Глава четиринайсета

I.

Дърмът Крадък поддържаше приятелски взаимоотношения с Арман Десен от парижката префектура. Двамата се бяха срещали служебно при един-два случая и се разбираха добре. Тъй като Крадък говореше гладко френски, по-голямата част от разговора се водеше на този език.

— Това е само хипотеза — предупреди го Десен. — Имам снимка на балетния ансамбъл. Ето я, четвъртата отляво. Говори ли ти нещо?

Инспектор Крадък отвърна, че всъщност нищо не му говори. Не е лесно да се разпознае една удушена млада жена, а и на снимката въпросните млади жени бяха силно гримирани и носеха странни украшения за глава като птичи пера.

— Би могла да бъде и тя — отбеляза той. — Не мога да кажа със сигурност. Коя е? Какво знаеш за нея?

— Малко повече от нищо — отвърна весело Десен. — Виждаш ли, тя не е играла централни роли. Нито пък балет „Марицки“ е особено известен. Дава представления в театри в предградията и ходи на турнета — няма големи имена, няма звезди, нито пък прочути балерини. Ще те заведа обаче да се срещнеш с мадам Жоале, която го ръководи.

Мадам Жоале беше енергична, делова французойка с проницателен поглед, малки мустачки и огромно количество мастна тъкан.

— Не обичам полицаите! — погледна ги намръщено тя, без да скрива, че визитата не й харесва. — Винаги когато могат, те ми създават неприятности.

— Не, мадам, не трябва да говорите така — заяви Десен, който беше висок, слаб, меланхоличен човек. — Кога съм ви причинявал неприятности?

— Заради оная малка глупачка, която пи карболова киселина — незабавно отговори мадам Жоале. — И то само защото се беше влюбила в диригента на оркестъра, който не се интересува от жени и има слабост към други неща. Превърнахте го в сензация, което не е хубаво за моя чудесен балет.

— Точно обратното, направихте страхотен удар — заяви Десен. — А и оттогава изминаха три години. Не бива да таите злоба. Сега за това момиче — Ана Стравинска.

— Добре, какво ви интересува за нея? — въпросът на Мадам беше предпазлив.

— Рускиня ли е? — попита инспектор Крадък.

— Не, разбира се. Искате да кажете, заради името? Всички тези момичета си избират подобни имена. Тя не беше важна, не беше изключителна танцьорка, нито пък особено красива. Elle etait assez bien, c’est tout3. Танцуваше достатъчно добре за групови, но не и за солови изпълнения.

— Французойка ли беше?

— Вероятно. Имаше френски паспорт. Веднъж обаче ми каза, че съпругът й е англичанин.

— Казала ви е, че съпругът й е англичанин? Жив… или мъртъв?

Мадам Жоале сви рамене.

— Умрял е или я е напуснал. Откъде да знам кое точно от двете? Тези момичета — те винаги имат неприятности с мъжете.

— Кога я видяхте за последен път?

— Заминахме с балета за шест седмици за Лондон. Играхме в Торки, Борнмът, Истбърн, на още едно място, което не си спомням, и в Хамърсмит. После се върнахме във Франция, но Ана не си дойде с нас. Само изпрати известие, че напуска балета и че ще живее със семейството на съпруга си — някакви такива глупости. Аз самата не мисля, че е вярно. По-вероятно е да е срещнала някой мъж, разбирате ли?

Инспектор Крадък кимна. Доколкото схвана, никой не можеше да разубеди мадам Жоале, че това е причината.

— За мен не е никаква загуба. Не ме интересува. Мога да намеря не по-лоши момичета, дори и по-добри, които ще дойдат да танцуват при мен, затова свих рамене и повече не помислих за нея. Защо да го правя? Всичките са такива, тези момичета, пощуряват по мъжете.

— На коя дата беше?

— Когато се върнахме във Франция? Беше… да… неделята преди Коледа. А Ана, тя напусна два-три дни преди това. Не мога да си спомня точно… В края на седмицата в Хамърсмит трябваше да танцуваме без нея, което означаваше да прегрупираме всичко… Много лошо от нейна страна, но когато срещнат мъж, тези момичета действат по един и същи начин, всичките. Само си казвам: „Нея няма да я взема отново“.

— Било е неприятно за вас.

