16:50 от Падингтън

Глава двайсета

По телефона гласът на Крадък прозвуча объркано.

— Алфред? — каза той. — Алфред?

Инспектор Бейкън отмести леко телефонната слушалка и попита:

— Не го очаквахте, нали?

— Не, наистина. Всъщност тъкмо мислех, че е възможният убиец.

— Чух, че бил разпознат от кондуктора. Това никак не беше добре за него. Да, наистина излизаше така, сякаш сме намерили нашия човек.

— Е — категорично отсече Крадък, — сгрешили сме.

За момент настъпи мълчание. После Крадък попита:

— Нали е имало сестра да се грижи за тях? Как го е допуснала?

— Не можем да я виним. Госпожица Айлсбароу е била много изтощена и е отишла малко да поспи. На грижите на сестрата са останали петима пациенти — старият, Ема, Седрик, Харолд и Алфред. Не е било възможно да бъде едновременно навсякъде. Изглежда старият мистър Кракънторп е започнал да й създава грижи. Казал, че умира. Тя отишла при него, успокоила го, върнала се отново, за да занесе на Алфред чай с глюкоза. Той го изпил и свършил.

— Отново арсен?

— Изглежда. Разбира се, може състоянието му да се е влошило, но Куимпър не смята така, а и Джонстън е на същото мнение.

— Предполагам — несигурно изрече Крадък, — че наистина Алфред е трябвало да бъде жертвата.

Гласът на Бейкън прозвуча заинтригувано:

— Искате да кажете, че докато смъртта на Алфред не би облагодетелствала никого, то смъртта на стареца би била от полза за повечето от тях. Допускам, че може да е станала грешка. Не е изключено някой да е помислил, че чаят е предназначен за стария.

— Сигурни ли са, че отровата е била дадена по този начин?

— Не, разбира се, че не са. Сестрата, както всяка добра сестра, е измила всички съдове и прибори. Чашите, лъжиците, чайникът — всичко. Но това изглежда единственият възможен начин.

— Което означава — отбеляза замислено Крадък, — че един от пациентите не е бил чак толкова болен, колкото останалите. Видял е своя шанс и е сложил отровата в чашата.

— Добре, вече няма да има съмнителни работи — сериозно заяви инспектор Бейкън. — Сега сме ангажирали две сестри, като не смятаме госпожица Айлсбароу, а съм изпратил и няколко от моите хора там. Идвате ли?

— По възможно най-бързия начин.

Люси Айлсбароу прекоси вестибюла, за да посрещне инспектор Крадък. Имаше блед и измъчен вид.

— Преживяхте тежки моменти — каза Крадък.

— Беше като ужасен, дълъг кошмар — отвърна тя. — Снощи наистина си помислих, че всички умират.

— Що се отнася до кърито…

— От него ли беше?

— Да, много добре поръсено с арсен — напълно в стила на Борджиите.

— Ако е вярно — отбеляза Люси, — сигурно е… трябва да е… някой от семейството.

— Някаква друга възможност?

— Не, нали разбирате, започнах да приготвям това проклето къри доста късно — след шест часа, защото господин Кракънторп специално пожела. Трябваше да отворя нова кутия къри на прах, така че никой не би могъл да я пипа. Предполагам, че кърито прикрива вкуса?

— Арсенът няма вкус — разсеяно отговори Крадък. — Сега да видим какви са възможностите. Кой от тях е имал шанс да се приближи, докато кърито се е готвело?

— В действителност всеки би могъл да се промъкне в кухнята, докато приготвям масата в трапезарията.

— Така. Кои бяха в къщата? Старият Кракънторп, Ема, Седрик…

— Харолд и Алфред. Те пристигнаха от Лондон следобед. О, и Брайън — Брайън Истли. Но той си тръгна точно преди вечеря. Трябвало да се срещне с някого в Бракхамптън.

Крадък отбеляза замислено:

— Връзва се с болестта на стария по Коледа. Куимпър подозира, че е имало арсен. Всички еднакво болни ли изглеждаха снощи?

Люси се замисли:

— Като че ли старият господин Кракънторп беше най-зле. Доктор Куимпър положи неимоверни грижи за него. Бих казала, че е много добър лекар. Седрик обаче вдигна най-голям шум. Разбира се, силните здрави хора винаги реагират така.

— Как беше Ема?

— Доста зле.

— Но, чудя се, защо Алфред?

— И аз — отвърна Люси. — Дали са имали предвид точно Алфред?

— Странно, и аз се питах същото.

— Изглежда толкова безсмислено.

— Само ако можех да се добера до мотива на цялата тази работа — заяви Крадък. — Видимо няма логика. Удушената жена в саркофага е вдовицата на Едмънд Кракънторп. Да приемем, че е така. Вече почти е доказано. Сигурно има връзка между това и преднамереното отравяне на Алфред. Всичко става тук, в семейството. Дори да кажем, че някой от тях е луд, пак няма обяснение за случилото се.

— Не, наистина — съгласи се Люси.

