16:50 от Падингтън

Глава седма

— Най-добре е да потърсим Скотланд Ярд, как мислиш, Бейкън?

Началникът на полицията погледна въпросително инспектор Бейкън. Инспекторът беше едър безстрастен мъж с израз на пълно отвращение към човечеството.

— Не е била местна жена, сър — каза той. — Има известна причина да се смята, ако съдим по бельото й, че може да е била чужденка. Разбира се, засега няма да дам гласност на този факт. Ще го запазим в тайна, докато мине предварителното следствие.

Началникът на полицията кимна.

— Предполагам, че то ще бъде чиста формалност.

— Да, сър. Срещнах се със съдебния следовател.

— За кога е определено?

— За утре. Научих, че и останалите членове на семейство Кракънторп ще присъстват. Съществува вероятност някой от тях да я идентифицира. Всички ще бъдат тук.

Той погледна листа, който държеше в ръката си.

— Харолд Кракънторп, той е в Сити — доста важна личност, доколкото разбрах. Алфред — не знам точно с какво се занимава. Седрик, който живее в чужбина. Рисува! — постара се инспекторът да придаде на думата доста негативно значение с интонацията си.

Началникът на полицията се подсмихна под мустак и попита:

— Няма основание да се смята, че семейство Кракънторп е свързано по някакъв начин с престъплението, нали?

— Не, с изключение на факта, че трупът е бил намерен в тяхното имение — отвърна инспектор Бейкън. — Разбира се, има малка вероятност художникът да е в състояние да я идентифицира. Но много ме озадачават тези абсолютни глупости за влака.

— А, да, ти си посетил старата дама, тази… ъъъ — той погледна бележката на бюрото си — госпожица Марпъл?

— Да, сър. И тя е напълно убедена и категорична относно цялата история. Не знам дали е смахната или не, но държи на своята версия за случката, на която е станала свидетел приятелката й, и за всичко останало. Що се отнася до случая, бих казал, че това са фантазии, които възрастните дами измислят, като например, че са видели летящи чинии в градината и руски шпиони в обществената библиотека. По всичко личи, обаче, че тя наистина е ангажирала тази млада жена, домашната прислужница, и я е накарала да търси някакъв труп, а жената го е направила.

— И е открила труп — отбеляза началникът на полицията. — Наистина историята е забележителна. Марпъл, госпожица Джейн Марпъл — името ми изглежда познато… Както и да е, ще се обърна към Скотланд Ярд. Според мен си прав — не става дума за местен случай, макар че все още няма да разгласяваме този факт. За момента ще съобщим на пресата колкото е възможно по-малко.

Предварителното следствие беше напълно формално. Никой не идентифицира мъртвата жена. Люси бе призована да даде показания как е намерила тялото. Представени бяха и медицински доказателства за причината на смъртта — удушаване. После заседанието беше закрито.

Беше студен и ветровит ден, когато семейство Кракънторп излязоха от залата, в която се беше провело следствието. Бяха петима — Ема, Седрик, Харолд, Алфред и Брайън Истли — съпругът на починалата дъщеря Едит. Там беше и господин Уимборн — шефът на адвокатската кантора, която се занимаваше с правните въпроси на семейство Кракънторп. Беше дошъл специално от Лондон, въпреки затрудненията, за да присъства на предварителното следствие. За момент всички останаха, зъзнейки, на тротоара. Беше се събрала доста голяма тълпа. Пикантните факти за „трупа в саркофага“ бяха подробно отразени както в Лондон, така и в местния печат.

Чу се шепот: „Ето ги…“.

Наетият внушителен даймлер се приближи до бордюра на тротоара. Ема влезе и даде знак на Люси. Последваха ги господин Уимборн, Седрик и Харолд. Брайън Истли каза:

— Ще взема Алфред със себе си в микробуса.

Шофьорът затвори вратата и даймлерът се приготви да потегли.

— Спрете! — извика Ема. — Ето ги момчетата!

Въпреки отчаяните им протести момчетата бяха оставени 8 Ръдърфорд Хол, но за изненада на всички, се появиха ухилени до уши.

— Дойдохме с велосипедите — заяви Стодарт-Уест. — Полицаят беше много любезен и ни пусна отзад в залата. Мисля, че не възразявате, госпожице Кракънторп — добави той учтиво.

