16:50 от Падингтън

Глава двайсет и втора

— Ужасни неща разправят хората — каза госпожа Кидър. — Старая се да не ги слушам, доколкото мога. Трудно е да се повярва — застана в очакване тя.

— Сигурно е така — отвърна Люси.

— За тялото, което беше намерено в големия хамбар — продължаваше госпожа Кидър, като се движеше заднишком, по рачешки, на ръце и колене и търкаше пода на кухнята. — Казват, че през войната жената била приятелка на господин Едмънд. Дошла тук, последвана от ревнив съпруг, който я убил. Такова нещо е възможно за чужденец, но е малко вероятно след толкова години, нали?

— На мен ми звучи съвсем невероятно.

— Разказват и още по-лоши неща — нареждаше госпожа Кидър. — Хората приказват какво ли не. Да им се чудиш. Някои говорят, че господин Харолд се оженил някъде в чужбина, а жена му дошла тук и разбрала, че след брака си с лейди Алис е станал двуженец и щяла да го даде под съд, но той се срещнал с нея тук и я убил, а после сложил тялото в саркофага. Можете ли да си представите!

— Отвратително — разсеяно отвърна Люси. Умът й бе зает е други мисли.

— Разбира се, аз не ги слушам — с достойнство заяви госпожа Кидър. — Самата аз никак не вярвам на такива приказки. Не разбирам как хората могат да измислят подобни неща, камо ли да ги разказват. Надявам се само нещо да не стигне до ушите на госпожица Ема. Би я разстроило, а на мен не ми се иска да стане така. Тя е много добра и аз не съм чула нито една дума против нея, нито една. А и след като мистър Алфред е мъртъв, никой вече не говори нищо против него. Дори не казват, че е било възмездие, а спокойно биха могли да го направят. Ужасно е, госпожице, нали? Всичките тези злостни приказки…

Госпожа Кидър говореше с голямо удоволствие.

— Сигурно е много болезнено за вас да слушате това — отбеляза Люси.

— О, да, наистина. Казвам на съпруга си: как могат така?

На вратата се позвъни.

— Сигурно е докторът, госпожице. Ще му отворите ли, или да ида аз?

— Аз ще отворя.

Обаче не беше докторът. На вратата стоеше висока елегантна жена, облечена в палто от визон. В началото на чакълената алея бучеше един „Ролс-Ройс“. Вътре чакаше шофьорът.

— Мога ли да се видя с госпожица Ема Кракънторп?

Гласът беше приятен, с френско „р“. Жената също беше привлекателна — на около трийсет и пет години, с тъмна коса и скъп и красив грим.

— Съжалявам — отвърна Люси. — Госпожица Кракънторп е болна и не може да приеме никого.

— Да, знам, че е болна, но е много важно да я видя.

— Боя се… — започна Люси.

Посетителката я прекъсна:

— Мисля, че вие сте госпожица Айлсбароу, нали? — усмивката й беше приятна. — Синът ми говореше за вас, така че съм осведомена. Аз съм лейди Стодарт-Уест и Алегзандър сега се намира у нас.

— О, разбирам — каза Люси.

— Наистина е важно да видя госпожица Кракънторп — продължи дамата. — Знам всичко за болестта й и ви уверявам, че посещението ми не е просто жест на учтивост. То е заради нещо, което момчетата ми разказаха, което моят син ми разказа. Мисля, че е въпрос от изключителна важност, и бих искала да го обсъдя с госпожица Кракънторп. Моля ви, ще й предадете ли?

— Заповядайте — въведе Люси гостенката във вестибюла, а после в гостната. — Ще отида да предам на госпожица Кракънторп.

Тя се качи на горния етаж, почука на вратата на Ема и влезе.

— Тук е лейди Стодарт-Уест. Настоява да ви види.

— Лейди Стодарт-Уест? — погледна изненадано Ема. По лицето й премина сянка на тревога. — Не се е случило нищо лошо с момчетата, нали? С Алегзандър?

— Не, не — увери я Люси. — Изглежда става дума за нещо, което те са й разказали.

— Ами добре… — колебаеше се Ема. — Навярно трябва да я приема. Как изглеждам, Люси?

— Много добре.

Ема седеше изправена в леглото, раменете й бяха загърнати в мек розов шал, който подсилваше бледата руменина по бузите й. Сестрата беше сресала и нагласила грижливо тъмната й коса. Предишния ден Люси бе поставила ваза с есенни листа на тоалетката. Стаята изглеждаше приятна и съвсем не приличаше на болнична.

— Наистина се чувствам съвсем добре. Доктор Куимпър каза, че утре мога да стана.

— Действително, отново приличате на себе си — отбеляза Люси. — Да доведа ли лейди Стодарт-Уест?

— Да, моля ви.

Люси отново слезе долу.

— Заповядайте в стаята на госпожица Кракънторп.

Тя придружи гостенката, покани я да влезе, а после затвори вратата на стаята. Лейди Стодарт-Уест се приближи до леглото с протегната ръка.

— Госпожице Кракънторп? Извинете ме, че нахлух така. Виждала съм ви, мисля, на спортните празници в училище.

— Да — каза Ема, — спомням си добре. Моля, седнете.

