Адвокатът с кучето

Никога не бях я виждал, но разпознах Кати Брайънт моментално. Двайсет и седем годишна жена с опустошено от мъка лице. Не онази, която изпитваш през първите часове, дни и седмици, след като си научил ужасната новина, а мъката, която оставя следите си след месеци нестихваща болка. Научила се е да контролира емоциите си, но усилията я изтощават и й става все по-трудно да събере силата, нужна й да издържи адските моменти насаме.

Бях й се обадил да поговорим за смъртта на съпруга й в Ирак и отначало тя се опита да ме насочи към адвоката си. Той я представлявал при наследяването на имота на Алекс и при договарянето с правителството относно делото, което искала да заведе за престъпно нехайство.

Накрая я убедих, че се интересувам повече от причината за атентата, отколкото от финансовите последици от него, и тя се съгласи да се срещнем. Избра да се видим в ресторантьорския двор на Гардън Стейт Плаца Мол в Парамъс — обширна площ със заведения за бързо хранене, които колективно съдържаха повече холестерол, отколкото една средностатистическа страна от третия свят.

Закъснях с няколко минути, защото паркирах доста далеч. След това трябваше да дешифрирам картата на мола, която услужливо ми показваше със стрелкичка къде се намирам.

Кати седеше на една маса и след като се поздравихме, аз взех две кафета.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем — казах, след като най-сетне се настаних.

— Не съм сигурна какво искате.

Пуснах очарователната си усмивка, която е най-гарантираното средство за борба с опасенията.

— Аз също — отвърнах. — Просто задавам въпроси, докато някой не ми даде отговор, който да мога да използвам.

— Добре.

— Опасявам се, че ще ви питам за обстоятелствата около смъртта на съпруга ви. Надявам се да нямате нищо против.

— Когато мислите денонощно за нещо, говоренето за него не влошава особено положението.

Кимнах разбиращо, макар да ми бе трудно да проумея през какво е преминала.

— Някой от правителството даде ли ви обяснение за случилото се?

Тя кимна.

— Да, през първата седмица се обадиха от Министерството на отбраната. Потърсиха ме и по-късно, след края на разследването.

— И какво казаха?

— Момичето се взривило, за да убие министъра на петрола, а Алекс и господин Фриймън били на неподходящото място в неподходящото време. И макар да били взети всички мерки, страната била опасна и не всеки побъркан можело да бъде спрян.

— Значи не са признали небрежност от тяхна страна?

— Не. Адвокатът ми каза, че няма да го направят, и те наистина не го направиха. Всъщност не казаха повече от онова, което можех да прочета и във вестника. Не че чета вестници — добавя тя след кратка пауза.

— Защо Алекс замина за Ирак?

— Защото господин Фриймън го помоли. Алекс го боготвореше.

— Знаете ли защо Фриймън го е помолил? В компанията е имало и по-високопоставени служители от Алекс.

Тя сви рамене.

— Знам само, че решението беше взето в последния момент. Поради някаква причина се отворило място. И тъй като работата на Алекс включваше петролните пазари, вероятно той е бил логичният избор. Господин Фриймън като че ли мислеше за него като за свое протеже. Алекс се издигаше бързо.

Каза го с леко презрение и аз попитах:

— Не одобрявахте ли работата му?

— По-скоро изпитвах смесени чувства към нея. Беше невероятно напрегната и виждах как му се отразява. Трудно заспиваше… имаше стомашни проблеми… особено през последните два месеца. Трудно е, когато здравето му и качеството на живота ни сякаш зависят от цената на петрола или златото.

— Чувствата ви не изглеждат особено смесени — посочих аз.

— Сега не са. Смъртта на човека, когото си обичал повече от всичко на света, има свойството да отваря очите. Но тогава Алекс правеше много пари и си мечтаехме как ще се оттегли рано от бизнеса, така че се вързах. Самият господин Фриймън нямаше петдесет, а Алекс казваше, че скоро щял да зареже работата и да обикаля света. Звучеше толкова примамливо…

— А какво ще кажете за Джонатан Чаплин?

— Не го познавам добре. Срещала съм го няколко пъти на коледните празненства на компанията, а после и на погребението. Беше наистина много приятен… каза всички подобаващи неща.

— След трагедията поддържахте ли контакти с компанията?

— О, разбира се. От „Човешки ресурси“ ми се обаждаха няколко пъти да питат дали имам нужда от нещо и дали могат да направят нещо за мен. Освен това им трябваха документите на Алекс във връзка с работата, за да могат да ги прехвърлят на друг.

— Всичко ли им дадохте? — попитах аз.

— Всичко, което имах. Той взе някои неща със себе си за пътуването, така че не знам къде са. Разбира се, не им дадох личните му документи. Ще ги прегледам, когато съм готова.

— Алекс тревожеше ли се за пътуването?

— Много — поклати глава тя. — Казах му да не заминава, но не мисля, че изобщо му е минавала през главата подобна възможност. Никога не би направил нещо, с което да разочарова господин Фриймън.

Разговаряме още малко, но тя не можа да ми каже нищо, което да е от полза за Били, а аз не можех да й помогна. Единствената утеха за нея бе, че Алекс и Фриймън са били убити моментално.

Сигурно в крайна сметка щеше да продължи напред, но й бе нужно време и трябваше да изтърпи още много болка.

Когато се сбогувахме, тя изрази надеждата си, че ми е помогнала по някакъв начин.

— Абсолютно — излъгах аз.

Върнах се в офиса и се обадих на полковник Уилям Микелсън, прекия началник на Ърскин по времето, когато Ърскин е бил достатъчно жив, за да има такъв. Генерал Прентис го бе предупредил, че ще го потърся, затова той отговори моментално. Да имаш генерал на своя страна е като да разполагаш с военен ангел.

Казах му защо се обаждам и предложих да ида във Вашингтон в удобно за него време, стига да не съм зает в съда. Той не изглеждаше очарован от перспективата и замърмори, че бил много зает. Накрая обаче призна, че следващата седмица щял да ходи до Ню Йорк, така че можехме да се срещнем тогава.

Съмнявах се, че ще науча нещо повече от записаното в доклада, но не пречеше да опитам. Ако започнеше да увърта, просто неведнъж щях да спомена колко близък съм с генерала.