— Тя няма нищо против — отвърна Седрик от името на сестра си. — Човек веднъж е млад. Предполагам, че това е първото ви следствие.

— Беше доста разочароващо — отбеляза Алегзандър. — Приключи толкова бързо.

— Не можем да стоим тук и да си говорим — раздразнено заяви Харолд. — Има огромна тълпа. И всичките тези фоторепортери.

Даде знак на шофьора, колата се отдели от бордюра и потегли. Момчетата помахаха весело.

— Приключило толкова бързо! — заяви Седрик. — Ето какво си мислят те, наивниците! То едва сега започва.

— Всичко е толкова абсурдно. Абсолютно абсурдно — отбеляза Харолд. — Предполагам…

Той погледна към господин Уимборн, който стисна тънките си устни и поклати с отвращение глава.

— Надявам се — заяви нравоучително адвокатът, — че цялата история скоро ще бъде изяснена. Полицията действа толкова експедитивно. Въпреки всичко, както отбеляза Харолд, цялата тази работа е толкова абсурдна.

Докато говореше, господин Уимборн погледна към Люси с явно неодобрение. „Ако тази млада жена — сякаш казваха очите му — не се беше пъхала там, където няма работа, нищо подобно нямаше да се случи“.

Това изречение или друго, твърде подобно на него, бе изказано гласно от Харолд Кракънторп.

— Между другото, ъъъ, госпожице, ъъъ, Айлсбароу, какво точно ви накара да отидете и да погледнете в онзи саркофаг?

Люси вече се чудеше кога тази мисъл щеше да хрумне на някой от семейството. Знаеше, че полицията щеше да я попита най-напред за този факт. Беше изненадана, че изглежда до момента тя не беше минала на никого другиго през ума. Седрик, Ема, Харолд и мистър Уимборн се вторачиха едновременно в нея.

Отговорът й, естествено, бе подготвен предварително.

— Действително — започна тя колебливо, — и аз не знам… Имах чувството, че мястото се нуждае от щателно прочистване. А и имаше — тя отново се поколеба — много специфична и неприятна миризма.

Тя разчиташе съвсем основателно на неизбежното потръпване, което щеше да предизвика у всекиго неприятна асоциация.

Господин Уимборн промърмори:

— Да, да, разбира се… около три седмици — така каза съдебният лекар… Знаете ли, смятам, че всички ние трябва да положим усилия и да изключим този факт от съзнанието си — усмихна се той окуражително на Ема, която силно пребледня. — Не забравяйте, че тази нещастна млада жена няма нищо общо с никого от нас.

— О, не можете да сте толкова сигурен, нали? — намеси се Седрик.

Люси Айлсбароу го погледна с интерес. Тя вече бе заинтригувана от доста натрапващите се различия между тримата братя. Седрик беше едър мъж със загоряло лице с неправилни черти, рошава тъмна коса и весел нрав. Беше пристигнал от летището брадясал и макар че се беше избръснал, подготвяйки се за следствието, все още носеше дрехите, с които бе пътувал — сякаш му бяха единствените — стари сиви спортни панталони от каша и доста износено, размъкнато яке с кръпки. Приличаше на истински бохем и се гордееше с това.

Брат му Харолд, тъкмо обратното, бе идеалният образ на джентълмен от Сити и директор на крупни компании. Беше висок, със стегната изправена стойка, имаше тъмна коса, леко започнала да оплешивява на слепоочията, и тънки черни мустаци. Беше облечен безупречно в тъмен елегантен костюм и носеше светлосива вратовръзка. Изглеждаше такъв, какъвто беше — умен и преуспяващ бизнесмен. Той отбеляза хладно:

— Седрик, забележката ти наистина е много неуместна.

— Не виждам защо. В крайна сметка, тя беше в нашия хамбар. За какво е отишла там?

Господин Уимборн се прокашля и каза:

— Може би… ъъъ… някаква среща. Всички наоколо са знаели, както разбирам, че ключът е бил закачен отвън на един пирон.

