16:50 от Падингтън

Глава дванайсета

— Момиче! Ей, момиче! Ела тук!

Люси изненадано обърна глава. Старият господин Кракънторп й махаше настойчиво иззад една отворена врата.

— Имате ли нужда от мен, господин Кракънторп?

— Не говори толкова много. Ела тук.

Люси се подчини на повелителния жест. Старият господин Кракънторп я хвана под ръка, въведе я в стаята и затвори вратата.

— Искам да ти покажа нещо — каза той.

Люси се огледа. Намираха се в малка стая, очевидно предназначена за кабинет, но явно доста отдавна неизползвана по предназначение. На бюрото имаше купища прашни вестници, а от ъглите на тавана като гирлянди се спускаха паяжини. Въздухът миришеше на влага и мухъл.

— Искате ли да почистя тази стая? — попита тя.

Старият господин Кракънторп усилено заклати отрицателно глава.

— Не! Държа я заключена. На Ема й се ще да се развърти чук, но аз не й разрешавам. Това е моята стая. Виждаш ли тези камъни? Те са геоложки образци.

Люси погледна колекцията от тринайсет-четиринайсет скални парчета, някои шлифовани, други — не.

— Хубави са — любезно каза тя. — Много са интересни.

— Напълно си права. Интересни са. Ти си интелигентно момиче. Не ги показвам на всеки. Ще ти покажа още някои неща.

— Много мило от ваша страна, но аз наистина трябва да продължа да си върша работата. Когато в къщата има шест души…

— Които ще ми изядат ушите… Точно това правят, когато дойдат тук. Ядат. Дори и не предлагат да плащат храната, която изяждат. Кръвопийци! Всички чакат да умра. Е, аз пък още няма да умра — няма да умра, за да им доставя удоволствие. Дори съм по-здрав, отколкото си мисли Ема.

— Сигурна съм, че е така.

— Нито пък съм толкова стар. Тя ме изкарва стар човек и се държи с мен като със старец. Ти не мислиш, че съм стар, нали?

— Не, разбира се — отвърна Люси.

— Разумно момиче. Погледни.

Той посочи към голяма избеляла карта, закачена на стената. Люси видя, че тя представляваше родословно дърво. Някои от разклоненията му бяха нанесени толкова фино, че човек трябваше да има лупа, за да ги разчете. Имената на далечните праотци обаче бяха изписани с внушителни главни букви, а върху тях имаше корони.

— Аз съм с кралски произход — заяви господин Кракънторп. — Това е родословното дърво на майка ми, не на баща ми. Той беше парвеню! Обикновен човек. Не ме обичаше. Винаги съм го превъзхождал. Приличам на майка си — с вроден усет към изкуството и класическата скулптура. Той не намираше нищо в тях, старият глупак. Не помня майка си — починала е, когато съм бил на две години. Последен съм от нейното семейство. Имуществото им било разпродадено заради дългове и тя се омъжила за баща ми. Но я погледни тук — Едуард Изповедника, Етелред Нерешителния… и много други. Още преди да дойдат норманите. Преди норманите — забележително, нали?

— Да, наистина.

— Сега ще ти покажа нещо друго — той я поведе през стаята към някакъв тъмен дъбов шкаф.

Доста притеснена, Люси осъзнаваше силата на пръстите, сграбчили ръката й. Този ден господин Кракънторп положително не се чувстваше ни най-малко немощен.

— Виждаш ли го? Докаран е от Лъшингтън — родното място на майчиния ми род. В стил от времето на кралица Елизабет Първа. Нужни са четирима души, за да го преместят. Не знаеш какво държа вътре, нали? Искаш ли да ти покажа?

— Да — учтиво отвърна Люси.

— Не си ли любопитна? Всички жени са любопитни.

Той извади ключ от джоба си и отвори долната врата.

— Погледни, моето момиче. Знаеш ли какво има тук?

Показа й малък цилиндър, увит в хартия, която издърпа от единия край. Върху дланта му се изсипаха златни монети.

— Погледни ги, млада госпожице. Погледни ги, подръж ги, пипни ги. Знаеш ли какво представляват? Обзалагам се, че не знаеш. Прекалено млада си. Златни лири. Хубави златни лири. Парите, които използвахме, преди всичките тези книжни късчета да дойдат на мода. Струват много повече от глупавите хартийки. Събирам ги много отдавна. Имам и други неща в касата. Много скъпоценности са прибрани тук. Всичко е готово за бъдещето. Ема не знае — никой не знае. Това е нашата тайна, разбираш ли, момиче? Знаеш ли защо ти разказвам и показвам тези работи?

— Защо?

