16:50 от Падингтън

Глава втора

Вярна на наставленията, получени от майка си и баба си, а именно, че една истинска дама не може да бъде нито шокирана, нито изненадана, госпожица Марпъл просто повдигна вежди и поклати глава, казвайки:

— Твърде мъчително за теб, Елспет, и разбира се, прекалено необичайно. Мисля, че ще е най-добре да ми разкажеш веднага.

Госпожа Магликъди искаше да направи точно това. Като позволи на домакинята да я настани близо до камината, тя седна, свали си ръкавиците и се впусна в оживен разказ.

Госпожица Марпъл слушаше много внимателно. Когато най-после госпожа Магликъди спря, за да си поеме дъх, госпожица Марпъл заговори решително:

— Мисля, че най-доброто нещо за теб, мила моя, ще бъде да се качиш горе, да си свалиш шапката и да се измиеш. После ще вечеряме и няма да говорим изобщо за тази случка. След това можем да разгледаме основно въпроса и да обсъдим всеки негов аспект.

Госпожа Магликъди се съгласи с предложението. Двете дами вечеряха и хранейки се, обсъждаха различните страни на живота — такъв, какъвто беше в село Сейнт Мери Мийд. Госпожица Марпъл изкоментира всеобщото недоверие към новия органист, разказа за скорошния скандал около съпругата на аптекаря и засегна враждата между директорката на училището и селската община. После поговориха за градините на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.

— Божурите — каза госпожица Марпъл, ставайки от масата — са съвсем непонятни. Или вървят, или не. Но ако наистина тръгнат, остават с теб за цял живот, така да се каже, а днес действително има много красиви видове.

Те се настаниха отново до камината, госпожица Марпъл донесе от ъгловия шкаф две стари чашки от уотърфордско стъкло, а от един друг шкаф извади бутилка.

— Никакво кафе за теб тази вечер, Елспет — заяви тя. — Вече си превъзбудена (нищо чудно!) и вероятно няма да спиш. Предписвам ти чаша от моето игликово вино, а по-късно може би и чай от лайка.

Госпожа Магликъди се съгласи мълчаливо с аргументите. Госпожица Марпъл наля виното.

— Джейн — каза госпожа Магликъди, като преглътна одобрително, — нали не мислиш, че съм сънувала или си въобразявам?

— Не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди въздъхна с облекчение.

— Онзи кондуктор — отбеляза тя — мислеше така. Беше много учтив, но все пак…

— При тези обстоятелства е било съвсем нормално, Елспет. Звучи невероятно и наистина с така. А за него ти си непознат човек. Не, аз изобщо не се съмнявам, че си видяла това, което ми разказа. Прекалено необичайно е, но не и невъзможно. Самата аз си спомням колко ми беше интересно веднъж, когато друг влак се движеше успоредно с моя. Човек получава ясна и подробна картина за всичко, което става във вагоните. Спомням си как едно момиченце, което си играеше с плюшено мече, изведнъж го хвърли към заспалия в ъгъла дебел мъж. Той скочи силно възмутен, а останалите пътници изглеждаха много развеселени. Видях ги всичките съвсем ясно. После бих могла да опиша точно как изглеждаха и с какво бяха облечени.

Госпожа Магликъди кимна признателно.

— Точно така беше.

— Мъжът е бил с гръб към теб, казваш. Значи не си видяла лицето му?

— Не.

— А жената, можеш ли да я опишеш? Млада, стара?

— Младичка, бих казала, на трийсет-трийсет и пет години. Не мога да определя точно.

— Симпатична?

— Това също не бих могла да кажа. Виждаш ли, лицето й беше силно изкривено и…

Госпожица Марпъл вметна бързо:

— Да, да, напълно разбирам. Как беше облечена?

— Носеше кожено палто, светло. Беше без шапка, русокоса.

— Нищо отличително ли не си спомняш за мъжа?

Госпожа Магликъди помисли малко, преди да отговори.

— Беше висок и тъмнокос, струва ми се. Носеше дебело палто, така че не можах да преценя добре фигурата му — добави отчаяно тя. — Наистина няма нищо друго.

— И това е нещо — каза госпожица Марпъл. Тя помълча, преди да добави: — Напълно ли си сигурна, че момичето е умряло?

— Тя беше мъртва, сигурна съм. Езикът й се показа и… Просто не ми се говори…

— Разбира се. Разбира се — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Надявам се, че сутринта ще научим повече.

— Сутринта?

— Предполагам, че ще го има в сутрешните вестници. След като мъжът я е нападнал и убил, той е останал с трупа. Какво би направил? Най-вероятно бързо ще слезе още на първата гара. Между другото, спомняш ли си дали влакът беше с отделни купета?

— Не беше.

— Това говори, че не е пътувал надалеч. Почти сигурно е, че е спрял в Бракхамптън. Да приемем, че той слиза от влака в Бракхамптън, след като навярно е сложил тялото на някое място в ъгъла с лице, скрито в кожената яка, за да не бъде открито скоро. Да, мисля, че точно така би постъпил. Но, разбира се, не след дълго тялото ще бъде открито. Мисля, че новината за убита жена, намерена във влак, ще се появи в сутрешните вестници. Ще видим.

Но в сутрешните вестници нямаше нищо.

След като се увериха в това, госпожица Марпъл и госпожа Магликъди приключиха закуската си в мълчание. И двете размишляваха.

