Адвокатът с кучето

Науката има своето място в съдебните процеси, но обвинителите се разминават в мнението си къде точно е то. Различните им гледища как съдебните заседатели трябва да приемат научните доказателства имат особено влияние върху реда на извикването на свидетели, а това решение може да даде тон на целия процес.

Научните свидетелства са по-сухи от тези на очевидците или от излагането на мотивите и някои обвинители смятат, че трябва да бъдат представени най-напред, когато съдебните заседатели са будни и нахъсани. Освен това те осигуряват по-убедителни доказателства, които по-трудно могат да се опровергаят, и представянето им в началото правеше заседателите по-възприемчиви към следващите показания, свързани с „как“ и „защо“.

Повечето обвинители са на друго мнение. Те искат тезата им да бъде развиваща се история, разказана в горе-долу същия хронологичен ред, в който е било извършено престъплението. Следователно, тъй като доказателствата на криминалистите по дефиниция трябва да следват престъплението, свидетелите, които ги представят, трябва да бъдат извикани последни.

Ако очевидците и свидетелствата за мотив във втория подход са достатъчно убедителни, обвинителят може да демонстрира вината на обвиняемия, независимо от криминалистите. Когато най-сетне се даде път на науката, тя служи като желязно потвърждение на онова, което заседателите вече знаят, и заключението им съответно става още по-твърдо пред жалките напъни на слабата защита, в този случай — на моя милост.

Илай е привърженик на втория подход; аз също, ако бях на негово място. Като свой първи свидетел той призова Кени Паркър, двайсет и три годишен студент по право, който наскоро бе завършил втората си година в Сетън Хол.

След като подготви почвата с няколко въпроса, представящи Паркър като чудесен и почтен млад мъж, Илай посочи, че той е бил в „Скайбар“ в нощта на убийството. Накара го също да признае, че е пил, но бил трезвен и със свежа глава, когато си е тръгнал.

— Моля, опишете какво се случи и какво видяхте на излизане от бара — каза Илай.

— Ами стоях там и чух оглушителен шум надолу по улицата, помислих го за пиратка или нещо подобно. Докато се обръщах натам, се разнесоха викове и всички наоколо се разтичаха. Последвах ги по улицата и видях лежащ на земята човек, а над него стоеше друг.

— Можете ли да идентифицирате човека?

Паркър кимна.

— Да… да. Той беше. — Посочи към Били, за да завърши идентифицирането. — После той се наведе към човека на земята и постави ръка на врата му. Сякаш се мъчеше да напипа пулса му или нещо такова.

— Видяхте ли някой друг наблизо?

— Имате предвид до тялото ли? Не, имаше много хора, които тичаха и викаха, но тогава до тялото беше само той.

Илай ми предаде свидетеля и аз попитах Паркър защо е отишъл в бара онази нощ.

— Просто за да се позабавлявам с приятели; наоколо няма толкова много нощни заведения.

— Значи сте се забавлявали — повторих аз. — Играли сте на флипер? Или на компютърни игри? Закови опашката на магарето? От този вид забавления ли?

Той се разсмя малко смутено.

— Не, изпихме по няколко питиета и си приказвахме. А също и потанцувахме.

— Колко питиета изпихте?

— Мисля, че две — отвърна той. — Но бях в заведението почти три часа.

— Какво пихте?

— Водка с тоник.

— Колко време е нужно да се изпие една водка с тоник?

Той сви рамене.

— Петнайсет, може би двайсет минути. Зависи колко дълго искате да продължи.

— Значи сте изпили две питиета, може би по двайсет минути на всяко, а сте останали в бара три часа. Май доста дълго сте скучали, а?

Илай възрази, че съм заядлив, какъвто и смятах да бъда до края на процеса. Съдия Катчингс прие възражението.

— Колко струва една водка с тоник? — попитах аз.

— Не съм сигурен. Май осем долара.

Представих като доказателство копие от сметката от бара, общата сума от която бе осемдесет и два долара и седемдесет и пет цента. Той каза, че е черпил доста приятелите си.

— Много мило, явно сте щедър човек. Десет от единайсетте питиета, фигуриращи в сметката, са водка с тоник. Изглежда, с приятелите си имате еднакви вкусове.

— Понякога барманът просто записва онова, което е поръчано най-напред.

Това ми се стори безсмислено и съдебните заседатели щяха да си помислят същото, така че не беше нужно да задълбавам.

— Казахте, че сте излезли от бара и сте спрели пред него. Чакахте ли някого?

— Приятелят ми Дани — малко разтревожено отвърна той.

— Дани ли караше онази нощ?

— Да.

— Защо?

В този момент Паркър трябваше да реши дали да продължи да лъже, или да каже истината. Избра истината, може би защото прие, че вече я зная и ще го закова с нея.

— Той беше избран за шофьор.

Можех да го притискам и тормозя до края на деня, но не го направих. Заседателите бяха достатъчно умни, за да знаят кога има нужда от избрани шофьори, а не исках да изглежда, че се гавря с него.

Оставих Паркър на свидетелското място още двайсет минути и го принудих да признае, че надолу по улицата е било тъмно. Не можех да го накарам да се откаже от онова, което бе казал за самото убийство, най-вече защото беше истина.

Може и да е бил пиян, но спомените му бяха точни. И не в наша полза.

След края на заседанието се прибрах у дома, вечерях с Лори, проведох сесията на доверие с Майло и реших да изведа Тара на разходка. Напоследък не го правех достатъчно често.

Разходките ми с Тара са специално време и за двама ни и си мисля, че и на нея й липсваха толкова, колкото и на мен. Не се смущавам да призная, че й говоря, напълно уверен, че тя ме разбира. Аз пък разбирам нея, макар и не отделните излайвания.

Избрахме времето идеално, тъй като срещнахме един съсед, който разхождаше Берни — петгодишен голдън ретривър, който живее на две преки от нас. Тара и Берни се обичат; радостта от всяка среща е очевидна и страхотна гледка. Аз съм особено доволен, защото с Уили спасихме Берни преди три години и го настанихме в сегашния му дом. Той е великолепен пес.

Когато се прибрахме, бях готов да се закълна, че Тара ме гледа с благодарност и мълчаливо ми дава да разбера, че трябва да го правим по-често.