Тонът му показваше възмущение от безотговорността на подобно действие. Беше толкова явно, че накара Ема да заговори извинително:

— Всичко започна по време на войната. Заради служителите от гражданската противовъздушна отбрана. Имаше малък спиртник, на който си варяха какао. А после, тъй като там наистина нямаше нищо, което някой би поискал да открадне, продължихме да оставяме ключа отвън. Беше удобно за женската благотворителна организация. Ако го бяхме държали в къщата, щеше да бъде неудобно, когато им потрябва, за да подготвят помещението, а вкъщи няма никого. Имахме само приходящи, а не постоянни прислужници…

Гласът й замря. Говореше механично, без да проявява интерес, сякаш умът й беше някъде другаде.

Седрик бързо й хвърли озадачен поглед.

— Ти си разтревожена, сестро. Какво има?

Харолд заговори раздразнено:

— Наистина, Седрик, как би могъл да питаш?

— Да, питам. Съгласен съм, че някаква непозната млада жена се е оставила да я убият в хамбара на Ръдърфорд Хол (звучи като викторианска мелодрама), съгласен съм също, че в момента Ема е шокирана, но тя винаги е била разумно момиче. Не виждам защо сега трябва да продължава да се тревожи. Дявол да го вземе, човек свиква с всичко.

— Убийството е нещо, с което някои хора свикват малко по-трудно, отколкото вероятно е в твоя случай — язвително отговори Харолд. — Бих помислил, че в Майорка убийствата са нещо съвсем нормално.

— Ибиса, не Майорка.

— Все същото е.

— Съвсем не, това е съвършено друг остров.

Харолд продължи да говори:

— Мисълта ми е, че макар убийството за теб да представлява нещо всекидневно и обикновено, след като живееш сред южняци с гореща кръв, все пак ние в Англия приемаме тези неща сериозно — после добави с нарастващо раздразнение: — Седрик, как наистина можа да се явиш на следствието с тези дрехи?

— Какво им е на дрехите ми?

— Неподходящи са.

— Е, във всеки случай са единствените, които съм взел. Не опаковах целия си гардероб, когато се втурнах към вкъщи, за да бъда със семейството си заради този случай. Аз съм художник, а художниците обичат да се чувстват удобно в дрехите си.

— Значи все още се опитваш да рисуваш?

— Слушай, Харолд, когато кажеш, че се опитвам да рисувам…

Господин Уимборн авторитетно се изкашля.

— Този спор е безполезен — каза той укорително. — Мила Ема, надявам се, че ще ми кажете дали има още нещо, за което мога да ви бъда от полза, преди да се върна в града.

Упрекът подейства. Ема Кракънторп отвърна бързо:

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма защо. Желателно беше да присъствам на предварителното следствие, за да наблюдавам процедурата от името на семейството. Уредих да се проведе разговор вкъщи с инспектора. Не се съмнявам, че колкото и да е тъжна, ситуацията скоро ще се изясни. Според мен почти няма съмнение относно случилото се. Както ни каза Ема, хората тук са знаели, че ключът на големия хамбар се закача отвън на вратата. Изглежда много вероятно през зимните месеци мястото да се е ползвало за срещи от местните двойки. Сигурно е избухнала кавга и някой младеж е изгубил контрол над себе си. Ужасен от извършеното, погледът му е попаднал върху саркофага, който е чудесно скривалище.

„Да, звучи много правдоподобно — помисли си Люси. — Точно това би си помислил човек“. Тук Седрик отбеляза:

— Казвате местна двойка, но никой не е в състояние да идентифицира момичето.

— Все още сме в началото. Без съмнение, не след дълго то ще бъде разпознато. Разбира се, възможно е въпросният мъж да е местен жител, а момичето да е пристигнало от другаде, може би от някоя друга част на Бракхамптън. Градът се е разраснал неимоверно през последните двайсет години.

— Ако аз бях момиче, което отива да се срещне с любимия си, нямаше да приема да ме води в някакъв леден хамбар, отдалечен на мили от населено място — възрази Седрик. — Бих предпочел приятно гушкане в киното. Как мислите, госпожице Айлсбароу?

— Трябва ли да обсъждаме всичко това? — умолително попита Харолд.

Но точно тогава колата приближи и спря пред входната врата на Ръдърфорд Хол. Всички слязоха.