— Ами! Не ме интересува. Няма съмнение, че е прекарала Коледа с някой мъж, който е хванала. Не е моя работа. Мога да намеря други момичета — момичета, които ще подскочат от радост заради шанса да танцуват в балет „Марицки“ и ще танцуват като Ана, а дори и по-добре от нея.

Мадам Жоале замълча, а после попита с внезапен интерес:

— Защо искате да я намерите? Да не е наследила пари?

— Точно обратното — обясни инспектор Крадък учтиво. — Смятаме, че може би е била убита.

Мадам Жоале отново стана безразлична.

— Ca se peut4! Случва се. Е, тя беше добра католичка. Ходеше на църква в неделя и сигурно се е изповядвала.

— Мадам, говорила ли ви е за някакъв син?

— Син? Искате да кажете, че е имала дете? Смятам го за малко вероятно. Тези момичета, всички те знаят един ценен адрес, на който да отидат. Това е известно на мосю Десен толкова добре, колкото и на мен.

— Може да е родила дете, преди да започне да танцува — каза Крадък. — Например по време на войната.

— Ah! Dans la guerre5! Напълно е възможно. Но ако е така, аз не знам нищо.

— Кои от момичетата бяха най-близките й приятелки?

— Мога да ви дам две-три имена, но тя не беше много близка с никого.

Не научиха нищо повече от мадам Жоале, което да им е от полза.

Когато й показаха пудриерата, тя каза, че Ана е имала такава, както и повечето от момичетата. Вероятно Ана си беше купила кожено палто в Лондон — тя не знаеше. „Аз съм заета с репетициите, с осветлението, с всичките трудности на моя занаят. Нямам време да забелязвам в какво са облечени артистите ми“.

След мадам Жоале разпитаха момичетата, чиито имена им бе дала тя. Едно-две познаваха Ана доста добре, но заявиха, че не е била от тези, които говорят много за себе си, а когато го е правила, така твърдеше едно момиче, е казвала предимно лъжи.

— Тя обичаше да си въобразява разни неща — че е била любовница на велик херцог, на известен английски финансист или че е работила за Съпротивата по време на войната. Разказваше дори една история, че е била филмова звезда в Холивуд!

Друго момиче каза:

— Аз наистина мисля, че е водила скучно буржоазно съществуване. Обичаше да играе в балета, защото го смяташе за романтично, но не беше добра танцьорка. Нали разбирате, ако трябва да кажеш: „Баща ми беше търговец на текстил в Амиен“, това не звучи романтично. Ето защо си измисляше разни неща.

— Дори в Лондон — добави първото момиче — подмяташе за някакъв много богат мъж, който щял да я заведе на околосветско пътешествие, защото му напомняла за неговата дъщеря, загинала при автомобилна катастрофа. Quelle blague6!

— Каза ми, че ще гостува на много богат лорд в Шотландия — отново се намеси второто момиче — и че там ще участва в лов на елени.

Нищо от чутото не беше от полза. От всичко, което беше изречено, ставаше ясно само, че Ана Стравинска е била опитен лъжец. Тя положително не бе ходила на лов за елени с някакъв пер в Шотландия и точно толкова невероятно беше да се намира на слънчевата палуба на голям презокеански кораб, който обикаля света. Не съществуваше обаче и реална причина да се вярва, че тялото й е било намерено в някакъв саркофаг в Ръдърфорд Хол. При установяването на самоличността й мадам Жоале и момичетата бяха несигурни. Всички бяха съгласни, че прилича малко на Ана, но дали наистина е тя? Както беше подута, би могла да бъде всяка друга жена.

Единственият установен факт бе, че на 19 декември Ана Стравинска бе решила да не се връща във Франция и че на 20 декември жена, приличаща по външност на нея, е пътувала за Бракхамптън с влака в 16,33 часа и е била удушена.

Ако жената в саркофага не беше Ана Стравинска, къде тогава се намираше тя сега?

Отговорът на мадам Жоале на този въпрос беше прост и неизбежен:

— С мъж!

И сигурно това беше верният отговор, унило разсъждаваше Крадък.

Оставаше да разгледа още една възможност, възникнала от случайната реплика на Ана, споменала веднъж, че има съпруг англичанин.