— Добре, внимавайте — предупреди я Крадък. — Не забравяйте, че в къщата има отровител и един от пациентите ви горе не е толкова болен, колкото изглежда.

След като Крадък си замина, Люси отново бавно се изкачи на горния етаж. Когато минаваше край стаята на стария господин Кракънторп, тя чу властен глас, малко изнемощял от болестта:

— Момиче… Момиче… Ти ли си? Ела тук.

Люси влезе в стаята. Господин Кракънторп лежеше в леглото, подпрян на възглавници. Люси помисли, че изглежда доста весел за болен човек.

— Къщата е пълна с отвратителни болнични сестри — оплака се той. — Трополят насам-натам, придават си важност, мерят ми температурата, не ми дават да ям каквото искам — и това сигурно струва доста пари. Кажи на Ема да ги отпрати. Ти можеш да се грижиш достатъчно добре за мен.

— Всички се разболяха, господин Кракънторп — поясни Люси. — Знаете, че не мога да се грижа за всички.

— Гъби — каза мистър Кракънторп. — Проклетите ужасни неща — гъбите. От супата, която ядохме снощи. Ти я направи — добави обвинително той.

— Нищо им нямаше на гъбите, господин Кракънторп.

— Не обвинявам теб, момиче, не те обвинявам. Случвало се е и преди. Попада една отровна гъба и край. Човек може и да не разбере. Знам, че си добро момиче. Не би го направила нарочно. Как е Ема?

— Днес следобед се чувства по-добре.

— Аха, а Харолд?

— И той е по-добре.

— Какво чувам, Алфред хвърлил топа, а?

— Не трябваше да ви казват, господин Кракънторп.

Той се засмя — висок, скимтящ смях, изразяващ безкрайна радост.

— Чувам всичко. Макар и да се опитват, не могат да скрият нищо от стареца. И така, Алфред е мъртъв. Няма вече да живее на моя гръб, а и няма да получи нищо от парите. Всички те ме чакаха да умра, нали знаеш, най-вече Алфред. Сега той е мъртъв. Бих казал, че това е доста добра шега.

— Не е много любезно от ваша страна, господин Кракънторп — строго каза Люси.

Старецът отново се засмя.

— Ще ги надживея всичките — злорадстваше той. — Ще видиш, че ще стане така, моето момиче. Ще видиш.

Люси отиде в стаята си, извади речник и потърси думата „тонтина“. Затвори го замислено и се вторачи в празното пространство пред себе си.

— Не разбирам защо искате да се видите с мен — раздразнено заяви доктор Морис.

— Познавате семейство Кракънторп отдавна — обясни инспектор Крадък.

— Да, да, познавам ги всичките. Помня стария Джосая Кракънторп. Беше костелив орех и все пак умен човек. Направи много пари.

Той намести старите си кокали на стола и се взря в инспектор Крадък изпод гъстите си вежди.

— Значи вие слушате този глупак Куимпър. Запалени млади доктори! Винаги имат разни идеи в главата си. Втълпил си е, че някой се опитва да отрови Лутър Кракънторп. Глупости! Мелодрама. Той, разбира се, имаше стомашни кризи. Лекувах го. Не се случваше много често — нищо особено.

— Доктор Куимпър изглежда смята, че има нещо странно — поясни Крадък.

— Един лекар не трябва да мисли. В края на краищата, надявам се, че бих могъл да разпозная отравяне с арсен.

— Твърде много известни лекари са правили грешки — изтъкна Крадък. — Например — той напрегна паметта си — случаят „Грийнбароу“, госпожа Тени, Чарлс Лийдс, трима души от семейство Уестбъри — всичките бяха погребани кротко, без лекуващите ги лекари да са имали и най-малкото подозрение. А всички тези лекари са били добри, уважавани хора.

— Добре, добре — съгласи се доктор Морис, — искате да кажете, че може да съм допуснал грешка. Е, не мисля, че е така.

Замълча за миг, а после попита:

— Кой според Куимпър го е направил — ако наистина е така?

— Няма представа — отвърна Крадък. — Беше разтревожен. В крайна сметка, знаете, че там има много пари — добави той.

— Да, да, известно ми е какво ще получат, когато Лутър Кракънторп умре. А те силно се нуждаят от пари. Основателна причина, но от нея не следва, че ще убият стария, за да ги получат.

— Не непременно — съгласи се инспектор Крадък.

— Във всеки случай — продължи доктор Морис, — имам принцип да не подозирам нещо без основателна причина. Без основателна причина — повтори той. — Трябва да призная, че това, което току-що ми казахте, малко ме поразтърси. Арсен в големи количества, очевидно, и все пак не разбирам защо идвате при мен. Мога само да ви кажа, че аз не съм имал подозрения. Може би е трябвало да погледна много по-сериозно на тези стомашни кризи на Лутър Кракънторп. Вие обаче вече сте свършили доста работа.

Крадък се съгласи.

— Всъщност бих искал да разбера нещо повече за семейство Кракънторп. Има ли някаква наследствена обремененост при тях — нещо странно?