— Защото не искам да мислиш, че съм един свършен болен стар човек. В мен има още много хляб. Жена ми почина отдавна. Винаги обичаше да се противопоставя на всичко. Не харесваше имената, които дадох на децата — хубави саксонски имена. Не проявяваше никакъв интерес към родословното дърво. Никога не обръщах внимание на думите й — беше потиснато същество и непрекъснато отстъпваше. Ето, ти си енергично момиче — наистина много приятно момиче. Ще ти дам един съвет — не се захващай с млад мъж. Младите мъже са глупаци! Искаш ли да се погрижиш за бъдещето си? Ще чакаш… — пръстите му стиснаха ръката на Люси и той се наведе към ухото й. — Няма да кажа нищо повече. Чакай. Тези наивни глупаци си мислят, че скоро ще умра. Но аз няма да умра. Не бива да се изненадваш, ако надживея мнозина от тях. И тогава ще видим. Седрик и Алфред не са женени. Ема… Ема вече никога няма да се омъжи. Тя харесва малко Куимпър, но той никога няма да помисли да се ожени за нея. Разбира се, трябва да се има предвид и Алегзандър. Да, имаме и Алегзандър… Но знаеш ли, аз харесвам Алегзандър… Да, доста странно. Аз харесвам Алегзандър.

Той замълча за момент, като се мръщеше, после продължи:

— Е, момиче, какво ще кажеш? Какво ще кажеш, а?

— Госпожице Айлсбароу…

Гласът на Ема се чу слабо през затворената врата на кабинета. Люси с благодарност се възползва от тази възможност.

— Госпожица Кракънторп ме вика. Трябва да вървя. Благодаря много за всичко, което ми показахте.

— Не забравяй… нашата тайна…

— Няма да забравя — отвърна Люси и забърза към вестибюла, без да е съвсем сигурна дали току-що не беше получила завоалирано предложение за женитба.

Дърмът Крадък седеше на бюрото в кабинета си в Скотланд Ярд. Беше се отпуснал настрани и разговаряше по телефона, като държеше слушалката с ръка, опрял лакът на масата. Говореше на френски — език, който владееше доста добре.

— Беше просто едно предположение, нали разбираш — каза той.

— Но е доста вероятно — отвърна гласът от другата страна на линията, от префектурата в Париж.

— Вече започнах разследване сред тези кръгове. Моят агент ми съобщи две-три възможности. Ако нямат семейство или любовник, тези жени много лесно изчезват и никой не се интересува от тях. Дали са заминали на турне, или се е появил някой нов мъж — не е работа на никого. За съжаление трудно е да бъде разпозната (от когото и да е) на снимката, която ми изпращаш. Удушаването е акт, който съвсем не подобрява външния вид. Но не може да се направи нищо. Сега отивам да се запозная с последните доклади на моите хора по този въпрос. Възможно е да има нещо. Au revoir, mon cher2.

Докато Крадък любезно се сбогуваше, на бюрото пред него бе поставено листче. На него пишеше:

Той постави слушалката и каза на полицая:

— Доведете госпожица Кракънторп.

Докато чакаше, се облегна на стола, размишлявайки. Значи не беше сгрешил — имаше нещо, което Ема Кракънторп знаеше. Може би не особено важно, но все пак нещо. И беше решила да му го каже.

Когато Ема влезе, той се изправи. Ръкуваха се, настани я да седне и й предложи цигара, но тя отказа. Последва кратка пауза. Опитва се, помисли си Крадък, да намери точните думи. Той се наведе напред.

— Дойдохте да ми кажете нещо, нали, госпожице Кракънторп? Мога ли да ви помогна? Вие се тревожите за нещо, нали? Вероятно за нещо дребно, като мислите, че сигурно няма нищо общо със случая, но от друга страна, би могло да бъде свързано с него. Дошли сте тук, за да ми разкажете, нали? Може би се отнася за самоличността на мъртвата жена. Смятате, че знаете коя е тя?

— Не, не съвсем. Наистина мисля, че е невероятно, но…

— Но съществува някаква възможност, която ви безпокои. По-добре ми разкажете, защото може да сме в състояние да ви успокоим.

Преди да проговори, Ема помълча за момент. После каза:

— Вие се запознахте с трима от братята ми. Имах още един — Едмънд, който бе убит по време на войната. Малко преди да го убият, ми писа от Франция.

