Адвокатът с кучето

Алан Ландън започваше да се тревожи. До онова обаждане на Ем по време на речта на кмета нещата вървяха почти толкова гладко, колкото искаше… и изискваше. Може би беше разглезен, тъй като предишните операции бяха минали без абсолютно никакви спънки.

Безпокойството беше толкова необичайно за него, че му се отрази особено зле. През целия си живот Ландън беше мислил с два хода пред всички останали и бе достатъчно богат и безмилостен, за да се справи с всяко препятствие пред тези стъпки. Случаите на тревога бяха изключително редки.

Отначало искаше плика на Ърскин, но онова куче го отмъкна и избяга с него. Ландън обаче открай време беше търпелив човек и бе склонен да остави нещата да се развият, за да направи хода си в най-подходящия момент.

Гордееше се с готовността си да прояви търпение. Като баскетболен защитник за „Дартмаут“ беше овладял умението да остави плячката сама да дойде при него. Номерът беше да виждаш цялото игрище, да познаваш достатъчно добре играта, за да предвидиш какво ще стане и да се възползваш от удобните моменти, когато се появят.

И плячката винаги бе идвала при Алан Ландън.

Тази ситуация обаче беше различна. Засега търпението му не беше възнаградено, а натискът отвън се засилваше. Не можеше да извърши сам тази операция; буквално не можеше да се сдобие с необходимото устройство, което да свърши работа. А човекът, който разполагаше с него, започваше да се тревожи и заплашваше да се оттегли.

Ставаше все по-ясно, че единственият начин да елиминира този натиск е да се добере до плика, а времето, с което разполагаше, се стопяваше.

Ландън знаеше, че Ем също започва да губи търпение. Ем беше човек на действието, това беше тяхна обща черта, и беше недоволен от мудността на тази операция. Ем обаче почти не знаеше какво всъщност става и Ландън нямаше желание да го запознава с подробностите. Ем трябваше да изпълни конкретна роля и когато Ландън му дадеше знак да действа, щеше да изиграе ролята си разбиващо.

Ландън с право приемаше, че Ем е недоволен, но далеч подценяваше това недоволство. Ем смяташе, че Ландън става нерешителен и може би дори мек, а това го изненадваше. Предвид онова, което вече бяха направили, за подобни слабости нямаше място.

Ем знаеше, че кучето е в дома на Карпентър. Не го беше видял, но беше сигурен, че е там. Знаеше също, че може да отиде и да го вземе, когато пожелае. Задачата далеч нямаше да е лека; даваше си сметка, че Маркъс Кларк се спотайва наблизо и пази дома. Беше направил справка за него, познаваше репутацията му и го уважаваше като сила, с която трябва да се съобразява.

Но можеше да се справи с Кларк, особено ако имаше преимуществото на изненадата и сам избереше момента. Можеше да го извади от играта по всяко време. И след това нищо не можеше да му попречи да влезе и да вземе кучето.

Ем беше наясно, че след това Ландън ще трябва да се оправя сам. Не знаеше нищо за кучетата, освен факта, че не ги харесва. Ландън трябваше да измисли как да накарат псето да ги отведе до плика.

Затова Ем беше недоволен, че няма разрешение да действа и че с нищо не може да промени ситуацията. Засега Ландън поръчваше музиката, тъй като разполагаше с парите, а ако имаше някаква константа в този живот, тя беше, че парите винаги са определящи.

Когато дойдеше време да убие Кларк, Карпентър и приятелката му, нищо от това нямаше да е лично. А просто щеше да е свързано с кучето, защото осигуряването на кучето означаваше осигуряване на парите.