Лейди Стодарт-Уест се отпусна на стола, сложен на удобно място до леглото. Заговори с тих, спокоен глас:

— Сигурно смятате за твърде странно, че идвам тук по този начин, но има причина. И мисля, че е важна. Виждате ли, момчетата ми разказаха разни неща. Разбирате колко възбудени бяха по повод убийството, станало тук. Признавам, че в първия момент историята не ми хареса. Исках веднага да върна Джеймс вкъщи. Но моят съпруг ми се присмя. Той каза, че това явно е убийство, което няма нищо общо с къщата и семейството. Каза още, че доколкото си спомня детството си, а и съдейки по писмата на Джеймс, двамата с Алегзандър се забавляват толкова много, че би било истинска жестокост да ги върнем обратно. Предадох се и се съгласих да останат до момента, в който Джеймс трябваше да доведе Алегзандър у нас.

— Мислите, че трябваше да изпратим сина ви вкъщи по-рано? — попита Ема.

— Не, не, нищо подобно. О, толкова ми е трудно. Но трябва да ви кажа всичко, което имам да ви разказвам. Виждате ли, момчетата са разбрали доста неща. Казаха ми, че според полицията мъртвата жена може да е била френското момиче, което вашият по-голям брат, убит през войната, е познавал във Франция. Така ли е?

— Това е една вероятност — отвърна Ема с леко треперещ глас, — която не трябва да се пренебрегва. Може и така да е било.

— Има ли някаква причина да смятате, че тялото е на същото момиче, на тази Мартин?

— Казах ви, това е една вероятност.

— Но защо мислят, че е била Мартин? Бяха ли намерени у нея писма, документи?

— Не, нищо. Но, виждате ли, аз получих писмо от Мартин.

— Получили сте писмо от Мартин!

— Да. Писмо, в което ми пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да се видим. Поканих я тук, но получих телеграма, че трябва да се върне във Франция. Вероятно се е върнала там. Не знаем. После обаче бе намерен плик, адресиран до нея, което показва, че е идвала тук. Но наистина не разбирам… — тя спря.

Лейди Стодарт-Уест бързо се намеси:

— Не разбирате какво ме засяга случката? Съвсем логично е да се чудите! На ваше място и аз бих се питала. Когато чух за историята или по-скоро събрах сведения за нея, трябваше да дойда и да се уверя дали наистина е така, защото, ако е…

— Да? — попита Ема.

— Тогава трябва да ви кажа нещо, което никога не съм възнамерявала да ви казвам. Виждате ли, аз съм Мартин Дюбоа.

Ема се вторачи в гостенката, сякаш не можеше да възприеме смисъла на думите й.

— Вие! — възкликна тя. — Вие сте Мартин?

Жената кимна енергично.

— Да, изненадана сте, сигурна съм, но е вярно. Срещнах брат ви Едмънд през първите дни на войната. Беше настанен в нашата къща. Е, останалото знаете. Влюбихме се. Искахме да се оженим и тогава дойде отстъплението при Дюнкерк. Съобщиха, че Едмънд е изчезнал. По-късно дойде вестта, че е убит. Няма да ви разказвам за онова време. Беше отдавна и вече е минало. Искам обаче да знаете, че много обичах брат ви… Последва суровата действителност на войната. Германците окупираха Франция. Участвах в Съпротивата. Бях сред тези, които трябваше да изпращат англичаните през Франция за Англия. Така се запознах със сегашния си съпруг. Той беше офицер от военновъздушните сили, изпратен във Франция със специална задача. След като свърши войната, се оженихме. Няколко пъти се каних да ви пиша или да дойда да ви видя, но се отказвах. На никого не би помогнало да се рови из старите спомени. Имах нов живот и не исках да си припомням миналото.

Тя замълча и след малко добави:

— Стана ми обаче особено приятно, когато разбрах, че в училище най-добрият приятел на сина ми Джеймс е племенникът на Едмънд. Мисля, че Алегзандър прилича много на Едмънд, както вероятно и самата вие сте забелязали. Стори ми се много щастливо стечение на обстоятелствата — Джеймс и Алегзандър да са толкова добри приятели.

Наведе се напред и постави ръка върху рамото на Ема.

— Скъпа Ема, разбирате, че когато чух тази история за убийството, за подозрението, че убитата жена може да е Мартин, с която се е познавал Едмънд, реших, че съм длъжна да дойда и да ви кажа истината. Трябва да информираме полицията. Която и да е мъртвата жена, тя не е Мартин.

— Трудно ми е да възприема, че вие сте тази Мартин, за която ми писа скъпият ми Едмънд — промълви Ема. После въздъхна, поклати глава и се намръщи озадачено. — Не разбирам, тогава вие ли сте ми писали?

Лейди Стодарт-Уест бързо поклати отрицателно глава.

— Не, не, разбира се, че не съм ви писала.

— В такъв случай… Ема замълча.

— Има някой, който се е престорил, че е Мартин, и вероятно е искал да получи от вас пари. Трябва да е било така. Но кой ли е той?

Ема заговори бавно:

— Предполагам, че по онова време е имало хора, които са знаели?

Другата жена сви рамене.

— Навярно е имало. Но аз нямах толкова близък човек. Откакто съм дошла в Англия, никога не съм говорила за това. А и защо е трябвало да чака така дълго? Любопитно, много любопитно.

— Не разбирам. Трябва да видим какво ще каже инспектор Крадък — изведнъж погледна топло посетителката си Ема. — Толкова се радвам, че най-после се запознахме, скъпа.

— И аз също… Едмънд често говореше за вас. Много ви обичаше. Доволна съм от новия си живот, но не съм забравила миналото.

Ема се облегна назад и въздъхна дълбоко.

— Чувствам страхотно облекчение. Откакто започнахме да се опасяваме, че мъртвата жена може да е Мартин, всичко изглеждаше свързано със семейството. Но сега е друго. Истински товар ми падна от раменете. Не знам коя е била горката жена, но не би могла да има нищо общо е нас.