Тя отвори чантата си и извади оттам овехтяло, с избелели букви писмо. Прочете го:

Инспектор Крадък протегна ръка. Ема се поколеба, после му подаде писмото. Тя продължи, като говореше бързо:

— Два дни след като получих писмото, пристигна телеграма, в която се казваше, че Едмънд е изчезнал и се предполага, че е убит. По-късно бе съобщено със сигурност, че е убит. Беше точно преди Дюнкерк — смутни времена. Доколкото успях да установя, нямаше армейски архив, откъдето да се разбере, че се е оженил. Но, както вече ви казах, времената бяха смутни. Момичето въобще не се обади. След войната се опитах да направя някои проучвания, но знаех само собственото й име. Тази част на Франция бе окупирана от германците и беше трудно да се открие нещо, след като не знаех дори и фамилното й име. В крайна сметка реших, че женитбата въобще не се е състояла и че вероятно момичето се е оженило за някого другиго преди края на войната или и то е било убито.

Инспектор Крадък кимна. Ема продължи:

— Можете да си представите изненадата ми, когато преди около месец получих писмо, подписано „Мартин Кракънторп“.

— У вас ли е?

Ема го извади от чантата си и му го подаде. Крадък го прочете с интерес. Писмото беше написано с полегат почерк на френски — почерк на образован човек.

За миг Крадък остана смълчан. Препрочете писмото, преди да й го върне.

— Какво направихте, когато получихте писмото, госпожице Кракънторп?

— Тогава ми беше на гости зет ми Брайън Истли и аз говорих с него по този въпрос. После позвъних на брат си Харолд в Лондон, за да се консултирам с него. Харолд беше доста скептично настроен и ме предупреди да бъда особено предпазлива. „Трябва — каза той — да проучим внимателно тази жена“.

Ема замълча за секунда, а после отново продължи:

— Да постъпим така, разбира се, беше просто проява на здрав разум и аз се съгласих. Но ако това момиче — тази жена — наистина беше Мартин, за която ми беше писал Едмънд, чувствах, че сме длъжни да я посрещнем както трябва. Писах на адреса, който тя беше посочила в писмото си, и я поканих да дойде в Ръдърфорд Хол, за да се видим. След няколко дни получих телеграма от Лондон със следното съдържание: „Много съжалявам, но най-неочаквано се наложи да се върна във Франция. Мартин“. Не последва писмо, нито някакви други новини.

— Кога се случи всичко това?

Ема се намръщи.

— Беше малко преди Коледа. Сигурна съм, защото имах намерение да й предложа да прекара празниците с нас, макар че баща ми не искаше и да чуе за подобно нещо. Затова й писах да дойде през уикенда след Коледа, докато семейството беше още тук. Телеграмата, в която казваше, че се връща във Франция, пристигна, мисля, само няколко дни преди Коледа.

— И вие смятате, че жената, чието тяло бе открито в саркофага, може да е тази Мартин?

— Не, разбира се. Когато обаче казахте, че тя вероятно е била чужденка, не можех да не се зачудя… дали все пак…

Гласът й заглъхна.

Крадък заговори бързо и уверено:

— Постъпихте съвсем правилно, като ми разказахте всичко. Ние ще го обсъдим. Според мен е почти сигурно, че жената, която ви е писала, наистина се е върнала във Франция и сега се намира там жива и здрава. От друга страна, има известно съвпадение в датите и вие самата сте го установили. Както чухте по време на предварителното следствие, според заключението на съдебния лекар смъртта на жената трябва да е настъпила преди около три-четири седмици. И така, не се безпокойте, госпожице Кракънторп, просто оставете всичко на нас — добави небрежно той. — Консултирали сте се с господин Харолд Кракънторп. А с баща си и с останалите си братя?

— Разбира се, трябваше да кажа на баща си. Той страшно се развълнува — усмихна се тя едва забележимо. — Беше убеден, че работата е нагласена, с цел да се изкопчат пари от нас. Баща ми е особено чувствителен по въпроса за парите. Убеден е или се прави, че е много беден, и смята, че трябва да пести всяко пени. Мисля, че подобни мании обземат понякога възрастните хора. Разбира се, това не е вярно, той има висок доход и всъщност не харчи дори една четвърт от него — или по-точно не харчеше, докато не въведоха високия данък общ доход. Положително има солидни спестявания.

Тя замълча, а после продължи:

— Казах и на другите си двама братя. Алфред, изглежда, прие всичко като шега, макар той също да мислеше, че почти сигурно става дума за мошеничество. Седрик просто не прояви интерес, той е склонен към егоизъм. Възнамерявахме да приемем Мартин и да помолим господин Уимборн, нашия адвокат, също да дойде.

— Какво мисли господин Уимборн за писмото?

— Не успяхме да обсъдим въпроса с него. Тъкмо смятахме да го направим, когато пристигна телеграмата от Мартин.

— Не предприехте ли някакви по-нататъшни действия?

— Писах на адреса в Лондон и отбелязах върху плика: „Моля, препратете писмото“, но не получих никакъв отговор.

— Хм… Доста любопитна работа…

Той я погледна съсредоточено.

