16:50 от Падингтън

Глава шестнайсета

Когато Крадък пристигна на Мадисън Роуд № 4, той завари Люси Айлсбароу при госпожица Марпъл.

За момент се поколеба относно плана си за провеждане на кампанията, но после реши, че Люси Айлсбароу може би щеше да се окаже ценен съюзник.

След разменените поздрави той извади важно портфейла си, взе три банкноти по една лира, прибави три шилинга и ги сложи на масата пред госпожица Марпъл.

— Какво е това, инспекторе?

— Такса за консултация. Вие сте консултант в разследването на убийство. Пулс, температура, локални реакции, евентуална дълбока причина за въпросното убийство. Аз съм само един измъчен лекар без специалност.

Госпожица Марпъл го погледна и примигна. Той й се ухили. Люси Айлсбароу зяпна, а после се засмя.

— Но, инспектор Крадък, в края на краищата, и вие сте човек.

— Е, добре, може да се каже, че този следобед не съм на работа.

— Споменах, че се познаваме — обърна се госпожица Марпъл към Люси. — Сър Хенри Клидъринг, мой стар приятел, му е кръстник.

— Госпожице Айлсбароу, искате ли да чуете какво каза кръстникът ми за госпожица Марпъл, когато се запознах с нея? Той я окачестви като най-добрия детектив, когото Господ някога е създавал — природен гений, израснал на подходяща почва. Предупреди ме никога да не се отнасям пренебрежително към… — Дърмът Крадък замълча за миг, за да намери синоним на „стари мърморани“ — ъъъ… възрастните дами. Той твърдеше, че обикновено те могат да ти кажат какво би могло да се случи, какво е трябвало да се случи и дори какво в действителност се е случило! И не на последно място, защо се е случило! После добави, че точно тази… ъъъ… възрастна дама е от най-висока класа.

— Звучи добре — подхвърли Люси. — Това изглежда съвсем задоволителна препоръка.

Госпожица Марпъл порозовя, смути се и придоби вид на силно възбуден човек.

— Скъпият сър Хенри — промърмори тя. — Винаги е толкова мил. Наистина аз съвсем не съм умна, просто може би притежавам известни познания за човешката природа, тъй като живея, както знаете, на село… — добави тя, вече по-спокойно. — Аз, разбира се, съм в неблагоприятна позиция, тъй като не съм била на самото място. Помага много, убедена съм, когато едни хора ти напомнят за други. Защото отделните типове си приличат, а този факт е изключително ценен съветник.

Люси изглеждаше леко озадачена, но Крадък кимна с разбиране.

— Но вие бяхте там на чай, нали? — попита той.

— Да, наистина, беше много приятно. Малко се разочаровах, че не видях стария господин Кракънторп, но човек не може да получи всичко.

— Мислите ли, че ако бяхте видели човека, извършил убийството, щяхте да разберете? — учуди се Люси.

— О, не бих казала това, скъпа. Склонни сме да правим догадки, което би било много погрешно, когато става въпрос за нещо толкова сериозно, колкото е едно убийство. Човек просто може да наблюдава замесените или тези, които биха могли да са замесени, и да разбере за кого му напомнят.

— Като Седрик и банковия управител?

Госпожица Марпъл я коригира:

— Синът на банковия управител, скъпа. Самият господин Ид много повече приличаше на Харолд — твърде консервативен човек, който може би прекалено много обича парите. Той беше също от този тип хора, които биха направили всичко, за да избягнат някой скандал.

Крадък се усмихна и каза:

— А Алфред?

— Дженкинс от гаража — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Всъщност той не крадеше инструменти, но разменяше счупен или негоден крик с нов. Мисля, че не беше много честен, що се отнася и до акумулаторите, макар да не разбирам много от тези неща. Знам, че Реймънд напусна работата си при него и отиде в гаража на Милчестър Роуд. Колкото до Ема — замислено продължи госпожица Марпъл, — тя много ми напомня за Джералдин Уеб — винаги тиха, малко старомодна, прекалено изтормозена от възрастната си майка. За всички бе голяма изненада, когато майката неочаквано почина и Джералдин наследи добра сума. Подстрига се, накъдри си косата, а после замина на морско пътешествие. Върна се омъжена за един много симпатичен адвокат. Родиха им се две деца.

Сравнението беше достатъчно ясно. Люси попита малко притеснено:

— Дали трябваше да споменавате за евентуалната женитба на Ема? Изглежда предположението ви разстрои братята.

Госпожица Марпъл кимна.

— Да. Типично за мъжете. Не могат да видят това, което става под носа им. Едва ли и ти самата си забелязала.

— Не — призна Люси. — Никога не съм мислила за подобно нещо. И двамата ми изглеждаха…

— Толкова стари? — госпожица Марпъл леко се усмихна.

— Според мен доктор Куимпър не е много над четирийсетте, макар че е започнал да побелява по слепоочията, и е ясно, че жадува за семеен живот. Ема Кракънторп няма и четирийсет. Съвсем не е стара, за да се омъжи и да има деца. Чувала съм, че съпругата на доктора е починала много млада при раждане.

