16:50 от Падингтън

Глава тринайсета

— Колко мило от ваша страна, че ме поканихте на чай — каза госпожица Марпъл на Ема Кракънторп.

Тя беше много мека и пухкава — въплъщение на приятна възрастна дама. Усмихваше се, оглеждайки се, на Харолд Кракънторп, облечен в елегантен тъмен костюм, на Алфред, който с чаровна усмивка й предлагаше сандвичи, на Седрик, застанал до камината в протрито вълнено сако, сърдит на останалите членове от семейството.

— Много се радвам, че можахте да дойдете — учтиво отговори Ема.

Нямаше и следа от намек за сцената, разиграла се след обеда същия ден, когато Ема възкликна:

— Божичко, съвсем забравих! Казах на госпожица Айлсбароу, че днес може да доведе старата си леля на чай.

— Отложи посещението — грубо заяви Харолд. — Все още има много неща, за които трябва да говорим. Нямаме нужда от непознати в къщата.

— Нека пие чай с момичето в кухнята или някъде другаде — добави Алфред.

— О, не, не мога да постъпя така — противопостави се твърдо Ема. — Ще бъде прекалено невъзпитано.

— Нека да дойде — намеси се Седрик. — Можем да я поразпитаме малко за прекрасната Люси. Трябва да ви кажа, че бих искал да науча нещо повече за момичето. Не съм сигурен, че мога да й се доверя. Прекалено е интелигентна.

— Има много солидни връзки — отбеляза Харолд. — Поставих си за цел да проверя. Човек трябва да бъде сигурен, като се има предвид къде си пъха носа и как намери трупа.

— Само ако знаехме коя е тази проклета жена — каза Алфред.

Харолд сърдито добави:

— Искам да ти кажа, Ема, че изглежда съвсем си си загубила ума, след като си отишла в полицията и си изказала предположение, че убитата жена би могла да бъде френската приятелка на Едмънд. Така те ще мислят, че тя е дошла тук и вероятно някой от нас я е убил.

— О, не, Харолд, не преувеличавай.

— Харолд е напълно прав — заяви Алфред.

— Не разбирам какво ти е влязло в главата. Имам чувството, че където и да ида, ме преследват цивилни полицаи.

— Казах й да не го прави — намеси се Седрик. — Тогава Куимпър я подкрепи.

— Това не е негова работа — сърдито отбеляза Харолд. — Да си гледа хапчетата и праховете, а и „националното здравеопазване“.

— Хайде, спрете да се карате — уморено каза Ема. — Наистина се радвам, че тази стара госпожица… как й беше името… ще дойде за чая. За всички нас ще бъде добре да има някой външен човек тук, за да не обсъждаме едни и същи неща отново и отново. Трябва да ида да се пооправя малко.

Тя излезе от стаята.

— Тази Люси Айлсбароу… — започна Харолд и спря. — Както казва Седрик, странно е, че е влязла в хамбара и е отворила онзи саркофаг — действие, подобаващо на един Херкулес. Вероятно ще трябва да предприемем нещо. Държанието й по време на обеда беше доста враждебно…

— Остави я на мен — отвърна му Алфред. — Скоро ще разбера дали преследва нещо.

— Искам да кажа, защо ще отваря саркофага?

— Може би, в крайна сметка, тя не е Люси Айлсбароу — предположи Седрик.

— Но какъв смисъл би имало… — Харолд изглеждаше съвсем объркан. — О, по дяволите!

Спогледаха се с разтревожени лица.

— А сега и тази противна стара жена, която идва на чай. Точно когато искаме да помислим.

— Ще обсъдим нещата довечера — каза Алфред. — Междувременно ще разпитаме подробно старата леля за Люси.

И така, госпожица Марпъл беше доведена, както си му е редът, от Люси и настанена до камината, а сега се усмихваше на Алфред, докато той й подаваше сандвичи, с одобрението, което винаги проявяваше към всеки симпатичен мъж.

— Много благодаря… Мога ли да попитам… О, яйце или сардина! Да, ще ми хареса. Боя се, че винаги съм малко лакома по време на чая. Когато човек почне да остарява, знаете ли… А вечер, разбира се, само лека храна… Трябва да внимавам.

