16:50 от Падингтън

Глава двайсет и трета

Закръглената секретарка донесе обичайния следобеден чай на Харолд Кракънторп.

— Благодаря, госпожице Елис, днес ще си тръгна рано.

— Сигурна съм, че въобще не трябваше да идвате, мистър Кракънторп. Все още изглеждате доста отпаднал.

— Добре съм — отвърна Харолд Кракънторп, но в действителност не се чувстваше така.

„Удивително — размишляваше унило той, — Алфред умря, а старият успя да оцелее. В крайна сметка, на колко е той — на седемдесет и три или на седемдесет и четири?“ Още не се чувстваше в състояние да върши работа, но му се искаше да дойде в службата. Да разбере как вървят нещата. Да провери и да си тръгне. Той се огледа. Богато обзаведеният кабинет, светлата лъскава ламперия, скъпите модерни столове — всичко говореше за благополучие. Точно тук Алфред винаги беше грешил. Ако създаваш впечатление на преуспяващ човек, хората наистина те смятат за такъв. Все още не бяха тръгнали слухове за финансовата му стабилност. Независимо от това, крахът не можеше да се забави много дълго. Само ако вместо Алфред беше умрял баща му, както положително трябваше да стане! Сякаш се хранеше с арсен. Да, ако баща му беше умрял, нямаше да има за какво да се безпокои. И все пак важното беше да не изглежда разтревожен. Да има вид на преуспяващ човек. А не като бедния Алфред, който винаги изглеждаше в лошо настроение, безпомощен, какъвто всъщност беше. Един от онези дребни спекуланти, които никога не могат смело да се впуснат да правят големи пари. Ту с някоя съмнителна банда, ту въвлечен в абсурдна сделка — никога не се остави да го съдят, но винаги беше на ръба. И докъде го доведе всичко? Кратки периоди на охолство и после отново нищета и мизерия. Алфред никога не беше живял е перспектива. Като цяло не можеше да се каже, че смъртта му представлява голяма загуба. Харолд никога не беше обичал особено брат си, а сега, без него, парите, които щяха да дойдат от стария скъперник — дядо му — щяха да са значително повече, след като се разделят на четири, вместо на пет дяла. Много по-добре.

Лицето на Харолд малко попросветна. Той стана, взе си палтото и шапката и излезе от кабинета си. По-добре да не се напряга един-два дни. Още не се чувстваше достатъчно добре. Колата му го чакаше долу и скоро той маневрираше сред оживеното движение на Лондон към дома си.

Даруин, прислужникът му, отвори вратата.

— Госпожата току-що пристигна, сър — информира го той.

За момент Харолд го погледна втренчено. Алис! Господи, днес ли трябваше да се връща Алис? Съвсем беше забравил. Даруин направи добре, като го предупреди. Не би било хубаво да се качи горе и да се изненада при вида й. Всъщност не че имаше някакво значение. Нито той, нито тя хранеха някакви илюзии относно чувствата, които изпитваха един към друг. Може би Алис го обичаше — той не знаеше това.

Като цяло, тя бе едно голямо разочарование за него. Разбира се, той не беше влюбен в нея. Макар и да не беше особено красива, тя бе приятна жена. А семейството и връзките й без съмнение бяха от полза. Навярно не чак толкова, колкото се очакваше, защото когато се ожени за Алис, той предвиждаше и деца. Неговите момчета можеха да имат добри роднини. Нямаше обаче момчета, нито момичета и всичко, което остана, бяха те двамата с Алис, остаряващи заедно, без да изпитват особено удоволствие от компанията си.

Тя често отсъстваше, посещавайки роднини, а през зимата обикновено ходеше на Ривиерата. На нея й харесваше, а той нямаше нищо против.

Качи се горе, в гостната, и я поздрави внимателно.

— Дойде ли си, скъпа? Съжалявам, че не можах да те посрещна, но ме задържаха в Сити. Върнах се възможно най-бързо. Как е в Сан Рафаел?

Алис му каза как е в Сан Рафаел. Беше слаба жена с жълтеникавочервена коса, с подчертано орлов нос и отнесен поглед в лешниковите си очи. Говореше с възпитан, монотонен и малко потискащ глас. Пътуването минало добре, било малко неприятно през Ламанша. Митничарите в Дувър, както обикновено, били много досадни.

— Трябваше да се прибереш със самолет — както винаги отбеляза Харолд. — Много по-просто е.

— Така е, но не обичам да пътувам по въздуха. Никога не съм обичала. Изнервям се.

— Но се пести време — поясни Харолд.

Лейди Алис Кракънторп не отговори. Може би нейният проблем в живота беше не пестенето на време, а начинът да го запълни.

Тя внимателно се осведоми за здравето на съпруга си.

— Телеграмата на Ема доста ме разтревожи. Разбрах, че всички сте били болни.

— Да, да — отвърна Харолд.

— Завчера четох във вестника, че четирийсет души от един хотел са се отровили с храна. Замразяването е много опасно. Хората държат прекалено дълго храна в хладилника.

— Сигурно — съгласи се Харолд. Дали трябваше да споменава за арсена? Гледаше Алис и чувстваше, че не е в състояние да го направи. Усещаше, че в нейния свят няма място за отравяне с арсен. То беше нещо, за което човек чете по вестниците. Но се беше случило в семейство Кракънторп.

Качи се в стаята си и полежа час-два, преди да се преоблече за вечеря. По време на вечерята, преминала насаме със съпругата му, разговорът в общи линии се въртеше около едни и същи теми. Безцелен, любезен. Запознанства и срещи с приятели в Сан Рафаел.