Очите под гъстите вежди го погледнаха сериозно.

— Да, разбирам, че мислите ви могат да вземат такава посока. Добре, старият Джосая беше напълно нормален. Здрав като бик. Жена му беше свръхчувствителна, проявяваше склонност към меланхолия. Произхождаше от семейство, в което е имало кръвно родство между родителите. Почина скоро след раждането на втория си син. Бих казал, че Лутър е наследил известна, да кажем, нестабилност от нея. Беше доста обикновен младеж, но винаги е бил в конфликт с баща си. Старият беше разочарован от него и мисля, че Лутър негодуваше от това и най-накрая го превърна в нещо като мания. После го пренесе в семейния си живот. Ще забележите, ако изобщо разговаряте с него, че изпитва силна неприязън към синовете си. Но обичаше дъщерите си. И Ема, и Еди — тази, която почина.

— Защо не обича синовете си? — попита Крадък.

— За да разберете, би трябвало да идете в една от новите модерни психиатрични клиники. Само ще ви кажа, че самият Лутър никога не се е чувствал достатъчно годен като човек и силно негодуваше срещу финансовото си положение. Той притежава доход, но няма никакви пълномощия да разполага с капитала. Ако имаше право да лиши от наследство синовете си, вероятно нямаше да ги мрази чак толкова. Безсилието го кара да се чувства унижен.

— Затова ли е толкова доволен от мисълта да надживее всички?

— Навярно. Смятам, че оттук произтича и свидливостта му. Според мен той е успял да спести значителна сума от големия си доход, преди, разбира се, данъците да достигнат сегашните си шеметни стойности.

На инспектор Крадък му хрумна нещо.

— Предполагам, че е оставил спестяванията си на някого със завещание? Това поне би могъл да направи.

— О, да, макар че Бог знае на кого ги е оставил. Може би на Ема, но лично аз се съмнявам. Тя ще получи своя дял от собствеността му. А може и на Алегзандър, на внука си.

— Той го обича, нали?

— Обичаше го. Естествено, той е дете на негова дъщеря, а не на някого от синовете му. Този факт сигурно е бил от значение. А е и доста добре разположен към Брайън Истли — съпруга на Еди. Разбира се, аз не познавам добре Брайън, а и минаха няколко години, откакто не съм виждал никого от семейството. Учуден съм обаче, че след войната той дълго се застоя без някаква определена работа. Притежаваше качествата, необходими във военно време — смелост, жизненост и склонност да остави бъдещето да се погрижи за всичко. Не смятам обаче, че е постигнал стабилност. Вероятно ще се превърне в човек без цел в живота.

— Доколкото имате представа, съществува ли някаква чудатост у някого от младите?

— Седрик е ексцентричен, един от така наречените бунтовници по душа. Не бих казал, че е абсолютно нормален, но пък кой ли е? Харолд е сравнително праволинеен, не бих го нарекъл особено приятен. Коравосърдечен е, а и винаги е нащрек за големия си шанс. У Алфред има нещо от престъпника. Той е грешник, винаги е бил такъв. Веднъж го видях да взема пари от една благотворителна каса, която държаха във вестибюла. Ето, такива неща. О, да, бедният, той е мъртъв и май че не бива да говоря лошо за него.

— Какво ще кажете за… — Крадък се поколеба — Ема Кракънторп?

— Хубаво момиче, тихо, човек никога не знае какво мисли. Има си свои планове и идеи, но ги пази за себе си. Характерът й е по-силен, отколкото можеш да допуснеш, съдейки по външността й.

— Познавахте, предполагам, Едмънд — сина, който е бил убит във Франция?

— Да. Бих казал, че беше най-добър от всички — сърдечно, весело, симпатично момче.

— Дали сте чували, че се е канел да се жени или че се е оженил за французойка малко преди да го убият?

Доктор Морис се намръщи.

— Като че ли си спомням нещо такова, но беше толкова отдавна.

— Почти в началото на войната, нали?

— Да. Е, бих казал, че ако се беше оженил за чужденка, щеше да съжалява, че е останал жив.

— Съществува основание да се вярва, че го е направил — отбеляза Крадък.

С няколко кратки изречения той запозна доктор Морис с последните събития.

— Спомням си, че видях нещо във вестниците за някаква жена, намерена в саркофаг. Значи е било в Ръдърфорд Хол.

— Имаме основание да смятаме, че тази жена е била вдовицата на Едмънд Кракънторп.

— Чакайте, чакайте — това е удивително! Прилича повече на роман, отколкото на действителна случка. Но кой би искал да убие бедната жена и по какъв начин убийството е свързано с отравянето с арсен в семейство Кракънторп?

— По два възможни начина — отвърна Крадък, — но и двата са абсолютно невероятни. Някой навярно е много алчен и иска цялото състояние на Джосая Кракънторп.

— Голям глупак — заяви доктор Морис. — Ще трябва да плаща безумно високи данъци върху дохода от него.