После направиха обиколка на градината. Обикновено увлекателно развлечение, днес тя премина някак вяло. Госпожица Марпъл наистина обърна внимание на някои нови и редки екземпляри, с които се бе сдобила за алпинеума си, но го направи почти разсеяно. Госпожа Магликъди от своя страна не я контраатакува, както обичайно, със списък на собствените си придобивки.

— Градината съвсем не изглежда така, както би трябвало — заяви госпожица Марпъл, все още разсеяно. — Доктор Хейдок строго ми забрани да се навеждам или да коленича, а какво можеш да направиш, без да се наведеш или да коленичиш? Е, тук е старият Едуардс, но той е доста своенравен. И цялата тази нередовна работа им създава лоши навици — постоянно пият чай и се разтакават, без да вършат нищо.

— О, знам — отговори госпожа Магликъди. — Аз, разбира се, не искам да кажа, че и на мен ми е забранено да се навеждам, но особено след ядене, а и откакто понапълнях — тя огледа пищните си пропорции, — получавам киселини.

Последва мълчание и тогава госпожа Магликъди изведнъж спря, застана неподвижно и се обърна към приятелката си.

— Е?

Беше малка, незначителна думичка, но тонът на госпожа Магликъди я изпълваше със значение и госпожица Марпъл отлично разбра смисъла й.

— Знам — отвърна тя.

Двете дами се спогледаха.

— Знам, че трябва да идем до полицейския участък и да говорим с лейтенант Корниш — заяви госпожица Марпъл. — Той е интелигентен и търпелив. Познавам го много добре, а и той мен. Смятам, че ще ни изслуша и ще предаде информацията там, където трябва.

След четирийсет и пет минути госпожица Марпъл и госпожа Магликъди разговаряха със сериозен мъж, свеж на вид, между трийсет и четирийсет години, който внимателно слушаше разказа им.

Франк Корниш бе приел госпожица Марпъл сърдечно и дори с уважение. Предложи на двете дами да седнат и каза:

— Е, какво можем да направим за вас, госпожице Марпъл?

— Бих ви помолила да изслушате историята на приятелката ми госпожа Магликъди.

И сержант Корниш слушаше. В края на изложението остана смълчан известно време. После отбеляза:

— Това е много необикновена история — макар и да не му личеше, погледът му преценяваше госпожа Магликъди, докато тя разказваше.

Като цяло тя му направи добро впечатление. Разумна жена, която бе в състояние да разкаже ясно една история. Доколкото можеше да прецени, не беше нито истерична, нито с прекалено въображение. Нещо повече, изглеждаше така, сякаш госпожица Марпъл вярва в точността на историята на приятелката си, а той познаваше добре госпожица Марпъл. Всеки в Сейнт Мери Мийд познаваше госпожица Марпъл — външно импулсивна и нервна, но вътрешно изключително умна и проницателна.

Той се прокашля и заговори:

— Разбира се, възможно е да сте сгрешили. Не казвам, че сте, забележете, но не е изключено. Стават много груби шеги, би могло да не е нещо сериозно или фатално.

— Знам много добре какво видях — заяви госпожа Магликъди мрачно.

„И не бихте отстъпили от него? — помисли си Франк Корниш. — Бих казал, че колкото и да е невероятно, може и да сте права“.

Гласно той изрече:

— Вие сте го съобщили на служителите от железниците и идвате и го съобщавате и на мен. Това е правилната процедура и може да разчитате, че ще проведа разследване.

Той спря. Госпожица Марпъл кимна удовлетворено с глава. Госпожа Магликъди не беше особено доволна, но си замълча. Сержант Корниш се обърна към госпожица Марпъл не толкова, защото се нуждаеше от идеите й, а защото искаше да чуе какво ще каже.

— Ако приемем, че фактите са такива, каквито бяха съобщени, какво, мислите, се е случило с трупа? — попита той.

— Изглежда има само две възможности — отвърна госпожица Марпъл без колебание. — Разбира се, по-вероятно е трупът да е бил оставен във влака, но сега тя отпада, тъй като ако беше така, щеше да бъде намерен снощи по някое време от друг пътник или от персонала на влака на последната му спирка.

Франк Корниш кимна.

— Другата възможност за убиеца би била да бутне тялото от влака някъде по линията. Предполагам, че трябва все още да е там, макар и да изглежда малко вероятно. Според мен няма друг начин да се справи с него.

— Четем за трупове, поставени в сандъци — каза госпожа Магликъди, — но днес никой не пътува със сандъци, а само с куфари, а един труп не може да се събере в куфар.

— Да — добави Корниш. — Съгласен съм и с двете ви. Трупът, ако има такъв, трябваше да бъде открит досега или много скоро ще бъде открит. Ще ви уведомя за развитието на събитията, макар че ще прочетете за тях във вестниците. Съществува, разбира се, възможност, жената, макар и грубо нападната, да не е мъртва. Може да е била в състояние да напусне влака сама.

— Без помощ едва ли — поясни госпожица Марпъл. — А ако е било така, не би останала незабелязана. Жена, подкрепяна от мъж, който твърди, че е болна…

— Да. Щяха да я забележат — съгласи се Корниш. — А ако някаква жена е била намерена във влака в безсъзнание или болна и откарана в болница, това също щеше да бъде съобщено. Според мен можете да си почивате, уверени, че съвсем скоро ще научите всичко.

Денят обаче измина, а после и следващият. Вечерта госпожица Марпъл получи бележка от сержант Корниш.