16:50 от Падингтън

Глава двайсет и четвърта

— Никой не би могъл да сътвори по-голяма бъркотия от тази, която аз изглежда направих — мрачно заяви Дърмът Крадък.

Беше седнал е изпънати крака и сякаш не подхождаше на претрупаната с мебели гостна на преданата Флорънс. Беше напълно изтощен, разстроен и обезсърчен.

Госпожица Марпъл изразяваше несъгласието си с кротки, успокоителни думи.

— Не, не, вие свършихте много добра работа, мило момче. Наистина много добра работа.

— Така ли? Свършил съм много добра работа? Позволих едно цяло семейство да бъде отровено. Алфред Кракънторп е мъртъв, а сега и Харолд Кракънторп е мъртъв. Какво, по дяволите, става тук? Ето какво бих искал да знам.

— Отровни таблетки — замислено произнесе госпожица Марпъл.

— Да, адски остроумно. Изглеждаха съвсем като онези, които той вземаше. Имаше листче, на което беше напечатано „По предписание на доктор Куимпър“. Оказа се, че Куимпър не ги е поръчал. Използван беше етикет от аптеката. Но и аптекарят също не знаеше нищо за тях. Кутийката с таблетки е пристигнала от Ръдърфорд Хол.

— Сигурно ли е, че е пристигнала от Ръдърфорд Хол?

— Да. Направихме щателна проверка. Всъщност това е кутийката, в която бяха успокоителните хапчета, предписани на Ема.

— Аха. На Ема…

— Да. По нея има отпечатъци от нейните пръсти и от пръстите на двете сестри, както и на аптекаря, който е изпълнил рецептата. Други отпечатъци, естествено, няма. Този, който ги е изпратил, е бил внимателен.

— Успокоителните таблетки са били извадени и заменени с други.

— Да. Ето кое им е лошото на таблетките. Всички си приличат.

— Напълно сте прав — съгласи се госпожица Марпъл. — Много добре помня от младите си години черната микстура и кафявата микстура (това беше сироп против кашлица), също и бялата микстура и розовата микстура на доктор еди-кой си. Хората почти не ги бъркаха. Всъщност знаете ли, в моето село, Сейнт Мери Мийд, все още предпочитаме този вид лекарства. Пациентите винаги искат шише, а не таблетки. Какво представляваха тези в кутийката?

— Аконитин — таблетки, които обикновено се държат в шише с надпис „отровно“ и се разреждат едно към сто за външна употреба.

— Значи Харолд ги е изпил и е умрял — замислено отбеляза госпожица Марпъл.

Дърмът Крадък издаде нещо, наподобяващо стон.

— Не трябва да обръщате внимание на това, че давам воля на чувствата си — каза той. — „Разкажи всичко на леля Джейн“ — ето как се чувствам.

— Много мило от ваша страна и аз особено ценя подобно поведение — подчерта госпожица Марпъл. — Като кръщелник на сър Хенри, чувствата ми към вас са съвсем различни от тези, които изпитвам към всеки друг детектив.

Дърмът Крадък леко й се усмихна.

— Остава обаче фактът, че по всички линии забърках ужасна каша. Тукашният началник на полицията се обажда в Скотланд Ярд и какво става? Пристигам аз и се оказвам кръгъл глупак!

— Не, не! — запротестира госпожица Марпъл.

— Да, да! Не знам кой отрови Алфред, не знам кой отрови Харолд и като капак на всичко, въобще нямам представа коя е била убитата жена! Тази история с Мартин изглеждаше напълно правдоподобна. Сякаш всичко пасваше. А сега какво стана? Появи се истинската Мартин и най-неочаквано се оказа, че е съпруга на сър Робърт Стодарт-Уест. Тогава коя е била жената от хамбара? Един Господ знае. Най-напред се запалвам по идеята, че тя е Ана Стравинска, а после и това отпада…

Госпожица Марпъл го прекъсна с едно от своите характерни леки покашляния, наситени е особено значение.

— Но дали е така? — промърмори тя.

Крадък се втренчи в нея.