Тя се обърна отново към домакинята:

— Колко хубава къща имате! С толкова красиви неща. А бронзовите предмети ми напомнят за онези, които баща ми беше донесъл от изложението в Париж. Наистина ли дядо ви ги е купувал? В класически стил са, нали? Много са красиви. Колко е хубаво, че братята ви са тук заедно с вас. Семействата толкова често се разпръсват — в Индия, макар и да мисля, че времето на тази страна вече отмина, и в Африка — по западното крайбрежие, а климатът там е ужасен.

— Двама от братята ми живеят в Лондон.

— Това е много хубаво за вас.

— Брат ми Седрик обаче е художник и живее в Ибиса — един от Балеарските острови.

— Художниците обичат много островите, нали? — отбеляза госпожица Марпъл. — Шопен — беше в Майорка, нали? Но той беше композитор. Всъщност имам предвид Гоген. Тъжен живот, изглежда пропилян. Самата аз никога не съм се интересувала от картини на туземки и макар и да знам, че много го ценят, никога не ми е харесвал този жълтеникавокафяв цвят на горчица. Човек наистина доста се дразни, когато гледа картините му.

Тя огледа Седрик с малко неодобрително изражение.

— Разкажете ни за Люси като малка, госпожице Марпъл — помоли Седрик.

Тя му се усмихна възторжено.

— Люси винаги е била толкова умна. Да, наистина е така. Не ме прекъсвай, мила… Забележителна по аритметика. Ааа, спомням си веднъж, когато месарят ми поиска повече за говеждата плешка…

Госпожица Марпъл започна ентусиазирано със спомени от детството на Люси, а после продължи със случки от собствения си живот на село.

Потокът на излиянията й беше прекъснат от появата на Брайън и момчетата, доста измокрени и изпоцапани в резултат на ентусиазираното си търсене на улики. Чаят беше сервиран, а заедно с него пристигна и доктор Куимпър, който леко повдигна вежди, оглеждайки се, след като бе представен на старата дама.

— Надявам се, че баща ви не се чувства неразположен, Ема?

— О, не, беше само малко уморен следобед…

— Предполагам, че избягва посетители — каза госпожица Марпъл с дяволита усмивка. — Колко добре си спомням собствения си мил баща: „Много ли гостенки ще идват? — подхвърляше на майка ми. — Донеси ми чая в кабинета“. Беше много невъзпитано от негова страна.

— Моля ви, не си мислете… — започна Ема, но Седрик я прекъсна:

— Чаят винаги се пие в кабинета, когато пристигнат скъпите му синове. От психологическа гледна точка би могло да се очаква, така ли е, докторе?

Доктор Куимпър, който лакомо поглъщаше сандвичи и кейк с искрената признателност на човек, отделящ прекалено малко време за хранене, отвърна:

— Психологията би се чувствала най-добре, ако бъде оставена на психолозите. Бедата е там, че днес всеки е любител психолог. Моите пациенти ми казват от какви комплекси и неврози страдат, без да ми дадат възможност аз да определя. Благодаря, Ема, искам още една чаша. Днес нямах време за обед.

— Винаги съм си мислила, че животът на лекаря е изключително благороден и самопожертвувателен — отбеляза госпожица Марпъл.

— Щом е така, едва ли познавате много лекари — отвърна доктор Куимпър. — Наричат ги кръвопийци, и то често е пълно право! Във всеки случай, сега наистина ни плащат, държавата се грижи за това. Вече не изпращаме сметки, за които знаем, че никога няма да бъдат платени. Бедата е там, че пациентите искат да получат всичко, което могат, от правителството, и в резултат става следното: ако малката Джени се закашля два пъти през нощта или малкият Томи изяде няколко зелени ябълки, бедният доктор трябва да излиза посред нощ. Ето как стоят нещата! Превъзходен кейк, Ема. Колко добра готвачка сте!

— Кейкът не е мой, а на госпожица Айлсбароу.

— Вие съвсем не ги правите по-лоши — отвърна доктор Куимпър, показвайки лоялността си към Ема.

— Ще дойдете ли да видите татко?

Тя стана, а докторът я последва. Госпожица Марпъл ги наблюдаваше, докато излизаха от стаята.

— Виждам, че госпожица Кракънторп е много предана дъщеря — констатира тя.

— Самият аз не мога да си представя как понася стария — заяви искрено Седрик.

— Тя има много уютен дом тук, а татко е силно привързан към нея — бързо отвърна Харолд.

— Ема си е много добре — добави Седрик. — Родена е да бъде стара мома.

