16:50 от Падингтън

Глава десета

Седнала изправено на фона на порцеланови кученца и подаръци от Маргейт, госпожица Марпъл се засмя одобрително на инспектор Дърмът Крадък.

— Толкова се радвам — каза тя, — че вие сте натоварен със случая. Надявах се да стане така.

— Когато получих писмото ви — поясни Крадък, — веднага го занесох на шефа си. Както се оказа, той току-що беше разбрал, че ни викат за случая в Бракхамптън. Очевидно смятаха, че не става дума за престъпление от местен характер. Шефът се заинтересува много от това, което му разказах за вас. Разбрах, че е слушал за вас от моя кръстник.

— Скъпият сър Хенри — с нежност промълви госпожица Марпъл.

— Накара ме да му разкажа за случая в Литъл Падъкс. Искате ли да чуете какво каза после?

— Моля, разкажете ми, ако не нарушавате служебната тайна.

— Той каза: „Добре, защото това изглежда една много объркана история, изцяло измислена от две възрастни дами. Те, макар и да звучи невероятно, са се оказали прави, и тъй като ти познаваш едната от тях, изпращам те да се заемеш със случая“. И ето ме тук! А сега, скъпа госпожице Марпъл, накъде? Както вероятно разбирате, посещението ми не е официално. Не водя оръженосците си. Помислих си, че най-напред ние двамата бихме могли да обсъдим нещата.

Госпожица Марпъл му се усмихна.

— Сигурна съм — каза тя, — че който ви познава само официално, не би могъл да допусне колко човечен можете да бъдете. Изглеждате по-добре от всякога — не се изчервявайте… И така, какво точно са ви казали досега?

— Мисля, че всичко. Първоначалните показания на приятелката ви, госпожа Магликъди, пред полицията в Сейнт Мери Мийд, потвърждението от кондуктора, а също и от бележката до началник-гарата в Бракхамптън. Смея да заявя, че са били направени всички необходими справки от въпросните хора — служителите от железниците и от полицията. Няма обаче съмнение, че вие сте надхитрили всички с най-удивителните си догадки.

— Не са догадки — уточни госпожица Марпъл, — аз имах голямо предимство. Познавам Елспет Магликъди както никой друг. Не съществуваше явно потвърждение на нейната история и след като нямаше съобщение за изчезнала жена, всеки съвсем естествено би си помислил, че просто една възрастна дама си въобразява разни неща, както често се случва, но не и е Елспет Магликъди.

— Не и с Елспет Магликъди — съгласи се инспекторът. — С нетърпение очаквам да се срещна с нея. Иска ми се да не беше заминавала за Цейлон. Между другото, правим постъпки тя да бъде разпитана там.

— Собствените ми разсъждения съвсем не бяха оригинални — обясни госпожица Марпъл. — Всичко това го има у Марк Твен. Момчето, което намира коня. То просто си представя къде би отишло, ако беше кон, а после отива там и го намира.

— Представяли сте си какво щяхте да направите, ако бяхте жесток и хладнокръвен убиец? — попита Крадък, като замислено съзерцаваше оформилата се от възрастта бяло-розова крехкост на госпожица Марпъл. — Наистина, вашият ум…

— … е като кухненска мивка, както обичаше да казва моят племенник Реймънд — съгласи се госпожица Марпъл, поклащайки бързо глава. — Аз обаче винаги съм му обяснявала, че кухненската мивка е необходимо съоръжение и всъщност е много хигиенично.

— Можете ли да отидете малко по-далеч, да се поставите на мястото на убиеца и да ми кажете къде точно се намира той в момента?

Госпожица Марпъл въздъхна.

— Бих искала, но нямам представа — абсолютно никаква. Трябва обаче да е някой, който е живял в Ръдърфорд Хол или знае всичко за него.

— Съгласен съм. Обаче се оформя много голям кръг от хора. Там са работили приходящи жени от женската благотворителна организация, а преди тях — служителите от гражданската противовъздушна отбрана. Всички те са знаели за големия хамбар и саркофага и за мястото, където е бил ключът. Цялата обстановка там е добре известна в района. Всеки, който живее в околността, би могъл да избере хамбара като подходящо за своята цел място.

— Да, наистина. Напълно разбирам затрудненията ви.

— Няма да стигнем доникъде, докато не идентифицираме трупа — каза Крадък.

— А това също може да се окаже трудно, нали?

— Най-накрая ще стигнем и дотам. Проверяваме всички съобщения за изчезнали жени, които са на тази възраст и с подобен външен вид. Нито една не отговаря точно на описанието. Съдебният лекар определя възрастта й на около трийсет и пет години, била е здрава, навярно омъжена жена, която е имала поне едно дете. Коженото й палто е евтино, купено в някой универсален магазин в Лондон. Стотици подобни палта са били продадени през последните три месеца, около шейсет процента — на руси жени. Нито една продавачка не можа да познае снимката на мъртвата жена. Малко вероятно е това да стане, ако покупката е била направена непосредствено преди Коледа. Останалите й дрехи са главно чуждо производство, купени предимно в Париж. Няма етикети, даващи указания как да се перат. Свързахме се с Париж и там ще направят необходимата проверка. Разбира се, рано или късно все ще се появи някой, за да съобщи за изчезнал роднина или наемател. Просто е въпрос на време.

— Пудриерата не помогна ли?

— За жалост — не. Тя е от онези, които се продават със стотици на Рю дьо Риволи — съвсем евтина е. Между другото, трябвало е незабавно да я предадете на полицията, всъщност госпожица Айлсбароу е трябвало да го направи.

Госпожица Марпъл поклати глава.