Дали този съпруг е бил Едмънд Кракънторп? Изглеждаше малко вероятно, като се има предвид словесния образ на Ана, който му беше представен от познатите й. Много по-вероятно беше в даден момент Ана да е познавала достатъчно добре момиче на име Мартин, за да знае необходимите подробности. Ана би могла да напише писмото до Ема Кракънторп и ако беше така, бе напълно възможно да се е изплашила от въпросите при едно евентуално разследване. Навярно дори е сметнала за благоразумно да скъса връзките си с балет „Марицки“. И все пак къде беше тя сега?

Отново отговорът на мадам Жоале неминуемо изглеждаше най-правдоподобен. С мъж.

II.

Преди да отпътува от Париж, Крадък обсъди с Десен случая с жената на име Мартин. Французинът бе склонен да приеме предположението на английския си колега, че тя вероятно няма никаква връзка с намерената в саркофага жена. И все пак се съгласи, че трябва да се извърши разследване.

Той увери Крадък, че Surete7 ще направи всичко възможно да установи дали наистина има някакъв официален документ за брак между лейтенант Едмънд Кракънторп от Четвърти саутширски полк и френско момиче, чието собствено име е Мартин. Време на бракосъчетанието — непосредствено преди падането на Дюнкерк.

Десен все пак предупреди Крадък, че е почти невероятно да се получи категоричен отговор. Точно по това време въпросната област е била окупирана от германците. Нещо повече, впоследствие тази част на Франция бе претърпяла сериозни щети при дебаркирането на съюзниците. Унищожени били много сгради и документи.

— Бъди уверен, скъпи колега, че все пак ще направим всичко възможно.

С тези думи двамата с Крадък се сбогуваха.

III.

При завръщането му го чакаше сержант Уедъръл, за да докладва с мрачно задоволство:

— Адрес на пансион, сър, ето какво е „Елвърс Кресънт 126“. Съвсем порядъчно място.

— Някой успя ли да установи самоличността й?

— Не, никой не можа да разпознае на снимката жена, която е идвала да проверява за писма, но не съм си и помислил, че биха могли. Било е почти преди месец, а мястото се посещава от много хора. Всъщност е нещо като общежитие за студенти.

— Може да е отседнала там под друго име.

— И така да е, не я разпознаха на снимката — добави той. — Обиколихме хотелите. Никъде няма жена, регистрирана като Мартин Кракънторп. След обаждането ви от Париж проверихме за Ана Стравинска. Била е регистрирана с други членове на ансамбъла в евтин хотел недалеч от Брук Грийн. Там повечето гости са от театралните кръгове. Изчезнала е през нощта на 19-и, четвъртък, след представлението. Няма повече сведения.

Крадък кимна. Предложи да се направят по-нататъшни разследвания, макар че почти не се надяваше на успех.

След като размисли, позвъни на „Уимборн, Хендерсън и Карстеърс“ и помоли да му бъде определена среща с господин Уимборн.

Пристигна там и бе въведен в непроветрена стая, където господин Уимборн седеше зад голямо, старомодно бюро, покрито с купища прашни вестници. Различни папки с документи, на които имаше етикети „Сър Джон Фоулдс, покойник“, „Лейди Дерин“, „Джордж Роуботъм, ескуайър“, украсяваха стените — дали като спомен от отминала епоха или като текущи правни дела, инспекторът не можа да разбере.

Господин Уимборн изгледа посетителя с учтивата предпазливост, характерна за един фамилен адвокат, когато се среща с полицай.

— С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?

— Това писмо… — Крадък сложи писмото на Мартин върху масата.

Господин Уимборн го докосна с отвращение, но не го взе. Лицето му леко почервеня, а устните му се свиха.

— А, да — каза той, — точно така! Вчера сутринта получих писмо от госпожица Ема Кракънторп, в което ме информираше за посещението си в Скотланд Ярд, както и за… ъъъ… всички обстоятелства. Мога да кажа, че не разбирам, изобщо не разбирам защо не се е консултирала с мен за писмото, когато е пристигнало. Много странно! Трябваше незабавно да бъда уведомен.

Инспектор Крадък успокоително повтаряше онези изтъркани банални фрази, които най-добре можеха да доведат мистър Уимборн до по-благосклонно отношение.

— Не знаех, че някога е ставало въпрос за брак на Едмънд — заяви господин Уимборн с глас на засегнат човек.

Инспектор Крадък изрази предположение, че във военно време… И остави фразата недовършена.