В очите на госпожица Марпъл си появи леко пламъче, когато каза:

— О, така ли мислите?

Харолд отвърна бързо:

— Брат ми не употреби израза „стара мома“ в пренебрежителен смисъл, госпожице Марпъл.

— О, не съм се засегнала! — възкликна госпожица Марпъл. — Просто се чудех дали е прав. Самата аз не бих казала, че госпожица Кракънторп ще остане стара мома. Мисля, че е от онзи тип жени, които се омъжват по-късно, но бракът им е успешен.

— Няма голяма вероятност, след като живее тук — отбеляза Седрик. — Не се вижда с никого, за когото би могла да се омъжи.

Пламъчето в очите на госпожица Марпъл стана още по-изразено.

— Навсякъде има свещеници… и лекари.

Погледът й, благ и закачлив, преминаваше от един към друг.

Ясно беше, че им бе подсказала нещо, за което досега не се бяха сетили и което не им беше особено приятно. Докато се изправяше, госпожица Марпъл изпусна няколко малки вълнени шалчета и чантата си.

Тримата братя проявиха особено усърдие, вдигайки от земята вещите й.

— Толкова мило от ваша страна — произнесе с тънък глас госпожица Марпъл. — О, и малкото ми синьо шалче. Да, както казах, беше много мило, че ме поканихте тук. Разбирате ли, опитвах се да си представя как точно изглежда вашият дом, за да мога да виждам мислено скъпата Люси, когато работи.

— Отлични домашни условия… плюс едно убийство.

— Седрик! — гласът на Харолд беше сърдит.

Госпожица Марпъл се усмихна на Седрик.

— Знаете ли за кого ми напомняте? За младия Томас Ид — сина на управителя на нашата банка. Винаги готов да шокира хората. Разбира се, това не вървеше в тези кръгове и той замина за Западна Индия… Върна се вкъщи, когато баща му почина, и наследи доста пари. За него беше добре. Винаги по-лесно харчеше парите, отколкото ги печелеше.

И Люси изпрати госпожица Марпъл до къщата, в която беше отседнала. На връщане, точно когато се канеше да завие по задната алея, от тъмнината се показа някаква фигура и застана пред светлините на фаровете. Човекът вдигна ръка и Люси разпозна Алфред Кракънторп.

— Така е по-добре — отбеляза той, докато влизаше в колата. — Бррр, студено! Помислих си, че имам нужда от хубава ободрителна разходка. Но се оказа, че не съм прав. Благополучно ли отведохте старата дама вкъщи?

— Да. Гостуването й хареса много.

— Беше очевидно. Странно, старите дами проявяват интерес към всякакво общество, колкото и да е скучно то. А всъщност нищо не би могло да бъде по-скучно от Ръдърфорд Хол. Тук мога да издържа най-много два дни. Чудя се как го понасяте, Люси? Нямате нищо против да ви наричам Люси, нали?

— Съвсем не. На мен не ми е скучно. Но аз, разбира се, не съм тук за постоянно.

— Наблюдавах ви… Вие сте умно момиче, Люси, Твърде умно, за да си губи времето да готви и да чисти.

— Благодаря, но предпочитам готвенето и чистенето пред бюрото в канцелария.

— Аз също бих предпочел това. Но има и други начини да се живее. Бихте могли да сте на свободна практика.

— Аз съм.

— Не по този начин. Имам предвид да работите за себе си, да използвате умствените си способности, за да се преборите с…

— С какво?

— Със силните на деня. С глупавите, педантични правила и устави, които в днешно време спъват всеки от нас. Интересното е, че винаги има вратичка, ако си достатъчно умен, за да я намериш. А вие сте умна. Хайде, кажете, харесва ли ви идеята?

— Може би.

Люси вкара ловко колата в двора с конюшните.

— Не искате ли да се заемете с нещо подобно?

— Дайте ми повече информация.

— Честно казано, мило момиче, бих могъл да ви използвам. Държанието ви е безценно — внушава доверие.

— Да не би да искате да ви помагам да продавате златни кюлчета?

— Не е толкова рисковано. Само леко заобикаляне на закона, нищо повече — ръката му се плъзна нагоре към рамото й. — Вие сте страшно привлекателно момиче, Люси. Бих искал да ми станете партньор.

— Поласкана съм.