— На масата в хола за теб има малък пакет — каза Алис.

— Така ли? Не го забелязах.

— Много е странно, но някой ми разказваше за убита жена, която била намерена в някакъв хамбар или нещо подобно. Каза, че било в Ръдърфорд Хол. Предполагам, че става дума за друг Ръдърфорд Хол.

— Не, не става дума за друг. Беше в нашия хамбар.

— Наистина ли, Харолд? Убита жена в хамбара на Ръдърфорд Хол? И ти нищо не си ми казал?

— Е, нямаше много време — отвърна Харолд, — а и беше толкова неприятно. Но не е свързано с нас. Пресата доста се навърташе наоколо. Разбира се, трябваше да се разправяме с полицията и така нататък.

— Много неприятно — отбеляза Алис. — Откриха ли кой го е направил? — попита тя, проявявайки интерес, който само външно изглеждаше повърхностен.

— Още не.

— Каква е била жената?

— Никой не знае. Очевидно французойка.

— О, французойка! — възкликна Алис и независимо от разликата в социалното положение, тонът й беше същият както на инспектор Бейкън. — Много неприятно за всички вас — съгласи се тя.

Двамата излязоха от трапезарията и влязоха в малкия кабинет, където обикновено седяха, когато бяха сами. Харолд вече се чувстваше напълно изтощен. „Ще си легна рано“ — помисли си той.

Взе от масата във вестибюла пакета, за който бе споменала жена му. Беше малък, грижливо запечатан с восък и опакован много педантично. Харолд седна на обичайното си място до камината и го отвори. Вътре имаше малка кутийка с етикет, на който пишеше „По две таблетки вечер“. Беше сложено и малко листче с надпис от аптеката в Бракхамптън: „Изпратено по молба на доктор Куимпър“.

Харолд Кракънторп се намръщи. Отвори кутийката и погледна таблетките. Да, приличаха на тези, които вземаше. Но Куимпър му беше поръчал да ги спре. „Вече нямате нужда от тях“ — така беше казал докторът.

— Какво е това, скъпи? — попита Алис. — Изглеждаш разтревожен.

— О, просто едни таблетки. Вземах ги вечер. Но си мисля, че лекарят ми каза да не ги пия повече.

Жена му отговори спокойно:

— Навярно те е предупредил да не забравяш да ги вземаш.

— Сигурно е било така — със съмнение отвърна Харолд. Погледна я. Тя го наблюдаваше. За миг се зачуди, макар че рядко се чудеше какво точно си мисли. Спокойният й поглед не му говореше нищо. Очите й приличаха на прозорци на празна къща. Какво мислеше тя за него, какво чувстваше? Била ли е някога влюбена в него? Може би. Или се бе омъжила за него, защото е смятала, че положението му в Сити е добро, и защото е била изморена от собственото си безпарично съществуване? Е, като цяло тя се бе възползвала доста добре от това. Имаше кола и къща в Лондон. Пътуваше в чужбина, когато поискаше, купуваше си скъпи дрехи, макар че, Бог е свидетел, те никога не изглеждаха добре на нея. Да, общо взето, беше се справила доста добре. Той се чудеше дали и тя мисли така. Разбира се, Алис не го обичаше истински, но и той не я обичаше. Нямаха нищо общо помежду си, нищо, за което да разговарят, никакви общи спомени. Ако имаше деца… Но деца нямаше. Странно, че в семейството нямаше деца, с изключение на момчето на Еди. На младата Еди. Беше глупаво момиче, да се ожени толкова прибързано, във военно време.

Е, той й беше казал какво мисли: „Всичко изглежда много хубаво — смелите млади пилоти, чаровни, мъжествени, но от тези неща няма да има полза в мирно време. Вероятно едва ли ще може да те издържа“. А Еди му беше отвърнала, че няма никакво значение. Тя обичала Брайън и Брайън я обичал, но вероятно скоро щели да го убият. Защо да не бъдели поне малко щастливи? Какъв смисъл имало да се гледа в бъдещето, когато можело да го свалят всеки момент. И най-накрая Еди бе казала, че бъдещето наистина няма голямо значение, защото един ден ще имат всичките пари на дядо си.

Харолд се размърда неспокойно на стола. Наистина, завещанието на дядо им беше несправедливо. Да ги остави да висят на косъм! То не удовлетвори никого. Не зарадва внуците и съвсем разяри баща им. Старият твърдо беше решил да не умира. Именно това го караше да се грижи толкова за себе си. Трябваше обаче скоро да умре. Наистина трябваше скоро да умре. В противен случай… Всичките тревоги на Харолд го налегнаха отново и той усети, че му е зле — беше изтощен и замаян.

Забеляза, че Алис продължаваше да го наблюдава. Тези светли замислени очи го караха да се чувства неловко.

— Мисля да си лягам — каза той. — Днес за първи ден ходих до Сити.

— Да — съгласи се Алис. — Мисля, че идеята е добра. Сигурна съм, че докторът ти е казал отначало да не се напрягаш много.

— Лекарите винаги говорят така — отвърна Харолд.

— И не забравяй да си изпиеш таблетките, скъпи — добави Алис. Тя взе кутийката и му я подаде.

Той каза лека нощ и се качи горе. Да, имаше нужда от таблетките. Щеше да бъде грешка да се откаже от тях толкова скоро. Взе две и ги глътна с чаша вода.