— Ами пощенската картичка от Ямайка…

— Да — съгласи се госпожица Марпъл, — но тя не е истинско доказателство. Искам да кажа, че всеки може да получи картичка, изпратена почти отвсякъде. Спомням си госпожа Брайърли, която получи силно психично разстройство. Най-накрая решиха, че трябва да постъпи на лечение в психиатрията. Беше толкова разтревожена децата й да не разберат за всичко това, че взе и написа четиринайсет картички и поръча да бъдат изпратени от различни места в чужбина. В тях им казваше, че мама е заминала на почивка.

Наблюдавайки Дърмът Крадък, тя попита:

— Разбирате ли какво имам предвид?

— Да — отвърна той, загледан в нея. — Ние, естествено, щяхме да проверим тази картичка, ако не съвпадаше толкова добре с историята за Мартин.

— Толкова удобно — промърмори госпожица Марпъл.

— Всичко се връзваше — каза Крадък. — В крайна сметка имахме и писмото, получено от Ема и подписано „Мартин Кракънторп“. Лейди Стодарт-Уест не го е изпращала, но все някой го е направил. Някой, който е възнамерявал да се представи като Мартин и да извлече изгода, ако е възможно, от името на Мартин. Не можете да го отречете.

— Не, не.

— А после пликът от писмото на Ема до нея с лондонския адрес. Беше намерен в Ръдърфорд Хол, което показваше, че тя действително е била там.

— Но убитата не е била там! — изтъкна госпожица Марпъл.

— Не и в смисъла, който влагате вие. Дошла е в Ръдърфорд Хол едва след като е била мъртва. Изхвърлена от влак на железопътния насип.

— О, да!

— Пликът доказва само, че убиецът е бил там. Вероятно той го е взел от нея заедно с останалите й документи и вещи и после случайно го е изпуснал, макар че вече започвам да се чудя дали наистина е било случайно. Положително инспектор Бейкън, а и вашите хора са претърсили мястото старателно, нали така, и не са го намерили. Появил се е едва по-късно в пералнята.

— Напълно разбираемо е — обясни Крадък. — Старият градинар имал навика да събира всякакви разхвърляни наоколо вехтории и да ги пъха там.

— Където момчетата много лесно биха могли да ги намерят — замислено довърши госпожица Марпъл.

— Искате да кажете, че е трябвало да го намерим?

— Ами просто се чудя. В крайна сметка съвсем лесно би било да се разбере кое е следващото място, където момчетата ще търсят, или дори то да им бъде подсказано… Да, наистина се чудя. Това ви накара да престанете да мислите вече за Ана Стравинска, нали?

Крадък отвърна:

— А вие смятате ли, че наистина е била тя?

— Мисля, че някой просто се е разтревожил, когато започнахте да разпитвате за нея… Смятам, че някой не е искал да се провеждат тези разследвания.

— Да не забравяме основния факт, че някой е трябвало да се представи за Мартин — подчерта Крадък. — После поради някаква причина не го е направил. Защо?

— Много интересен въпрос — отвърна госпожица Марпъл.

— Някой изпраща телеграма, която гласи, че Мартин се връща във Франция, после си урежда да пътува с момичето и по пътя го убива. Дотук съгласна ли сте?

— Не съвсем — заяви госпожица Марпъл. — Не мисля така. Представяте го много просто.

— Просто! — възкликна Крадък. — Вие ме обърквате — оплака се той.

С тъжна нотка в гласа госпожица Марпъл поясни, че и през ум не й минавало да направи нещо подобно.

— Хайде, кажете ми — настоя Крадък, — мислите ли, че знаете коя е била мъртвата жена?

Госпожица Марпъл въздъхна.

— Толкова е трудно човек да се изрази правилно. Не знам, но в същото време съм почти сигурна коя е била, ако разбирате какво имам предвид.

Крадък вдигна глава.

— Дали разбирам какво имате предвид? Нямам и най-малка представа.

Той погледна през прозореца.

— Ето я вашата Люси Айлсбароу. Идва да ви види — после добави: — Е, хайде, аз тръгвам. Моето amour propre8 е много наранено този следобед и едва ли бих могъл да понеса появата на една млада жена, излъчваща жизненост и успех.