Адвокатът с кучето

— Искаш да говорим за кучето му? — Илай Морисън очевидно бе изненадан и несъмнено доста раздразнен от изявлението ми. Като окръжен прокурор, занимаващ се с делото на Били Цимерман, той направи промени в графика си, за да намери време за мен, след като му казах, че Били ме е наел и трябва да се срещнем незабавно.

В прокуратурата смятат Илай за стара пушка — пребиваването му в нея започна по времето, когато я управляваше баща ми. Той е един от малцината, които никога не са се опитвали да я използват като трамплин за по-доходоносна работа на страната на защитата или за политическа кариера.

Поддържаме доста добри отношения — нещо, което не мога да кажа за повечето обвинители.

В случая най-вероятно бе решил, че смятам да се пазаря за постигането на някакво споразумение за Били, макар да не знаех дали ще е склонен на такова.

— Да — признах аз. — Името му е Майло и е несправедливо задържан.

— Майло е куче, Анди — обясни ми той.

— Куче с права.

— Майтапиш се.

— Защо го държите затворен? — попитах аз.

— Най-малкото защото е крадец. Един свидетел го е видял да се омита с плик, който според нас е принадлежал на жертвата. Освен това го свързахме с други кражби, извършени от него и Цимерман през последните няколко месеца.

— Тогава защо не му повдигнете обвинение?

— Обвинение срещу кого? Срещу кучето ли?

— Да. Между другото, името му е Майло. Унизително е да продължаваш да го наричаш „кучето“.

Илай се разсмя, демонстрирайки изумителната способност да преминава от едно състояние в друго.

— Искаш да обвиня кучето… тъй де, Майло… в кражба?

— Не, искам да го пуснеш на свобода.

— И къде ще иде? — поинтересува се той.

— Това не е твоя грижа.

— Анди, тази твоя пристрастеност към кучетата май не е напълно здравословна. Може би трябва да се срещнеш с психиатър. — Разсмя се отново. — Или с инструктор.

— Виж, Илай, правя това като услуга за приятел. Щом не можеш да пуснеш кучето, защото е откраднало нещо, ти си знаеш. Но само за да сложа похлупака на всичко това, ще те помоля да заявиш писмено доводите си. Ще ти бъда наистина благодарен.

— Разбира се. Няма проблем.

— Благодаря. Обади се, когато си готов. Ще мина да взема писмото.

— Ще бъде готово утре сутринта — каза той. — Значи не представляваш Цимерман за убийството?

— Не. Само Майло.

— Доста шантава среща се оказа.

— Нима? — попитах аз и станах от мястото си. — За мен пък си е съвсем обичайна работа.

Напуснах кабинета на Илай, след като постигнах всичко, което исках. Щом се сдобиех с писмото, обвиняващо Майло като четириног бандит, трябваше да получа друго писмо от Били. След това щях да мога да направя законния си ход, чийто изход бе най-малкото съмнителен.

За съжаление към целия процес върви и същинска работа, ориентирана към подробностите. Казвам за съжаление, защото мразя именно същинската работа, и особено ориентираната към подробностите.

При липсата на Кевин определено се нуждаех от някой, който да ми помогне. Възможностите ми бяха да започна да интервюирам перспективни кандидати или да наема Еди Линч, непоправимия песимист. Първият подход предполагаше изразходване на значително количество време и енергия от моя страна, докато вторият изискваше само едно телефонно обаждане.

— Еди? — казах аз, когато той вдигна телефона. — Обажда се Анди Карпентър. Запознахме се на сватбата на Кевин.

— Помня — отвърна той. — Дано не си ял от кейка с раци. Два дни тичах към тоалетната на всеки двайсет минути.

— Ами, аз…

— И си докарах хемороиди колкото баскетболни топки. Не мога да седна.

— Благодаря, че сподели — казах аз. — Обаждам се да попитам дали не проявяваш интерес да поработим заедно върху един случай. Кевин те препоръча.

Почти го видях как свива рамене.

— Не пречи.

— Страхотно, Еди. Точно от такъв ентусиазъм ще имаме нужда.

— Наричай ме Хайк — напомни ми той. — Какъв е случаят?

Разказах му всичко за Майло и плана ми да го освободя.

— Не е зле — неохотно призна той. — Харесва ми. Сигурно ще ни се разгони фамилията от работа, но ми харесва.

Обсъдихме юридическата справка, която щеше да напише в подкрепа на позицията ни, и бях впечатлен колко бързо схваща нещата. Не трябваше да се изненадвам — Кевин ми беше казал, че Хайк е великолепен адвокат, а аз вярвам на Кевин повече, отколкото на всеки друг.

Договорихме се за почасовия хонорар, който щях да му плащам; фактът, че се съгласи веднага, означаваше, че можех да го наема и за по-малко. Разбрахме се да се срещнем в кантората ми на сутринта. Попитах го дали има нещо против да намине през затвора, за да вземе писмото от Били, и той нямаше нищо против. Освен това щеше да мине през кабинета на Илай за обещания документ за Майло.

Имах чувството, че стига да му се плаща на час, Хайк е готов да рине и лайна. Това напълно ме устройваше; отново се бях сдобил с работно добиче.