16:50 от Падингтън

Глава двайсет и пета

— Потърсих в речника значението на думата „тонтина“ — каза Люси.

Бяха си разменили поздрави и сега Люси безцелно обикаляше из стаята, като от време на време докосваше ту някое порцеланово кученце, ту покривката на облегалката на канапето, ту пластмасовата кутия за ръкоделие до прозореца.

— Така и предполагах — спокойно отвърна госпожица Марпъл.

Люси започна да говори бавно, цитирайки:

— Лоренцо Тонти — италиански банкер, създал през 1653 година форма на годишна рента, при която дяловете на починалите собственици се прибавят към дяловете на живите… Това е, нали? Напълно отговаря на ситуацията в семейството и вие мислехте за него още тогава, преди последните два смъртни случая.

Тя отново започна да се разхожда неспокойно, почти безцелно из стаята. Госпожица Марпъл я наблюдаваше. Тази Люси Айлсбароу беше различна от онази, която познаваше.

— Предразполага към подобно действие — каза Люси. — Завещание, според което, ако остане само един жив наследник, той ще получи всичко. И все пак тук става дума за много пари, нали? Могат да бъдат достатъчни дори и ако се разпределят… — провличайки последните думи, тя замълча.

— Бедата е, че хората са алчни — продължи госпожица Марпъл. — Някои хора. Човек твърде често започва така. Не извършва веднага убийство, нито иска да го извърши, дори не мисли за подобно нещо. Просто става алчен и иска повече от това, което ще получи.

Тя остави плетката на коленете си и се загледа в пространството пред себе си.

— Ето как се запознах с инспектор Крадък. Беше при един случай в провинцията, до минералните извори Меденхам. Всичко започна по същия начин. Убиецът беше приятен човек със слаб характер и с ламтеж за много пари. Пари, които нямаше право да получи, но му се струваше, че има лесен начин да го постигне. В началото не беше извършено убийство. Просто беше нещо толкова лесно и просто, че изобщо не изглеждаше лошо. Ето как започват нещата… Но приключи с три убийства.

— Точно както и тук — заключи Люси. — Досега имаме три убийства. Жената, която се представя за Мартин и която би могла да претендира за някакъв дял за сина си, а после Алфред и Харолд. Сега остават само двама, нали?

— Искате да кажете, че остават само Седрик и Ема?

— Ема — не, тя не е висок тъмнокос мъж. Не. Имам предвид Седрик и Брайън Истли. Никога не съм мислила за Брайън, защото е рус. Има руси мустаци и сини очи, но виждате ли… онзи ден… — тя замълча.

— Продължавайте — насърчи я госпожица Марпъл. — Разкажете ми. Нещо ви е разтревожило много силно, нали?

— Случи се, когато лейди Стодарт-Уест си тръгваше. Каза довиждане и изведнъж, точно преди да влезе в колата, се обърна към мен и попита: „Кой беше онзи висок чернокос мъж, който стоеше на терасата, когато влязох?“. Най-напред не можах да разбера кого има предвид, понеже Седрик беше още на легло. Доста озадачена я попитах: „Да нямате предвид Брайън Истли?“, а тя отвърна: „Разбира се, ето кой бил — Истли, командирът на ескадрила. Веднъж по време на Съпротивата се кри в нашия плевник във Франция. Спомням си стойката му и начина, по който държеше раменете си изправени“. После добави: „Бих искала да го видя отново“, но не можахме да го намерим.

Госпожица Марпъл не каза нищо, просто чакаше.

— По-късно го погледнах — продължи Люси. — Беше застанал с гръб към мен и забелязах нещо, което трябваше да видя по-рано. Дори когато човек е рус, косата му изглежда тъмна, ако й слага разни мазила. Косата на Брайън е светлокестенява, но може да изглежда и тъмна. Така че е възможно вашата приятелка да е видяла Брайън във влака. Би могло…

— Да — потвърди госпожица Марпъл. — Мина ми през ума.

— Мислите за всичко — горчиво установи Люси.

— Но, скъпа, човек наистина трябва да мисли за всичко.

— Не разбирам какво би спечелил Брайън. Искам да кажа, че парите ще отидат при Алегзандър, не при него. Допускам, че животът им би се улеснил, че ще си позволят по-голям лукс, но той няма да може да използва капитала за собствените си проекти.

— Но ако нещо се случи с Алегзандър, преди да навърши двайсет и една години, тогава Брайън би получил парите като негов баща и най-близък роднина.

Люси я стрелна с ужасен поглед.

— Никога не би направил това. Никой баща няма да направи такова нещо само за да получи парите.

Госпожица Марпъл въздъхна.

— Хората правят всичко, скъпа. Много е тъжно и е ужасно, но го правят. Хората вършат много ужасни неща. Познавам майка, която отрови три от децата си заради незначителна застраховка. Спомням си и една съвсем порядъчна възрастна жена, която отрови сина си, завърнал се вкъщи в отпуск. Ами случаят със старата госпожа Стануич? Писаха за него във вестниците. Предполагам, че сте чели. Починаха дъщеря й и синът й и тогава тя каза, че също била отровена. Наистина имаше отрова в овесената каша, но излезе, че сама я беше сложила. Тъкмо замисляше да отрови и другата си дъщеря. Тук случаят не беше точно заради пари. Тя ги ревнуваше, че били по-млади от нея, и се страхуваше, ужасно е да го изречеш, но е вярно, че ще се наслаждават на живота, когато нея няма да я има. Винаги беше затягала кесията. Разбира се, беше малко особена, както се казва, но никога не съм смятала тази черта за истинско извинение. Имам предвид, че човек може да бъде особен по толкова различни начини. Понякога раздава цялото си имущество и пише чекове за банкови сметки, които не съществуват, просто за да бъде от полза на хората. Излиза, че зад тази особеност се крие благороден характер. Но, разбира се, ако си не само особен, но и с лоши наклонности — ето какво излиза. Е, това помага ли ви, скъпа Люси?