— В този момент обаче още не ставате дума за престъпление — изтъкна тя. — Ако някоя млада дама, която играе голф, намери във високата трева стара пудриера без особена стойност, тя положително няма да се втурне с нея към полицията.

Госпожица Марпъл замълча, а после добави твърдо:

— Сметнах, че е много по-разумно най-напред да намерим тялото.

Инспектор Крадък се забавляваше.

— Изглежда никога не сте се съмнявали, че то ще бъде намерено?

— Бях сигурна, че ще се намери. Люси Айлсбароу е много способна и интелигентна личност.

— Сигурен съм, че е така. Взе ми акъла, тя е учудващо способна! Никой мъж не би се осмелил да се ожени за такова момиче.

— Знаете ли, не бих казала това… Разбира се, ще трябва да е някой по-специален мъж — за момент госпожица Марпъл се замисли върху казаното. — Как я кара тя в Ръдърфорд Хол?

— Доколкото разбирам, всички са напълно зависими от нея. Ядат от ръката й — почти в буквалния смисъл на думата. Между другото, те не знаят нищо за връзката й с вас. Пазим я в тайна.

— Сега тя няма никаква връзка с мен. Свърши работата, за която я бях помолила.

— Значи може да ги предупреди, че напуска, и да си замине, ако пожелае?

— Да.

— Но тя остава. Защо?

— Не ми е споменавала какви са причините. Тя е много интелигентно момиче. Предполагам, че е започнала да проявява интерес.

— Към проблема или към семейството?

— Може би е доста трудно да се раздели едното от другото.

Крадък я погледна съсредоточено.

— О, не, мили боже, не!

— Нещо конкретно ли имате предвид?

— Мисля, че вие имате.

Госпожица Марпъл поклати отрицателно глава, Дърмът Крадък въздъхна:

— Казано на професионален жаргон, всичко, което мога да направя, е да продължа разследванията. Животът на полицая е еднообразен.

— Ще постигнете резултат, сигурна съм.

— Да ми предложите някакви идеи? Може би ще ми внушите още догадки?

— Мислех си за такива неща, като например пътуващи театрални трупи — малко неопределено отвърна госпожица Марпъл. — Местят се от едно място на друго и вероятно не поддържат редовно връзка с дома. Отсъствието на такава млада жена би се забелязало доста по-трудно.

— Да. Навярно имате право. Ще обърнем специално внимание на този момент. Защо се усмихвате?

— Просто си мислех за физиономията на Елспет Магликъди, когато научи, че сме намерили трупа.

— Е, хубаво! — възкликна госпожа Магликъди. — Така.

Думите не й достигаха. Тя погледна към добре изразяващия се приятен млад мъж, посетил я с необходимите официални документи, а после към снимката, която гой й подаде.

— Точно това е момичето — каза тя. — Да, тя е. Горката! Трябва да призная, доволна съм, че сте намерили тялото й. Никой не вярваше на нито една моя дума. Нито полицията, нито служителите от железниците, нито който и да било друг. Много е неприятно да не ти вярват. Във всеки случай, никой не би могъл да каже, че не съм направила всичко възможно, за да ги накарам да ми повярват.

Симпатичният млад мъж се съгласи със съчувствие и разбиране.

— Къде, казвате, е било намерено тялото?

— В един хамбар в имението Ръдърфорд Хол, близо до Бракхамптън.

— Никога не съм го чувала. Чудя се как се е озовало там.

Младият мъж не отговори.

— Предполагам, че го е намерила Джейн Марпъл. Вярвам на Джейн.

— Тялото — уточни младият човек, поглеждайки в бележника си — е било намерено от някоя си госпожица Люси Айлсбароу.

— И за нея не съм чувала — отвърна госпожа Магликъди. — Продължавам да мисля, че Джейн Марпъл има нещо общо с това.

— Както и да е, госпожа Магликъди, вие определено разпознавате на снимката жената, която сте видели във влака.

— Когато някакъв мъж я удуши. Да, тя е.

— А сега бихте ли могли да опишете мъжа?

— Беше висок — отговори госпожа Магликъди.

— Да?

— И тъмнокос.

— Да?

— Това е всичко, което мога да ви кажа — заключи госпожа Магликъди. — Беше с гръб към мен. Не видях лицето му.

— Бихте ли го познали?

— Не, разбира се! Беше обърнат с гръб към мен. Не съм видяла лицето му.

— Нямате ли някаква представа за възрастта му?

Госпожа Магликъди се замисли.

— Не, наистина нямам. Искам да кажа, не знам… Почти съм сигурна, че не беше много млад… Раменете му изглеждаха… ъъъ… изправени, ако разбирате какво имам предвид.

Младият мъж кимна.

— Над трийсетте, не мога да определя по-точно. Нали разбирате, всъщност не гледах него. Виждах нея и ръцете около врата й, лицето й — цялото посиняло… Понякога го сънувам, дори и сега.

— Преживяването сигурно е било тежко — със съчувствие отбеляза младият мъж. Затвори бележника си и каза: — Кога се връщате в Англия?

— Най-рано след три седмици. Нали не е необходимо да съм там?

Той побърза да я успокои:

— О, не. В момента нищо не бихте могли да направите. Разбира се, ако арестуваме някого…

Фразата остана недовършена.

По пощата пристигна писмо от госпожица Марпъл до нейната приятелка. Буквите бяха заострени, изписани с тънки и дебели линии. Госпожа Магликъди познаваше почерка и не се затрудни особено при разчитането му. Госпожица Марпъл изпращаше пълен и подробен разказ на приятелката си, която поглъщаше всяка дума с огромно задоволство.

Двете е Джейн им дадоха добър урок.