— Мисля, че е така. Веднъж Ема спомена нещо подобно.

— Навярно е самотен — продължи госпожица Марпъл. — Един лекар, който работи твърде много, има нужда от жена — внимателна и не толкова млада.

— Слушайте, скъпа — прекъсна я Люси, — престъпление ли разследваме, или сватосваме някого?

Госпожица Марпъл примигна.

— Май че съм доста романтична. Вероятно защото съм стара мома. Мила Люси, знаете, че що се отнася до мен, вие си изпълнихте договора. Ако наистина искате да отидете на почивка в чужбина, преди да поемете следващия си ангажимент, все още имате време за едно кратко пътуване.

— Да напусна Ръдърфорд Хол? Никога! Вече се превърнах в детектив. Почти като момчетата. Непрекъснато търсят улики. Вчера преровиха всички кофи за боклук. Отвратително! А нямат и най-малка представа какво търсят. Инспектор Крадък, в случай че дойдат при вас с парче хартия, на което пише: „Мартин, бягайте далеч от големия хамбар, ако държите на живота си“, трябва да знаете, че ги съжалих и го скрих в свинарника.

— Защо там, скъпа? — любопитно попита госпожица Марпъл. — Прасета ли гледат?

— Не, вече не. Просто… понякога ходя там.

Неизвестно поради каква причина, Люси се изчерви.

Госпожица Марпъл я изгледа с още по-голямо любопитство.

— Кой е в къщата в момента? — поинтересува се Крадък.

— Седрик и Брайън, който дойде за събота и неделя. Харолд и Алфред пристигат утре. Обадиха се сутринта. Не знам защо, но останах с впечатлението, че внасяте смут, инспектор Крадък.

Той се усмихна.

— Поразтърсих ги малко. Попитах ги какво са правили в петък, на 20 декември.

— И можаха ли да ви отговорят?

— Харолд — да, но Алфред не можа или не пожела.

— Сигурно е трудно с алибито — отбеляза Люси. — Часове, дати, места. Едва ли е лесно да се провери достоверността им.

— Необходимо е време и търпение, но се справяме — каза Крадък и погледна часовника си. — Трябва да отида в Ръдърфорд Хол и да поговоря със Седрик, но най-напред искам да хвана доктор Куимпър.

— Ще стигнете тъкмо навреме. В шест часа той приема болни и обикновено свършва до шест и половина. А аз трябва да се връщам и да се заемам с вечерята.

— Госпожице Айлсбароу, бих искал да чуя мнението ви за едно нещо. Как гледа семейството на тази история с Мартин?

Люси отвърна бързо:

— Всички са ядосани на Ема, защото е дошла при вас, а и на доктор Куимпър, който, изглежда, я е насърчил да постъпи така. Харолд и Алфред смятат, че е опит за измама. Ема не е сигурна. Седрик също мисли, че става дума за шарлатанство, но не го приема толкова сериозно, колкото останалите. От друга страна, Брайън е почти сигурен, че е истинска.

— Чудя се защо.

— Ами просто е такъв. Приема нещата за чиста монета. Смята, че е била съпруга на Едмънд или по-скоро негова вдовица и че внезапно й се е наложило да се върне във Франция, но по някое време отново ще им се обади. Фактът, че досега не е писала, за него изглежда съвсем естествен, тъй като той самият никога не пише писма. Брайън е много мил. Прилича на куче, което иска да бъде изведено на разходка.

— А вие водите ли го на разходка, скъпа? — попита госпожица Марпъл. — Може би до свинарниците?

Люси й хвърли остър поглед.

— Толкова много джентълмени в къщата — пристигат и си заминават — размишляваше на глас госпожица Марпъл. Когато произнасяше думата „джентълмени“, тя винаги я изпълваше с викториански смисъл — ехо от една отминала епоха, преди собствената й младост. В съзнанието на човек веднага изникваха елегантни, жизнени мъже (по всяка вероятност с бакенбарди), понякога порочни, но винаги галантни. — Вие сте толкова хубаво момиче — продължи госпожица Марпъл, преценявайки Люси. — Сигурно ви обръщат доста внимание, а?

Люси леко се изчерви. През ума й минаха откъслечни спомени. Седрик, облегнат на стената на свинарника. Брайън, седнал тъжно край кухненската маса. Алфред, който я докосваше леко, докато й помагаше да прибере чашите от кафето.

— Джентълмените — поясни госпожица Марпъл с тона на човек, който говори за някакъв чуждоземен и опасен биологичен вид — си приличат много по някои неща, дори и когато са твърде стари…

— Скъпа! — възкликна Люси. — Преди сто години сигурно щяха да ви изгорят като вещица!

И тя разказа случая за завоалираното предложение за брак, направено й от стария господин Кракънторп.

