Адвокатът с кучето

По всичко личеше, че днешният ден е по-лош от предишния, а това наистина бе показателно. Единствената ми работа беше да се мотая из къщата, да мърморя и да чакам телефона да звънне.

Лори стоеше настрана, а Майло и Тара бяха взели интелигентното решение да последват примера й. Бяхме отпратили и Маркъс; с приключването на процеса и намирането на плика услугите му като охранител вече не изглеждаха необходими.

След като намина да поговорим за делото, дори Хайк каза, че съм твърде мрачен, за да ставам за компания. Хайк, моля ви се!

Всеки час се нижеше като цяла седмица и смятах да разнообразя дните й, като отида в затвора да поговоря с Били. Той сигурно бе в по-лошо положение от мен, тъй като беше заложена свободата му. Аз обаче се тревожех още повече и заради зловещото предвиждане на Бенсън за проливането на „кръв“.

Тъкмо се канех да изляза, когато ми се обади Бенсън.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Вече говорихме. — Тъй като той се обаждаше на мен, а не обратното, може би имах преимущество, така че не смятах да го пропилея, демонстрирайки пълна готовност.

— Този път наистина трябва да поговорим. За колко време можете да дойдете?

— Няма да е веднага — отвърнах аз.

— Стига де, в момента просто седите с палец в задника и чакате присъдата. Идвайте, чакам ви.

Съгласих се и четирийсет и пет минути по-късно бях в кабинета му. Бенсън започна направо.

— Имаме основания да смятаме, че скоро ще бъде нанесена стратегическа атака срещу ключов елемент в инфраструктурата на Съединените щати. Не знаем каква ще бъде мишената, кога ще бъде извършена атаката и кой стои зад нея.

— Вече събудихте интереса ми.

— Добре. Ако разполагате с информация, която може да предотврати това, трябва да ми я кажете веднага.

— Вече проведохме този разговор. Клиентът ми е заплашен с доживотен затвор за престъпление, което много добре знаете, че не е извършил. Първо трябва да оправите това.

— Ще се погрижим — каза той.

— Какво означава това, по дяволите?

— Не мога да ви кажа. Просто ми се доверете. Взети са мерки.

— Кога?

— Днес.

— Когато се случи, ще ви кажа какво знам.

— Карпентър, ще умрат хора. Това ли искате? Клиентът ви няма да бъде осъден. Давам ви думата си.

Нямах представа откъде идва това и се чудех как да постъпя. Вярвах, че Бенсън казва истината такава, каквато я вижда, но това не означаваше, че тя наистина ще бъде такава. Твърде много неща можеха да се оплескат; Бенсън имаше прекалено много шефове, които биха могли да се намесят.

Взех решение да му дам част от онова, което иска, като спестя останалото.

— Не зная чак толкова много, но човекът, на когото трябва да обърнете внимание, е Алан Ландън.

— Алан Ландън. — Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като нещо, върху което си струва да се помисли.

— Смятам, че е инвестирал сериозно в стоки като петрол и родий и се е възползвал от инцидентите, довели до резкия скок в цените им. Може би има и други примери, но зная само за тези два.

Той кимна.

— Нещо друго?

Отворих куфарчето си и извадих плика, който Майло бе изкопал. Бях го сложил в прозрачен джоб, за да запазя евентуалните следи за криминалистите.

— Това нещо е било у Ърскин онази нощ, макар че сигурно вече сте го виждали.

Той ме погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но реши да премълчи и отвори плика. Погледна празните листа, после стигна до надписа „Целуни ме отзад“ на последната страница. На лицето му се изписа нещо между смръщване и усмивка, след което върна листата в плика.

Ако трябва да предполагам, бих казал, че бе изненадан от видяното, а аз пък бях изненадан, че той е изненадан.

— Накарали сте кучето да намери плика?

Кимнах.

— Майло. — Не знам защо, но се дразня, когато хората го наричат „кучето“. Давам си сметка, че подобно раздразнение не е признак на душевно здраве. — Успях да спечеля доверието му.

— Какво друго знаете?

— Имам някои подозрения, върху които работя. Когато приключа, ще поговорим отново.

Не бях откровен с него. Знаех, че Чаплин е замесен, колкото и Ландън. Но Ландън бе по-опасен, поради което споменах името му на Бенсън. Когато Били излезеше от затвора, щях да бъда по-общителен.

— Може би ще ги потвърдите, когато процесът свърши — отвърна той, с което показа, че разбира ситуацията.

— Да се надяваме — казах аз.

На връщане се обадих на Хайк, преразказах му разговора и заявих, че в най-скоро време ще се случи нещо.

— Как могат да спрат процес, по дяволите? — учуди се той. — Какво ще кажат? „По дяволите, имахме агенти, които видяха всичко, но просто забравихме да го споменем“?

— Ще бъде интересно да се види — отвърнах аз и продължих към дома си. Не отидох в затвора, защото Били щеше да ме засипе с безброй въпроси, на които не бях в състояние да отговоря.

В два часа следобед се обади Рита Гордън.

— Съдията иска да си тук след четирийсет и пет минути — каза тя.

— Да не би съдебните заседатели да са взели решение? — попитах аз.

— Не.

— Тогава какво?

— Анди, просто се домъкни тук, става ли? Важно е.