— Кое да ми помага? — объркана попита Люси.

— Нещата, които ви разказах — отвърна госпожица Марпъл. После тихо добави: — Не трябва да се тревожите. Наистина не трябва да се тревожите. Елспет Магликъди ще пристигне всеки момент.

— Не разбирам какво общо има този факт е всичко останало.

— Навярно нищо, скъпа. Но аз мисля, че е важен.

— Не мога да не се притеснявам — обясни Люси. — Виждате ли, семейството ме заинтригува.

— Знам, скъпа, много ви е трудно, защото и двамата ви привличат силно, нали? Макар и по различен начин.

— Какво искате да кажете? — рязко попита Люси.

— Говоря за двамата синове в къщата. Или по-скоро за сина и за зетя. За нещастие двамата по-неприятни членове на семейството умряха и останаха по-приятните. Виждам, че Седрик Кракънторп е много привлекателен. Склонен е да се представя за по-лош, отколкото всъщност е, и се държи доста предизвикателно.

— Понякога ужасно ме вбесява — уточни Люси.

— Да, но ви харесва, нали? Вие сте момиче със силен дух и обичате борбата. Мога да си обясня какво ви привлича. Мистър Истли е по-скоро от тъжния тип, прилича на нещастно малко момче, но това също привлича.

— И единият от тях е убиец — горчиво забеляза Люси. — Може да бъде всеки от двамата. Не е лесно да се направи избор. Ето Седрик — въобще не го е грижа за смъртта на брат му Алфред, нито за тази на Харолд. Просто си седи и изглежда с голямо удоволствие крои планове за Ръдърфорд Хол, като не престава да говори, че ще са необходими много пари, за да го развие по желания от него начин. Разбира се, аз знам, че е от този тип хора, които се правят на по-коравосърдечни, отколкото са. Но подобно поведение също би могло да бъде прикритие. Искам да кажа, твърди се, че човек изглежда по-безчувствен. Но аз се съмнявам. Би могъл да бъде дори още по-безчувствен, отколкото изглежда.

— О, скъпа Люси, толкова съжалявам за всичко.

— А после и Брайън — продължаваше Люси. — Може да е странно, но той, изглежда, наистина иска да остане тук. Смята, че двамата с Алегзандър биха си живели страхотно весело и е пълен с идеи.

— Той винаги има някакви идеи, нали?

— Да, така мисля. Всички те звучат чудесно, но имам чувството, макар и да не съм сигурна, че никога няма да се осъществят. Искам да кажа, че не са практични. Идеята звучи прекрасно, но не мисля, че той изобщо отчита трудностите, които в действителност предстоят.

— Само си фантазира, така ли?

— Да, в много отношения. Имам предвид, че обикновено буквално витае в облаците. Гради въздушни кули. Вероятно един наистина добър летец изтребител никога не слиза напълно на земята… — И добави: — Харесва Ръдърфорд Хол толкова много, защото му напомня за голямата стара къща във викториански стил, в която е живял като малък.

— Разбирам — замислено каза госпожица Марпъл. — Да, разбирам…

После погледна косо към Люси и предприе нещо като словесна атака:

— Но това не е всичко, нали, скъпа? Има още нещо.

— Да, има още нещо. Нещо, което просто не разбирах допреди няколко дни. Всъщност Брайън би могъл да бъде в този влак.

— Във влака в 16,33 часа от Падингтън?

— Да. Разбирате ли, Ема мислеше, че от нея се иска да даде отчет за собствените си действия на 20 декември, и тя го направи много внимателно. Била е на среща на някакъв комитет сутринта, следобед е пазарувала и е пила чай в „Детелината“, а после обясни, че е отишла да посрещне Брайън на гарата. Влакът, който е чакала, тръгва в 16,50 часа от гара Падингтън, но е възможно той да е пътувал с по-ранен влак и да се е престорил, че е дошъл е по-късния. Спомена ми съвсем небрежно, че колата му била ударена и я бил дал на сервиз, затова му се наложило да пристигне с влака — ужасна досада, така каза, мразел влаковете. Звучеше съвсем естествено… Всичко може и да е вярно, но някак си ми се иска да не беше идвал с влака.

— Всъщност с влака — замислено промълви госпожица Марпъл.

— Което не доказва нищо. Ужасно е, че съществува цялата тази подозрителност. Да не знаеш. А може би никога няма и да разберем!

— Сигурно ще разберем, скъпа — бързо изрече госпожица Марпъл. — Искам да кажа, че всичко едва ли ще остане на този етап. Това, което със сигурност знам за убийците, е, че те никога не спират по средата. Или може би трябва да се каже, едва ли биха спрели. Във всеки случай — заяви госпожица Марпъл в заключение, — не биха могли, след като са извършили и второ убийство. Хайде, не се тревожете толкова, Люси. Полицията прави всичко възможно, проверява всекиго, а най-важното е, че Елспет Магликъди пристига съвсем скоро.