— Всъщност — продължи Люси — всички те направиха опит да се сближат с мен, както вие бихте се изразили. Харолд беше много конкретен — изгодна финансова служба в Сити. Не смятам, че се дължи на привлекателната ми външност — сигурно си мислят, че знам нещо.

Тя се засмя.

Инспектор Крадък обаче не я последва.

— Внимавайте! Могат да ви убият, вместо да се сближат с вас.

— Навярно е по-просто — съгласи се Люси. После леко потрепери. — Човек забравя — каза тя. — Момчетата така се забавляват, че просто започваш да приемаш всичко като някаква игра. Но не е игра.

— Не е — добави госпожица Марпъл. — Убийството не е игра.

Тя замълча за миг, а после попита:

— Момчетата няма ли да се връщат скоро в училище?

— Да, следващата седмица. Утре заминават за дома на Стодарт-Уест, където ще прекарат последните дни от ваканцията.

— Радвам се — замислено заяви госпожица Марпъл. — Не бих искала да се случи нещо, докато са още тук.

— Имате предвид със стария Кракънторп? Да не би да смятате, че той ще е следващата жертва?

— О, не — отвърна госпожица Марпъл. — С него няма да се случи нищо. Мислех си за момчетата.

— За Алегзандър?

— Обикалят и търсят улики. Момчетата обичат такива неща, но може да се окаже много опасно.

Крадък я погледна многозначително.

— Госпожице Марпъл, вие не сте склонна да вярвате, че случаят се отнася за неизвестна жена, убита от неизвестен мъж. Непременно с Ръдърфорд Хол ли го свързвате?

— Да, определено мисля, че има връзка.

— Всичко, което знаем за убиеца, е, че той е висок чернокос мъж. Така твърди вашата приятелка и не може да каже нищо повече. В Ръдърфорд Хол има трима високи чернокоси мъже. В деня на следствието излязох да видя тримата братя, които стояха на тротоара и чакаха колата. Бяха с гръб към мен и удивително много си приличаха, облечени в дебелите си палта — трима високи чернокоси мъже. И все пак в действителност те са съвсем различни — той въздъхна. — Това много затруднява нещата.

— Чудя се — промърмори госпожица Марпъл, — непрекъснато се чудя дали всичко няма да се окаже далеч по-просто, отколкото предполагаме. Често убийствата са прекалено прости и имат ясен користолюбив мотив.

— Госпожице Марпъл, вярвате ли в мистериозната Мартин?

— Напълно съм склонна да вярвам, че Едмънд Кракънторп или се е оженил, или е възнамерявал да се ожени за момиче на име Мартин. Разбрах, че Ема Кракънторп ви е показала писмото му, а от личните си впечатления и от това, което ми разказа Люси, бих заключила, че тя е абсолютно неспособна да измисли подобно нещо. А и защо ли й трябва да го прави?

— Ако приемем, че става дума за Мартин — замислено разсъждаваше Крадък, — тогава има мотив. Появяването на Мартин със син би намалило наследството на Кракънторп, макар и едва ли дотолкова, че да подтикне някого да извърши убийство. Всички са закъсали.

— Дори и Харолд? — с недоверие попита Люси.

— Дори и преуспяващият Харолд Кракънторп не е толкова трезв и праволинеен финансист, колкото изглежда. Натрупал е сериозни дългове и се е замесил в някои доста опасни спекулации. Една значителна парична сума би могла да предотврати краха.

— Но ако е така… — започна Люси и изведнъж млъкна.

— Да, госпожица Айлсбароу?

— Знам, мила — намеси се госпожица Марпъл. — Убийство погрешка, нали това имаш предвид?

— Да, убийството на Мартин не би помогнало нито на Харолд, нито пък на някого от останалите. Не и докато…

— Докато не умре Лутър Кракънторп. Точно така. Мина ми през ума. А господин Кракънторп-старши, както разбрах от доктора, е много по-здрав, отколкото всеки страничен човек би могъл да си представи.

— Още дълго ще живее — добави Люси. После се намръщи.

— Да? — подкани я Крадък.

— По Коледа нещо се разболял. Каза, че докторът вдигнал голям шум. „Ако се съди по суетнята, всеки би си помислил, че съм бил отровен“ — точно така се изрази той.

Тя погледна въпросително Крадък.

— Да, именно за това бих искал да попитам доктор Куимпър.

— Е, аз трябва да тръгвам — добави Люси. — Божичко, стана късно!

Госпожица Марпъл оправи плетката си и взе „Таймс“ с решена наполовина кръстословица.

— Иска ми се да имам речник тук — промърмори тя. — „Тонтина“ и „токай“ — винаги бъркам тези две думи. Мисля, че едната означава някакво унгарско вино.

— Това е „токай“ — поясни Люси от вратата. — Едната дума обаче е с пет букви, а другата — със седем. Какво е обяснението?

— О, не е в кръстословицата — разсеяно отвърна госпожица Марпъл, — а просто се чудех…

Инспектор Крадък я погледна изпитателно. После каза довиждане и излезе.