— Какво мислите вие самата за това?

— Не знам какво да мисля.

— Как реагирахте в момента? Смятахте ли, че писмото е истинско, или бяхте съгласна с баща си и с братята си? А зет ви? Между другото, какво мислеше той?

— О, Брайън смяташе, че писмото е истинско.

— А вие?

— Аз… Не бях сигурна.

— И как се чувствахте, предполагайки, че момичето действително е било вдовицата на брат ви Едмънд?

Чертите на Ема се смекчиха.

— Много обичах Едмънд. Той беше любимият ми брат. Струваше ми се, че при тези обстоятелства момиче като Мартин би изпратило точно такова писмо. Ходът на описаните събития изглеждаше напълно естествен. Приех, че до края на войната тя или се е омъжила отново, или е живяла с някой мъж, който се е грижел за нея и за детето. После вероятно този мъж е починал или я е изоставил и на нея й се е сторило съвсем редно да се обърне към семейството на Едмънд, както самият той е настоявал. На мен писмото ми изглеждаше истинско и естествено, но Харолд изтъкна, че ако е било написано от някой мошеник, това ще е някаква жена, която познава Мартин и знае всички факти, за да може да съчини едно напълно правдоподобно писмо. Трябваше да призная, че той имаше право, но въпреки всичко…

Тя млъкна.

— Искали сте писмото да е истинско? — внимателно запита Крадък.

Ема го погледна с благодарност.

— Да, исках да е истинско. Толкова бих се радвала, ако Едмънд имаше син.

Крадък кимна.

— Както казахте, на пръв поглед писмото изглежда напълно автентично. Изненадващо е продължението — фактът, че Мартин Кракънторп внезапно е заминала за Париж и оттогава не ви се е обадила. Вие сте й отговорили любезно, били сте готова да я посрещнете. Ако приемем, че тя е била истинската Мартин Кракънторп, защо не ви е писала отново, дори и да е трябвало да се върне във Франция? Разбира се, ако става дума за мошеник, обяснението е по-просто. Помислих си, че вероятно сте се консултирали с господин Уимборн и той е предприел разследвания, които са изплашили жената. Както обаче разбирам, случаят не е такъв. Все още остава вероятността някой от братята ви да е направил нещо подобно. Възможно е въпросната Мартин да има минало, което е по-добре да не се разследва. Може да е решила, че ще има работа само с любещата сестра на Едмънд, а не с практични и подозрителни бизнесмени. Навярно се е надявала, че без да й бъдат задавани много въпроси, ще получи известна сума от вас заради детето (което сега едва ли вече е дете, а най-вероятно петнайсет-шестнайсетгодишно момче). А всъщност е разбрала, че ще й се наложи да се сблъска с нещо съвършено различно. В крайна сметка, предполагам, че биха възникнали сериозни усложнения от правно естество. Ако Едмънд Кракънторп има син, роден от законен брак, той ще бъде един от наследниците на бащиното ви имение.

Ема кимна.

— Нещо повече. От всичко, което ми беше казано, излиза, че когато му дойде времето, той ще наследи Ръдърфорд Хол и земята около него, превърнала се в твърде ценен терен за строеж.

Ема погледна малко сепнато.

— Да, не бях помислила за тези неща.

— Е, аз на ваше място не бих се тревожил — каза инспектор Крадък. — Направихте много добре, че дойдохте да ми разкажете за това. Ще направя разследвания, но ми се струва твърде вероятно да няма никаква връзка между жената, написала писмото (и която навярно се е опитвала да спечели пари чрез мошеничество), и жената, чието тяло бе намерено в саркофага.

Ема се изправи с въздишка на облекчение.

— Толкова се радвам, че ви разказах всичко. Бяхте много любезен.

Крадък я придружи до вратата. После се обади на сержант Уедъръл.

— Боб, имам работа за теб. Иди на „Елвърс Кресънт 126“ № 10. Вземи със себе си снимка на мъртвата от Ръдърфорд Хол. Виж какво можеш да разбереш за жена на име Кракънторп — госпожа Мартин Кракънторп, която или е живяла там, или се е отбивала на този адрес да получава писма, за времето от, да кажем, от 15 декември до края на месеца.

— Слушам, сър.

Крадък се зае с разни други неща, които го очакваха върху бюрото му. Следобед отиде да се срещне със свой приятел — театрален агент. Разследванията му не дадоха резултат.

По-късно същия ден, когато се върна в кабинета си, намери върху бюрото си телеграма от Париж:

Крадък въздъхна дълбоко с облекчение и челото му се отпусна. Най-после. Толкова, помисли си той, по въпроса за Мартин Кракънторп… Реши да вземе нощния ферибот за Париж.