника си, като съчета коледните пожелания с молба за спешна информация. За щастие, както и предишните години, бе поканена в дома на викария на коледна вечеря, където успя да повдигне пред младия Ленард, завърнал се за празника, въпроса относно картите.

Страстта на Ленард бяха картите от всякакъв вид. Причината, която бе накарала старата дама да го попита за карта на конкретна област в голям мащаб, не възбуди любопитството му. Обикновено той беседваше гладко по този въпрос и й набеляза точно това, което най-добре щеше да й послужи. Всъщност дори направи нещо повече — откри, че има такава карта в колекцията си, и й я даде назаем, а госпожица Марпъл обеща да внимава много с нея и да я върне веднага щом си свърши работата.

— Карти?! — учуди се майка му Гризелда, която, макар и да имаше пораснал син, изглеждаше изненадващо млада и свежа, за да живее в бедния стар дом на викария. — За какво са й картите? Имам предвид за какво ги иска?

— Не знам — отвърна младият Ленард. — Мисля, че не ми каза.

— Чудя се… — добави Гризелда. — Изглежда ми много подозрително… На нейната възраст милата старица би трябвало да се откаже от това нещо.

Ленард я попита какво нещо, а Гризелда отговори уклончиво:

— О, да си завира носа навсякъде! Чудя се защо пък карти!

Междувременно госпожица Марпъл получи писмо от Дейвид Уест, сина на племенника си. Тонът му беше мил:

Госпожица Марпъл се усмихна леко, после обмисли предоставената й информация. Госпожа Магликъди определено бе заявила, че влакът не е бил с отделни купета. Следователно не е експресът за Суонзи. Посочен беше влакът в 16:33 часа.

Още едно пътуване изглеждаше неизбежно. Госпожица Марпъл въздъхна, но започна да прави планове.

Замина за Лондон както преди в 12:15 часа, но този път се върна с влака в 16:33 часа, а не с този в 16:50 часа, и слезе в Бракхамптън. Пътуването премина без инциденти, но тя обърна внимание на някои подробности. Влакът не беше пълен — пътуваше преди натоварените вечерни часове. Само в един от първокласните вагони имаше пътник — много възрастен господин, който четеше „Ню Стейтсман“. Госпожица Марпъл беше в празно отделение и на двете спирки — в Хейлинг Бродуей и Баруел Хийт — се наведе от прозореца, за да наблюдава пътниците, които слизаха и се качваха. Малка група се качи в Хейлинг Бродуей в трета класа. В Баруел Хийт няколко пътници от трета класа слязоха. Никой не се качи, нито слезе от първокласния вагон, с изключение на стария господин, който носеше своя „Ню Стейтсман“.

Когато влакът наближи Бракхамптън и направи завой, госпожица Марпъл се изправи и застана пробно с гръб към прозореца, над който бе спуснала пердето. Да, реши тя, тласъкът при внезапната извивка на линията и намаляването на скоростта наистина караше човек да се наклони към прозореца и следователно пердето лесно би могло да се вдигне. Тя се взря навън в нощта. Беше по-светло, отколкото в деня, когато по същия маршрут бе пътувала госпожа Магликъди — просто се стъмваше, но нямаше много за гледане. За да може да наблюдава, би трябвало да пътува денем.

На следващия ден тя замина с ранния сутрешен влак, купи четири ленени калъфки за възглавници (като се вайкаше за цената), за да комбинира разследването със задоволяването на някои домакински нужди, и се върна с влак, който тръгваше от Падингтън в 12:15 часа. Отново бе сама в първокласен вагон. „Тези данъци — помисли си госпожица Марпъл, — ето в какво е причината. Никой не може да си позволи да пътува в първа класа, с изключение на бизнесмените в натоварените часове. Предполагам, че е така, защото могат да го включат към разходите си“.

Около четвърт час преди пристигането на влака в Бракхамптън госпожица Марпъл извади картата, с която я бе снабдил Ленард, и започна да наблюдава района. Преди това я бе изучила много задълбочено и след като забеляза името на гарата, покрай която минаха, успя да уточни къде се намира, когато влакът започна да намалява на завоя. Завоят наистина беше много важен. Залепила нос в стъклото на прозореца, госпожица Марпъл изучаваше внимателно терена (влакът минаваше по доста висок насип). Вниманието й бе разделено между местността и картата, докато най-после пристигнаха в Бракхамптън.

Същата вечер тя написа и пусна писмо, адресирано до госпожица Флорънс Хил, „Мадисън Роуд“ 4, Бракхамптън… На следващата сутрин отиде в областната библиотека и се запозна с указателя и географския справочник на Бракхамптън, както и с историята на графството.

Досега нищо не противоречеше на съвсем слабата и неясна идея, която й беше хрумнала. Това, което си беше представила, бе възможно. Друго не можеше да измисли.

Следващата крачка обаче включваше действие — активно действие, такъв вид действие, за което самата тя бе физически неподходяща. За да бъде теорията й окончателно потвърдена или отхвърлена, на този етап трябваше да получи помощ отнякъде. Въпросът беше — от кого? Госпожица Марпъл прецени различни имена и възможности, като отхвърли всичките, поклащайки глава в знак на досада. Всички интелигентни хора, на които можеше да разчита, бяха прекалено заети. Не само имаха работа с различна степен на важност, но и свободните им часове отдавна бяха разпределени. Онези, на които им липсваше интелигентност и които разполагаха с време, реши госпожица Марпъл, просто не вършеха работа.

Размишляваше с растящо раздразнение и объркване. После изведнъж челото й се отпусна. Тя възкликна на глас, произнасяйки едно име:

— Люси Айлсбароу, разбира се!