— Военно време! — отвърна рязко господин Уимборн със сарказъм. — Да, наистина, когато войната избухна, бяхме в „Линкълнс Ин Фийлдс“, съседната сграда беше улучена от бомба и много документи бяха унищожени. Разбира се, не става дума за важни документи — те бяха преместени в провинцията от съображения за сигурност. Настана обаче голямо объркване. Естествено, тогава работите на Кракънторп се движеха от баща ми. Той почина преди шест години. Сигурно е знаел за този така наречен брак на Едмънд, но както изглежда, макар и да е бил планиран, бракът не е бил сключен. Ето защо баща ми несъмнено не е сметнал историята за особено важна. Трябва да призная, че всичко ми звучи прекалено странно — появяването й след толкова години и претенциите й за брак и законен син. Наистина е много подозрително. Бих искал да знам с какви доказателства е разполагала тя.

— И аз се чудя — каза Крадък, — какво ще бъде нейното положение или положението на сина й!

— Предполагам, че е искала да накара семейство Кракънторп да осигурят нея и момчето.

— Да, но аз имам предвид от правна гледна точка какво би трябвало да наследят тя и синът й, ако претенциите й можеха да бъдат доказани.

— О, разбирам — господин Уимборн си взе очилата, които в раздразнението си бе бутнал встрани, и си ги сложи, като се взираше през тях в инспектор Крадък с изострено внимание. — В момента нищо. Но ако тя може да докаже, че момчето е законен син на Едмънд Кракънторп, то ще има право на своя дял от наследството на Джосая Кракънторп след смъртта на Лутър Кракънторп. Нещо повече, то ще наследи Ръдърфорд Хол, тъй като е син на най-големия син на Лутър.

— Дали някой би искал да наследи къщата?

— За да живее в нея? Определено не. Но имението — то, скъпи ми инспекторе, струва доста много пари. Твърде много. Земя за промишлени и жилищни сгради. Земя, която сега се намира в центъра на Бракхамптън. О, да, наследството е солидно.

— Ако Лутър Кракънторп умре, казахте, мисля, че Седрик ще го получи.

— Да, той наследява недвижимото имущество като най-големия жив син.

— Доколкото разбрах, Седрик Кракънторп не се интересува от пари.

Господин Уимборн хвърли на Крадък студен поглед.

— Така ли? Аз лично съм склонен да приемам изявления от подобен характер доста резервирано. Без съмнение, има наивни хора, които са безразлични към парите. Аз самият никога не съм срещал такива.

Господин Уимборн очевидно беше доволен от забележката си.

Инспектор Крадък побърза да се възползва от появилия се слънчев лъч.

— Харолд и Алфред Кракънторп — осмели се да отбележи той — изглежда са били доста разтревожени от писмото.

— Има за какво — каза господин Уимборн. — Има за какво.

— Защото евентуалното им наследство би се намалило?

— Разбира се. Синът на Едмънд Кракънторп, ако предположим, че съществува такъв, ще има право на една пета от парите.

— Загубата не изглежда толкова голяма.

— Съвсем неподходящ мотив за убийство, ако това имате предвид — хвърли му хитър поглед господин Уимборн.

— Предполагам, обаче, че и двамата са доста закъсали — промърмори Крадък.

Той устоя на острия поглед на господин Уимборн с абсолютно спокойствие.

— О! Значи полицията прави разследване? Да, Алфред почти непрекъснато е закъсал. От време на време за кратко е фрашкан с пари, но бързо ги прахосва. Харолд, както изглежда сте установили, в момента се намира в доста несигурно положение.

— Въпреки вида му на преуспяващ човек?

— Фасада. Всичко е фасада! Половината от предприятията в този град дори не знаят дали са платежоспособни или не. Балансовите отчети могат да бъдат изготвени така, че да изглеждат редовни за некомпетентните. Когато обаче активът, който фигурира, в действителност не е актив, когато този актив е готов да се срине, тогава в какво положение се намира човек?

— В такова, в каквото вероятно е Харолд Кракънторп — изпитва огромна нужда от пари.

— Е, едва ли би ги получил, като удуши вдовицата на брат си — отбеляза господин Уимборн. — А никой не е убил Лутър Кракънторп — единственото убийство, което би помогнало на семейството. Така че, инспекторе, наистина не ми е съвсем ясно накъде сочат вашите предположения.

„Най-лошото е — помисли си инспектор Крадък, — че и аз самият не съм много сигурен“.

Загрузка...