— Искате да кажете „няма да стане“? Помислете си. Помислете си за радостта. За удоволствието, което ще изпитате, когато надхитрите всички онези сериозни хора. Бедата е там, че човек се нуждае от капитал.

— Боя се, че нямам такъв.

— О, не го възприемайте като намек. Скоро аз ще притежавам капитал. Моят почитаем баща няма да живее вечно, стиснат стар злобар. Когато пукне, ще получа пари. Какво ще кажете, Люси?

— Какви са условията?

— Брак, ако ви хареса. Жените го обичат, колкото свободомислещи и независими да са. Освен това омъжените жени не могат да бъдат принудени да свидетелстват против съпрузите си.

— Не звучи особено ласкаво.

— Я стига, Люси. Не разбирате ли, че съм хлътнал по вас?

За своя изненада Люси усети, че той я привлича по странен начин. У Алфред имаше някакъв чар, дължащ се вероятно на чисто животинския му магнетизъм. Тя се засмя и се изплъзна от обгръщащата я ръка.

— Няма време за флиртове. Трябва да мисля за вечерята.

— Ето пак! Е, вие наистина сте добра готвачка. Какво ще има за вечеря?

— Почакайте и ще видите! По-лош сте и от момчетата.

Те влязоха в къщата и Люси забърза към кухнята.

Беше доста изненадана, когато Харолд Кракънторп прекъсна заниманията й.

— Госпожице Айлсбароу, може ли да говоря за момент с вас?

— По-късно става ли, господин Кракънторп? Доста съм закъсняла.

— Разбира се, разбира се. Може ли след вечеря?

— Да, добре.

Вечерята бе сервирана навреме и оценена както подобава. Люси приключи с миенето на чиниите и влезе във вестибюла, където я чакаше Харолд Кракънторп.

— Какво има, господин Кракънторп?

— Да влезем ли тук? — той тръгна към всекидневната и после затвори вратата след Люси.

— Утре рано сутринта си тръгвам — обясни той, — но искам да ви кажа колко съм поразен от способностите ви.

— Благодаря — отговори Люси, леко изненадана.

— Смятам, че тук прахосвате таланта си — определено го прахосвате.

— Сериозно? Аз не мисля така.

„Във всеки случай, той не може да поиска да се оженя за него — помисли си Люси. — Вече си има жена“.

— След като бяхте така любезна да ни помогнете в тази криза, предлагам да ми се обадите в Лондон. Ако ми обещаете, че ще позвъните, за да ми определите среща, ще предупредя секретарката си. Истината е, че бихме могли да използваме човек с вашите способности във фирмата. Ще обсъдим подробно в каква област най-успешно може да бъде ангажиран вашият талант. Госпожице Айлсбароу, аз действително съм в състояние да ви предложа много добра заплата с блестящи перспективи. Мисля, че ще бъдете приятно изненадана.

Усмивката му беше великодушна. Люси отвърна скромно:

— Благодаря, господин Кракънторп. Ще си помисля по въпроса.

— Не чакайте прекалено дълго. Една млада жена не трябва да пропуска такива възможности, ако иска да преуспее в живота.

Зъбите му отново проблеснаха.

— Лека нощ, госпожице Айлсбароу, приятни сънища.

„Дааа — каза си Люси, — дааа… всичко това е много интересно“.

Когато отиваше да си легне, срещна Седрик по стълбите.

— Люси, може ли да ви кажа нещо?

— Да не би да искате да ви стана жена и да дойда в Ибиса, за да се грижа за вас?

Седрик изглеждаше много изненадан и леко разтревожен.

— Никога не съм мислил за подобно нещо.

— Извинявайте, грешката е моя.

— Просто исках да знам дали има разписание в къщата.

— А, така ли? Да, има, на масата във вестибюла е.

— Знаете ли — с укор отбеляза Седрик, — не трябва да си мислите, че всеки иска да се ожени за вас. Вие сте доста симпатично момиче, но не чак толкова. Хората казват: започваш постепенно да се харесваш и ставаш по-лош. Всъщност вие сте последното момиче на земята, за което бих се оженил. Последното.

— Наистина ли? — попита Люси. — Не трябва обаче да ми го натяквате. Може би предпочитате да ви стана мащеха?

— Какво искате да кажете? — изгледа я слисано Седрик.

— Това, което чухте — отвърна Люси, после отиде в стаята си и затвори вратата.